Сюзан Копола
Маскарад (7)

7

Федра притисна ръка към устата си. Щракането на спусъка предизвика спазми в стомаха й. Тя спря да диша и зачака изстрела. Минаха няколко безкрайни секунди. Единственият звук, нарушаващ тишината, беше тежкото дишане на мъжа, който бе насочил смъртоносното оръжие към дядо й. Федра забеляза с ъгълчето на окото си как мисис Шелтън се свлече на килима. Останалите гости седяха по столовете си като вцепенени. Само дядо й и маркизът изглеждаха напълно спокойни.

Сойер Уейлин огледа презрително мъжа, който го заплашваше с пистолет.

— Веднъж вече ви казах, Уилкинс, че не приемам работници в дома си.

— Аз искам само онова, което ми се пада по право — отговори Уилкинс и приближи пистолета до лицето на Уейлин.

Федра не можа да издържи и направи крачка към дядо си, макар да не знаеше какво точно щеше да извърши. Тогава Арман улови ръката й.

— Не мърдайте, малка глупачке — изрече тихо той. — Не виждате ли как трепери ръката му?

Тя погледна по-внимателно и разбра, че Арман имаше право. Ръката на Уилкинс трепереше, сякаш имаше треска. Пистолетът можеше да гръмне всеки момент.

Без да бърза, дядо й посегна към чашата с вино.

— Аз не ви дължа нищо — отсече той.

— Напротив, дължите ми цяла заплата! Дяволите да ви вземат! — изкрещя Уилкинс.

— Заплатата ви отиде за покриване на сметката в кръчмата. Такава беше уговорката.

— Не на мен! Аз не съм ви роб, който да продавате и купувате.

Уейлин изпи виното си. Защо се държи по този начин? — запита се с болка Федра. Не вижда ли, че работникът е полудял от отчаяние? Сърцето й биеше до пръсване. Изведнъж тя забеляза, че Арман се промъкваше безшумно към Уилкинс.

Мъжът избърса очите си с ръкав.

— Вярно е, направих грешка. Но оттогава не съм изпил нито капка. Моля ви, умолявам ви, дайте ми поне половината от заплатата. Днес… днес умря детето ми и сигурно ще загубя и жена си. Умираме от глад, а вие… вие…

Дивият, отчаян поглед се плъзна по масата с остатъци от пищната вечеря.

Дядо й вдигна масивните си рамене и махна на лакея.

— Джон, съберете остатъците и ги дайте на този… просяк.

Уилкинс нададе вик, който я разтърси до дън душа. Тя погледна в лицето му и видя как нещо в него се счупи. Вече беше готов на всичко.

— Не! — изпищя тя, но викът й заглъхна във внезапния шум. Не можа да си обясни как Арман изведнъж се озова толкова близо. Сабята му се стрелна напред и удари десницата на Уилкинс, която стискаше пистолета. В помещението отекна изстрел, от дулото излезе синкав пламък.

След като хапещият дим се разнесе, Федра изхълца облекчено. Дядо й седеше в стола си невредим.

Едрият лакей Джон я бутна настрана, сграбчи Уилкинс и го хвърли на пода. В общия хаос от преобърнати столове и пищящи дами през навалицата си проправи път сър Норис, за да се намеси. Макар да се отбраняваше с ожесточението на безумец, Уилкинс бързо бе надвит.

Когато от носа му рукна кръв, той рухна на килима. Сър Норис замахна с юмрук, за да удари още веднъж загубилия съзнание атентатор, но Арман хвана ръката му.

— Достатъчно — заповяда остро той.

Лицето на Байръм потъмня и Федра повярва, че той ще се обърне срещу маркиза, но Байръм очевидно размисли, защото освободи ръката си от хватката и обърна гръб на Арман. Маркизът дишаше малко по-бързо от обикновено, но по лицето му нямаше следи от вълнение. Без да бърза, той прибра сабята обратно в ножницата.

След като опасността отмина, коленете на Федра затрепериха и отказаха да й се подчиняват. Трябваше да напрегне цялата сила на волята си, за да стигне до дядо си.

В изблик на чувства, който изненада не само дядо й, но и нея самата, тя го прегърна и захълца задавено:

— О, дядо! Наистина ли не си ранен?

