Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (9)

8.
Нолен

Басейнът в сградата на полицията е тих и безлюден, тъмно е зад стъклената стена, в кафенето няма никого. Голямото синьо пространство е почти притихнало. Водата е осветена отдолу, отблясъците бавно криволичат по стените и тавана. Юна Лина минава дължина след дължина, държи темпото и контролира ритъма на дишане.

Докато плува, различни спомени се лутат в съзнанието му. Лицето на Диса, когато казва, че нещо гъделичка зъбите й, щом го види.

Стига до края, обръща се под водата и продължава. Не усеща, че започва да плува по-бързо, когато в мислите си внезапно се озовава в апартамента на Карл Палмкруна на „Гревгатан“. Вижда отново висящото тяло, локвата урина, мухите по лицето. Мъртвият с връхни дрехи, шлифер и обувки, но при все това успял да пусне музика.

Гледката бе създала впечатление за нещо импулсивно, но планирано, типично за самоубийство.

Забързва се, обръща, продължава да ускорява и се вижда в антрето на Палмкруна, преди да отвори вратата след внезапното позвъняване. Представя си високата жена с големите ръце, скрита зад вратата на тъмното стълбище.

Спира до ръба и диша тежко, опира ръце на пластмасовата решетка над преливника.

Скоро успокоява дишането си, но тежестта от млечната киселина в раменните мускули все още се усеща. Група полицаи в тренировъчно облекло влизат в басейна. Носят две спасителни кукли — една детска и една с наднормено тегло.

„Смъртта не е кошмар“, беше казала едрата жена с усмивка.

Юна излиза от водата необяснимо тревожен. Не знае защо, но смъртта на Карл Палмкруна не му дава мира. Продължава да си представя празния, светъл салон. Тихата цигулка с ленивото бръмчене на мухите.

Юна знае, че става въпрос за самоубийство, и се опитва да убеди самия себе си, че Националната полиция няма нищо общо. И все пак му се иска да се върне там и да погледне още веднъж, да се поразрови, да мине през всички стаи, да разбере дали не е пропуснал нещо.

По време на разговора с икономката си помисли, че тя е объркана, че от шока се чувства като в мъгла, станала е несигурна и мнителна и отговаря странно и несвързано. Но сега той се опитва да пренасочи мислите си. Може би съвсем не е била объркана или шокирана, просто е отговаряла толкова точно, колкото може. В такъв случай Едит Шварц, икономката, твърдеше, че някой е помогнал на Карл Палмкруна с примката, че съществуват услужливи ръце и отзивчиви хора. С това намекваше, че смъртта не е настъпила доброволно, че не той я бе предизвикал.

Нещо не е както трябва.

Знае, че има право, но не знае защо.

Влиза в съблекалнята, отключва шкафа, взима телефона и се обажда на главния патолог Нилс Олѐн, известен с прякора Нолен^[1].

— Не съм готов — отговаря той, опрял телефона до ухото си.

— Става въпрос за Палмкруна. Какво е първоначалното ти впечатление, дори…

— Не съм готов — прекъсва го Нолен.

— Дори и да не си готов — довършва изречението Юна.

— Намини в понеделник.

— Идвам сега.

— В пет часа с жена ми ще гледаме един диван.

— При теб съм след двайсет и пет минути — отсича Юна и прекъсва разговора, преди патологът да успее да повтори, че не е готов.

Изкъпан и преоблечен, чува глъчка от детски смях и говор и разбира, че тренировката на малките скоро ще започне.

Мисли си какво, всъщност, означава фактът, че генералният директор на Инспектората за стратегически продукти е намерен обесен. Човекът, който в крайна сметка взима всички определящи решения за шведското производство и износ на боеприпаси, е мъртъв.

„Ами ако греша, ами ако все пак е бил убит — говори на себе си Юна. — Трябва да говоря с Полок, преди да отида при Нолен, може би с Куфоед са успели да прегледат материала от огледа.“

Юна крачи широко по коридора, спуска се по стълбите и звъни на сътрудничката си Аня Ларшон, за да разбере дали Натан Полок е в полицията.