— Нищо ми няма, момиче, не ставай смешна! — изръмжа раздразнено Сойер Уейлин и я отблъсна. Реакцията му я улучи като плесница. Веднага престана да трепери и страхът се превърна в гняв.

— Аз ли да не ставам смешна? Та ти буквално поиска от този безумец да те застреля. Как можа да се държиш така с него!

Уейлин се изправи и погледна към черната дупка в тапета над главата си. После се обърна към Уилкинс, който лежеше на пода.

— Не вярвах, че този жалък глупак е заредил пистолета. — В гласа му имаше едновременно презрение и възхищение. — Хайде, махнете го оттук!

Джон и другите лакеи се опитаха да му обяснят, че са сторили всичко възможно да попречат на Уилкинс да нахлуе в трапезарията, но Уейлин ги прекъсна раздразнено:

— Сега не е време да се обвинявате взаимно. Вържете негодника и повикайте полицаите да го отведат в Нюгейт. Утре сутринта ще повдигна обвинение.

Джон метна Уилкинс на рамото си. Крайниците на мъжа висяха безчувствени, лицето му беше омазано с кръв. Макар че се бе опитал да убие дядо й, Федра не можа да потисне съчувствието, което изпитваше към нещастника.

— Не е ли по-добре да повикаме лекар?

Уейлин я измери с гневен поглед.

— Какво разсипничество, момиче. Защо му е лекар, като го чака палачът?

Кимайки в знак на съгласие, гостите проследиха как Джон изнесе Уилкинс навън. В общата бъркотия само Федра забеляза как Арман напусна трапезарията почти веднага след Джон. Но не й остава време да се замисли над изчезването му.

Трябваше да посвети цялото си внимание на мисис Шелтън. Тя се бе възстановила от припадъка си и отново седеше на стола си, хленчейки тихо, докато мисис Бинг й вееше с ветрилото. Федра отиде да й налее чаша червено вино, когато се намеси дядо й.

— По-добре да пийнеш нещо по-силно, момичето ми. — Той заповяда да донесат гарафа бренди и добави, обърнат към заобиколилите го господа: — Ние, мъжете, не се вълнуваме от подобни дреболии, но дамите трябва да пийнат по глътчица.

Смехът на господата разпръсна напрежението от ужасната случка. Някои от гостите отново заеха местата си, докато останалите се събраха на малки групи, за да обсъдят произшествието. Повечето от господата описваха гръмогласно какво щели да направят на мястото на маркиза.

Федра изкриви презрително уста. Жалки глупаци! Знаеха само да приказват, но никой не си помисли да зададе най-важния въпрос. Неспособна да мълчи повече, тя се обърна към дядо си:

— Кой всъщност е този Уилкинс, дядо? Защо искаше да те убие?

Уейлин отпи голяма глътка бренди и въздъхна доволно.

— Дърводелец е — отговори той с презрително пъхтене. — Дадох му работа в една от къщите в източната част. Сега виждам, че е било грешка. Такива са всички негодници, с които си имам работа, когато купувам трупове.

Повечето гости кимнаха сериозно. Даже Артър Денби бе разбрал какво искаше да каже дядо й. Само Федра се почувства объркана.

— Как така купуваш трупове? Не те разбирам — промълви тя, местейки поглед от един към друг с надеждата да получи обяснение.

— Така се казва, когато се наемат работници направо от кръчмата, мадам — отговори й с мек глас Арман.

Федра се обърна рязко. Изобщо не бе разбрала кога се е върнал в салона. Застанал на прага, той тъкмо закопчаваше маншетите си.

— Собственикът на кръчмата продава труда на своя клиент, за да покрие дълговете му. Това означава, че цялата заплата отива в ръцете на кръчмаря, докато не се погасят дълговете.

Федра погледна умолително дядо си.

— Уилкинс каза, че семейството му гладува! Не можеш да го оставиш съвсем без пари!

— Какво ме е грижа от какво ще живее семейството му, момиче? Аз ли съм виновен, че е задлъжнял до гуша?

— Прав сте, долните слоеве се състоят от слабоволни бедни дяволи — каза Арман. — Оставят цялата си заплата в кръчмата, макар че никой не ги принуждава да пият. Кръчмарите им предлагат по едно питие и те нямат сили да им устоят.

Ироничният тон на Арман изобщо не направи впечатление на дядо й.

— Точно така, те са слабоволни. Някога имах пивоварна, произвеждах и джин, но никога не съм се напивал.

— Аз съм си обещал да пия само по четири чаши — обади се Артър Денби и изхълца.

Тази комична забележка сложи край на разговора за бедния Уилкинс. Гостите сигурно щяха да го забравят скоро, но Федра не беше в състояние да мисли за нищо друго. Сигурно щеше да прекара цяла нощ със спомена за диво святкащите очи на нещастния работник. Много добре знаеше какво го очакваше. Дядо й щеше да поиска най-строгото наказание за опита му да го убие. Тя не можеше да направи нищо, за да му помогне. Но сигурно би могла да стори нещо за бедната му жена. Още утре трябваше да я намери.

Имаше още нещо, което беше длъжна да направи, нещо, за което Сойер Уейлин никога нямаше да се сети. Тя събра цялата си смелост и се огледа за Арман дьо Лакроа. Като го видя, отиде при него и го отведе в едно тихо ъгълче.

— Милорд — започна тя, — боя се, че дядо ми ще забрави да ви благодари. Тази вечер вие спасихте живота му.

Арман вдигна вежди и лицето му се затвори, Федра колебливо сложи ръка върху неговата.

— Искам да ви благодаря вместо него. Винаги ще ви бъда благодарна за…

— Не искам благодарността ви — прекъсна я рязко той, но бързо се овладя и продължи по-меко: — Не си струва да говорим за това, милейди. Няма за какво да ми благодарите.

Взе ръката й, поднесе я към устните си и сложи кратка, но страстна целувка върху меката кожа. После рязко се обърна, за да избегне срещата на погледите им.

Вероятно Арман е от хората, които се чувстват неловко, когато някой им е задължен, или мрази да му благодарят, разсъждаваше Федра. Някак си не можеше да си представи, че има нещо, което би извадило самоуверения маркиз от равновесие.

Не, това беше по-скоро… На челото й се появи дълбока бръчка. Може би маркизът съжаляваше, че е спасил живота на дядо й.

Федра се надяваше, че неприятната случка ще накара гостите да се разотидат по-рано от обикновено, но остана, излъгана. Оказа се, че никой не искаше да си развали вечерта. Не и заради някакво смешно събитие като опит за убийство или пребиването на един гладуващ работник, който вече беше зад решетките.

След като разбра, че няма скоро да се отърве от досадните си гости, Федра реши да поднесе кафето в зеления салон вместо в музикалната стая. Нямаше никакво настроение да им свири на спинет. Въздъхна облекчено, когато дядо и нареди да поставят масите за игра. Така беше много по-лесно да изпълнява ролята си на домакиня. Тъй като нямаше намерение да играе, тя се оттегли под високите прозорци на салона. Навън луната смело се опитваше да пробие облаците. Гледката от прозорците не беше особено вълнуваща: само просторна зелена морава. Бълок, градинарят на дядо й, се опитваше да подражава на Капабилити Браун, но не беше в състояние да постигне изискаността на стила му.

Федра въздъхна и неспокойно затропа с пръсти по стъклото. Сър Норис Байръм й изшътка недоволно и тя веднага отпусна ръце. Вечерта я беше изнервила много повече, отколкото очакваше. Как копнееше да се върне в тихата си таванска стаичка, да се сгуши под завивките и да се отдаде на мислите си… които се въртяха само около един мъж.

Арман играеше карти с един от по-младите гости. Тази вечер той беше направил нещо, което я изпълваше с учудване и надминаваше дори спасяването на живота на дядо й.

Арман се бе осмелил да я защити. Не честта й — това не би събудило в сърцето й благодарност, защото винаги се намираха достатъчно глупаци, които се правеха на благородни рицари. Не, Арман бе защитил ума й, правото й да има собствено мнение за неща, които не се отнасяха до деколтето на роклята й или кройката на полата. Той си бе позволил да заяви, че всяка жена има право да мисли със собствената си глава, че не бива да се срамува от интелигентността си, която беше принудена да крие под псевдонима Робин Гудфелоу. Всеки мъже подобни възгледи би събудил интереса й, но фактът, че този мъж беше тъкмо впечатляващият Арман дьо Лакроа, я направи непоносимо любопитна.

В главата й отекна предупредителният глас на Джили: „Ще гониш представата, която си създала в сърцето си, докато се изгубиш напълно, скъпа Фе.“

— Може би вече съм безнадеждно изгубена, Джили — прошепна на себе си тя и едва сега забеляза, че се бе приближила до масата, на която играеше маркизът. Разтвори ветрилото си и се престори, че се интересува от играта.

Арман не бе загубил нищо от спокойствието и овладяността си. Широкият му гръб беше отпуснат, единият му крак стоеше под ъгъл, другият беше небрежно протегнат. Изведнъж Федра усети, че той бе забелязал приближаването й. И двамата бяха тихи води, които веднага усещаха всяко вълнение на другия.

Федра разтърси глава, за да прогони тази глупава мисъл, и се опита да се съсредоточи върху играта. В средата на масата бяха наредени няколко купчинки монети. Тя огледа партньора на Арман и му се усмихна: Чарлз, най-големият син на мисис Бинг. Очевидно младият мъж беше дълбоко впечатлен от интереса на Арман към него и се стараеше да му се понрави, като залагаше големи суми.

Федра не знаеше точно защо, но й стана неприятно, че Арман би могъл да извлече материална изгода от неопитността на младежа. Както и преди готова да мисли най-лошото за него, тя се уплаши, че френският маркиз можеше да се окаже най-обикновен измамник на карти.

Скоро обаче установи, че той беше средно добър играч и много-много не се замисляше какви карти хвърля. Това я изпълни с облекчение. Чарлз Бинг печелеше непрекъснато и когато купчинката злато пред него отново порасна, извика тържествуващо:

— Май късметът ви е напуснал, милорд!

Арман изобщо не се развълнува от загубите си.

— Човек не бива да очаква, че Фортуна ще е винаги благосклонна към него — отвърна небрежно той. — Един ден със сигурност ще се сблъскате с този тъжен факт, млади приятелю.

— Знаете ли, имам няколко лели, стари моми, които непрекъснато ми четат проповеди — засмя се Чарлз. — Ако и вие смятате да ме поучавате, никога вече няма да играя с вас. — Той смеси картите и като хвърли скритом поглед към Федра, добави: — Ще заиграете по-добре, ако се съсредоточите върху картите си и престанете да зяпате лейди Федра.

Нима Арман наистина я гледаше? Федра не можеше да повярва. Ала когато се обърна към него, видя в очите му блясък, който я накара да се изчерви.

— Прав сте, млади момко — проговори с отсъстващ вид той. — Вече ми е ясно, че никога няма да спечеля, ако продължавам по този начин. Лейди Федра представлява сериозна опасност за концентрацията ми.

Зад небрежно произнесените думи се криеше недвусмислен намек. Наистина ли я възприемаше като опасност?

Тя направи дяволит реверанс и се опита да се засмее, но с учудване установи, че гласът й трепереше. Арман я дари с една от беглите си усмивки и внезапно й стана ясно, че не й беше приятно той да я възприема като заплаха. Тя искаше нещо съвсем друго: искаше той да… о, по дяволите, каза си тя, смаяна от чувствата си… искаше той да й вярва.

Беше толкова потънала в мислите си, че забеляза лакея Джон едва когато той внимателно я подръпна за ръкава. Широкото му чело издаваше загриженост.

— Отнася се за Денби, милейди — обясни тихо той. — Иска…

— Още вино, нали? — прекъсна го Федра и посочи бутилката с мадейра, която Джон носеше на сребърна табла. Денби не биваше да пие мадейра в това състояние, но в момента той изобщо не я интересуваше. — Дайте му да пие, щом иска. Мисля, че е там… — Тя посочи дивана, където го бе видяла за последен път, но той беше празен. Само измачканите възглавници свидетелстваха, че беше лежал там.

— Точно там е работата, милейди — обясни Джон. — Негово благородие се качи горе. Вероятно си е въобразил, че си е вкъщи, и се опитва да намери спалнята си.

— Аха. Уведомихте ли дядо ми?

— Да, но той ми отговори, че младият глупак може да спи, където си иска.

Федра извъртя очи. Дядо й беше съвършеният домакин!

Денби със сигурност щеше да се настани в нейната спалня.

— Благодаря, Джон — рече с въздишка тя. — Аз ще се погрижа. Джон кимна облекчено.

— Ако имате нужда от помощта ми, милейди…

— Не, знам, че сте необходим тук. — Тя посегна към шнура на звънеца, за да повика друг слуга. Най-добре Хестър Сиърли — икономката със сигурност щеше да се зарадва да уреди това вместо нея. Ала внезапно си припомни какво бе казал Денби на масата — че познава Арман от Оксфорд, — и замръзна на мястото си.

Какво абсурдно твърдение! Но дали наистина беше абсурдно? Тя пусна копринения шнур. Отново я обзе възбуда. Нямаше особено желание да застане лице в лице с пияния Денби, но не биваше да изпуска този може би единствен случай да го разпита. Най-добре да отиде при него и да се опита да изтръгне от устата му няколко що-годе разумни отговора. Може би наистина имаше спомени за Арман…

Федра се изчерви виновно. Само до преди минута изпитваше пламенно желание Арман да й вярва. Но с какво щеше да му навреди, ако разменеше няколко думи с Денби? Лорд Артър не представляваше сериозна заплаха — във всеки случай Арман беше посрещнал смешните му твърдения съвсем спокойно. Ако в думите на Денби имаше нещо вярно, Арман сигурно щеше да… Федра се разтрепери. Маркизът очевидно умееше да си служи със сабята.

Несъмнено този човек беше способен на всичко. Тя грабна решително една свещ и излезе от салона.

Маркизът се местеше неспокойно в креслото си и гледаше картите в ръката си, без да ги вижда. Чарлз Бинг не беше достатъчно добър наблюдател, за да забележи обзелата го възбуда — макар че притежаваше достатъчно интелигентност, за да забележи начина, по който гледаше Федра.

Сигурно съм изглеждал смешен, каза си Арман и се намръщи още повече. Но му беше дяволски трудно да остане спокоен и да не поглъща Федра с жаден поглед. Никога преди това не беше усещал така силно близостта на една жена: този свеж и много женствен аромат на топла кожа, замайващия звук на гласа й, откритите зелени очи, които отразяваха и най-съкровените й мисли.

Той я бе заловил да го наблюдава — този път обаче дружелюбно, вече не с недоверчивия поглед отпреди. Беше открил върху финото й лице следи от собствената си самота, но и всепоглъщащ копнеж, който му отне дъха и го изпълни с дълбоко съжаление… съжаление, че не е в състояние да потисне спомена за случилото се с Ан и да забрави истинската цел на пребиваването си в Лондон, за да прекара поне една прекрасна нощ с Федра в обятията си.

Изпита облекчение, когато лакеят Джон привлече вниманието на домакинята и след кратък разговор с него тя напусна салона. За първи път тази вечер вътрешното му напрежение отслабна. Сега, когато Федра вече не го наблюдаваше, той можеше да посвети вниманието си на другите гости. Между тях имаше няколко, които трябваше да държи под око, защото бяха много по-важни за целите му от лейди Грантъм. Арман плъзна поглед към тапицирания със златен брокат диван, изтегли една карта и изведнъж застина.

Последния път, когато бе погледнал в тази посока, на възглавниците се беше излегнал лорд Артър Денби. А сега го нямаше. Защо не беше чул да викат каретата му? Или пияният глупак се мотаеше някъде из къщата?

Лицето на Арман остана както винаги равнодушно. Нищо не издаваше обзелия го страх. Докато привидно оглеждаше картите си, той се проклинаше за несръчността си. Как бе изпуснал Денби? Трябваше да се убеди, че старият му приятел е потеглил към къщи, вместо да споделя с някого спомените си от Оксфорд. В никакъв случай не биваше да събуди отново недоверието на Федра.

Изведнъж Арман си спомни колко бързо Федра бе излязла от салона. Закъде бързаше толкова?

Без да иска, той изпусна шумно въздуха от дробовете си.

— Лошо ли ви е, ми лорд? — попита с невинно изражение Чарлз.

— Нищо ми няма. Просто в този салон е прекалено топло — отговори овладяно Арман, докато наум си повтаряше името на Федра и проклинаше упоритостта, с която младата дама пренебрегваше предупрежденията му. В същото време се възхищаваше от смелостта й. Сърцето му беше изпълнено с гняв и загриженост, но още повече със съжаление от мисълта колко хубаво можеше да се получи между тях.

Арман остави картите си на масата и стана.

Федра тичаше по широкото стълбище към първия етаж. Щом стигна горе, тя спря и се замисли в каква посока да тръгне. В Блекхийт имаше безброй празни спални, поради което фактът, че дядо й бе настанил Арман точно в стаята на Евън, изглеждаше още по-абсурден.

От Денби нямаше и следа. Федра се запъти към „картинната галерия“ на дядо си и забеляза, че миене Сиърли тъкмо правеше нощната си обиколка, при която проверяваше дали прозорците са затворени. Моментално се скри в сянката, за да остане незабелязана от икономката. Нямаше никакво намерение да попита любопитната стара вещица дали е видяла лорд Денби.

Когато се увери, че мисис Сиърли се е отдалечила достатъчно, тя продължи търсенето. Надникна във всички спални, но напразно. Вратата към златния салон зееше отворена и това я учуди — беше сигурна, че Хестър никога не би я пропуснала с орловия си поглед.

Приближи се на пръсти и влезе в салона.

— Лорд Денби — повика тихо тя.

Обгърна я тишина, в която би могла да чуе дори движението на прашинките във въздуха. Белите завеси на леглото се полюляваха безшумно от течението и тънката материя хвърляше призрачни сенки.

Федра потрепери и понечи да се обърне. Ала тъкмо в момента, когато беше готова да затвори вратата, забеляза нещо като вързоп дрехи на килима пред прозореца.

— Лорд Денби? — повтори колебливо тя. Упрекна се за страха си и се насили да пристъпи по-близо. Вдигна свещта, за да освети по-добре пода.

Онова, което бе взела за вързоп дрехи, беше наистина Артър Денби. Лежеше с разперени ръце и неестествено извъртяна глава, абсолютно неподвижен, и Федра неволно си помисли, че е…

Мъртъв? Тя пристъпи още по-близо. Устата му беше отворена, очите здраво стиснати, а лицето му беше восъчнобледо. Разтреперана, тя се наведе над него и протегна ръка да го попипа.

Не беше мъртъв… а мъртвешки пиян. Трябваше да се сети. От устата му полъхна на кисело и младата жена се извърна отвратено. Нещастник! Дали беше възможно да го събуди?

Тя огледа тъмната стая и откри на масичката за миене кана с вода. Обърна се отново към спящия и кимна решително. Трябваше поне да опита.

Федра остави свещника на тоалетната масичка и взе каната. Очевидно Сойер Уейлин беше предположил, че някои гости ще пожелаят да преспят в дома му, защото каната беше пълна с вода, а до нея бяха оставени кърпи.

Федра разклати бялата порцеланова кана и погледна замислено Денби. Поколеба се известно време, защото в главата й отново отекна гласът на Арман и тя се запита дали продължава да не му вярва и дали все още иска да се рови в миналото му. Е, нали не му беше обещала, че ще престане да се интересува от него?

Припомни си нежната целувка, която бе получила по челото, и тъжния израз в очите му. Може би тя играеше ролята на Пандора. Може би любопитството я тласкаше да върши зло. Но ако Арман пазеше смъртоносна тайна, тя имаше пълното право да я разгадае.

Федра бавно пренесе каната през стаята и спря пред Денби. Огледа го отново и се запита дали не беше по-добре да намокри една кърпа и да избърше лицето му. Но в крайна сметка реши да излее водата отгоре му на тънка струя. Ала търпението й свърши бързо и тя изсипа цялата кана върху лицето му.

Денби се закашля и се замята като риба, извадена от водата. Отвори очи, примигна няколко пъти и се опря на лакът.

— По дяволите! — изръмжа той, обърна се на другата страна и затананика: — Лодкарю, лодкарю, лодката има дупка…

Главата му клюмна настрана. Ей сега щеше отново да заспи.

— Не позволявам да заспивате! — изкрещя гневно Федра и го сграбчи за яката. Дръпна го силно и след като го положи по гръб, извика: — Събудете се, милорд!

Миглите му потрепнаха, но когато най-сетне отвори очи, той я погледна неразбиращо.

— Време ли е вече… ще ходим ли на бала с маски?

— Нима да ходим на никакъв бал. Искам да се събудите, за да си поговорим.

— Значи да изтрезнея? Ами добре. — Той погледна към прозореца и поклати глава. — О, навън е тъмно! Време е да си лягам.

За ужас на Федра Денби започна да разкопчава панталона си. Показа учудваща сръчност в разсъбличането, като се имаше предвид пияното му състояние.

— Престанете! — извика Федра и хвана ръката му, за да му попречи. Той я погледна и на лицето му изгря глупава усмивка.

— Ти ли си, Кармел, любов моя?

Денби я привлече към себе си, целуна тила й и зарови ръце в косата й. Отвратена, Федра се опита да се освободи. Точно в този момент ръцете му намериха деколтето й и смъкнаха роклята от едното рамо.

— Проклятие! — изсъска Федра и го блъсна с такава сила, че главата му се удари в пода. Но той беше в такова състояние, че изобщо не усети удара. Усмихна й се блажено и отново задряма.

Федра стана и се опита да вдигне роклята на рамото си, ала не успя. Погледна към Денби и с мъка устоя на желанието да го изрита. Каквато и да беше тайната на Арман, тази нощ нямаше да я узнае. По-добре да изчака до утре. Посегна към свещника с намерението да се прибере в стаята си и да повика Луси, за да поправят роклята.

Когато заобиколи леглото, тя забеляза, че вратата беше затворена. Странно, не помнеше да я е затворила. Сложи ръка на бравата и я натисна, но вратата не се отвори.

Федра остави свещта и опита отново, този път с двете ръце. Когато вратата не се поддаде, тя я натисна с цялото си тяло, дори я изрита с крак — но не постигна нищо.

Нищо… Вратата беше заключена. Федра прехапа устни. Някой нарочно я беше заключил с Артър Денби. Сега трябваше да удря с юмруци по вратата и да вика, докато някой от слугите я чуе.

Тъкмо щеше да започне да чука, когато осъзна в какво положение беше изпаднала и замръзна на мястото си. Когато й отвореха вратата, щеше да се наложи да даде някои обяснения. И как само изглеждаше: с разпуснати коси, със скъсана рокля… а Денби беше с разкопчан панталон… Гостите щяха да се питат кой кого е нападнал, но едно беше сигурно: дядо й щеше да повярва във версията, която я представяше в най-лоша светлина.

Федра отпусна ръка. Какво трябваше да направи? Прокле се за непредпазливостта си и си зададе логичния въпрос кой може да е извършил тази подлост. Когато влезе, в ключалката нямаше ключ. Следователно вратата не се беше заключила сама. Някоя злонамерена личност… Федра се разтрепери с цялото си тяло.

Някой й мислеше злото. Тя сложи ухо на вратата и чу шум от приближаващи се стъпки и гласове. Затаи дъх, макар да не се осмели да се надява, че ще се появи Луси или някой от слугите, на които имаше доверие.

Сърцето й спря окончателно, когато чу гръмкия глас на дядо си.

— Ще видите, че колекцията ми е най-добрата в Лондон, приятели. Повечето картини са в галерията, но има и няколко по стаите.

Някой му отговори нещо и Федра повярва, че бе чула гласа на сър Норис Байръм. Но не беше нужно да гадае на кого беше следващият.

— Много добре, мосю. Имам силно желание да видя вашия Тициан. Къде казахте, че се намира? В Златния салон, нали?

Федра застина неподвижна. В ума й проблесна прозрение.

Арман! Естествено, той е бил! Беше подценила изобретателността му. Явно беше намерил начин да се отърве от Чарлз Бинг и я беше последвал. Какво по-лесно от това да я заключи в стаята с Денби.

Това не беше игра, а добре обмислен план, който целеше да я унищожи. Арман се бе възползвал от удобния случай, който му бе предоставила самата тя с безразсъдството си. Ако я намереха тук с Денби, не само щяха да я изобличат — доброто й име щеше да бъде унищожено завинаги. Жестокият й дядо щеше още тази нощ да я изхвърли на улицата.

Отчаяна от приближаващите се гласове, Федра затърси място, където би могла да се скрие. Не, от това нямаше полза. Ако Арман нарочно беше пожелал да види Тициан, за да я завари в стаята с Денби, той нямаше да се успокои, преди да я намери. Нямаше никакво значение дали ще я измъкнат от леглото или иззад завесата. Така щеше да изглежда още по-виновна.

Оставаше само една възможност за бягство, Федра се огледа отчаяно и изтича до прозореца. Духна свещта и без да изчака очите й да свикнат с тъмнината, отвори широко едното крило. Луната, която тъкмо се скриваше зад облаците, й позволи да види, че скокът от първия етаж може да е смъртоносен. В каменния зид се виждаха няколко издатини, за които можеше да се закачи. Бръшлянът, с който беше обрасла стената, нямаше да издържи тежестта й.

За момент куражът я напусна. Но когато чу мъжки глас точно пред вратата, тя пое дълбоко въздух и се качи на перваза. По-добре да рискува и да си счупи врата, отколкото да я заварят в такава недостойна ситуация. Без да се колебае, тя събу обувките си и ги хвърли навън.

Събра полите си, уви ги около бедрата си и внимателно се спусна с краката напред. Земята беше опасно далеч.

Не можеше вечно да виси така. Ръцете й бяха мокри от пот и се хлъзгаха. Когато чу, че вратата се отвори, тя изпрати безмълвна молитва към небето и се пусна. Опита се да се хване за бръшляна и да намери опора за стъпалата, но копринените чорапи се хлъзгаха много повече от кадифените обувки. Бръшлянът се изплъзна от пръстите й, издра дланите и раменете й. Когато най-сетне достигна земята, тя се удари болезнено в дървената рамка на един приземен прозорец. Това забави малко скоростта на падането, но не го спря и Федра седна тежко на дупето си.

Няколко мига остана неподвижна, дишайки мъчително. След това допълзя до най-близкия храст и се скри зад клоните. Добре, че къщата хвърляше тъмна сянка.

Минаха няколко безкрайно дълги минути, преди на прозореца да се появи едър, елегантен мъжки силует. Напудрените коси се белееха под светлината на свещите, но лицето му беше в сянка. Приличаше на блед призрак, загледан в нощта. Нея ли търсеше? Федра беше готова да се обзаложи, че търсеше нея, и изпита злобна радост, че бе успяла да осуети плана му.

Тя остана във влажната трева, докато Арман се махна от прозореца. Светлината угасна и крилото на къщата отново потъна в обичайния мрак.

Федра въздъхна облекчено. Почти не усещаше драскотините и натъртените места по тялото си. Болката беше в сърцето й. Е, сега поне знаеше що за човек е Арман дьо Лакроа. Нали й беше казал, че ще намери начин да се отърве от нея, ако не престане да му задава въпроси?

Той я бе замаял с чара си, с привидното възхищение и хитростта си. Беше се проявил като нежен и изпълнен с разбиране приятел точно когато тя най-малко го очакваше. Очевидно беше разбрал, че тя копнееше за човек, който поне малко…

Федра стисна здраво устни. Арман беше хитър като невестулка: веднага бе оценил изгодите на ситуацията и се беше възползвал от сгодния случай да разруши репутацията й и да я изхвърли от единствения дом, който имаше. Но Федра беше още по-учудена от реакцията си, отколкото от онова, което Арман й беше сторил. Защо имаше чувството, че някой е измамил доверието й?

През цялото време беше предполагала, че Арман е безогледен. Маркизът беше изключително умен мъж. Умен, безогледен, жесток. Велики боже! А тя вече се чувстваше виновна, че е проявила любопитство и желание да научи нещо повече за мъжа, на когото дължеше благодарност. Е, сега вече не му дължеше нищо! След като той й показа с какви оръжия беше готов да си послужи, тя щеше да му отговори със същото. И тя знаеше как да изчака подходящия момент, за да нанесе ответен удар. Отново стисна зъби, докато изпита болка. Тя можеше да бъде също толкова корава и жестока като Арман дьо Лакроа.

Ала когато затърси обувките си в мрака, тя усети нещо горещо да се стича по бузите й и с учудване установи, че плаче.