Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (21)

20.
Къщата

Пенелопе изпада отново в прегръдката на страха. Сякаш я беше отпуснал да си поеме дъх, за да продължи да крещи вътре в нея. Тя изтрива сълзите от лицето си и се опитва да стане. Студена пот се стича надолу между гърдите и под мишниците й. Тялото й трепери от напрежение и болка. Кръвта избива изпод мръсотията по дланите.

— Не можем да останем тук — шепне тя и тегли Бьорн.

В гората е нощ, макар че скоро ще настъпи утро. Отново бързат към брега, далеч от къщата и веселбата.

Възможно най-далеч от преследвача.

Наясно са, че трябва да намерят помощ, да се доберат до телефон.

Гората бавно се разрежда към водата и те отново го удрят на бяг. Между дърветата, на около половин километър, съзират друга къща. Някъде в далечината бръмчи хеликоптер.

Бьорн изглежда замаян, когато го вижда да се подпира на земята или на дърветата, тя се страхува, че няма да има сили да продължи.

Зад тях изпращява клон, сякаш пречупен от тежестта на човек.

Пенелопе се втурва през гората, колкото сила има.

Дърветата оредяват, отново вижда къщата: само на стотина метра. Светлината от прозорците блести върху паркирания червен форд.

Заек подскача над мъха в гъсталака.

Задъхани и плахи, те продължават към чакъления път.

Бодежи пронизват напрегнатите им прасци. Изкачват се по стълбата, отварят външната врата и влизат.

— Ехо? Нуждаем се от помощ… — провиква се Пенелопе.

Вътре е приятно след жегата на слънчевия ден. Бьорн накуцва, голите му крака оставят кървави следи по пода в антрето.

Пенелопе обикаля набързо стаите, но къщата е празна. „Сигурно ще преспят у съседите след купона“, мисли си тя, застава до прозореца и, скрита зад завесата, поглежда навън. Изчаква, но не вижда жива душа да се мярка нито в гората, нито на моравата или на пътя. Може би преследвачът най-сетне е изгубил следите им, може би все още ги чака при другата къща. Връща се в антрето и вижда Бьорн да седи на пода и да разглежда раните по краката си.

— Трябва да потърсиш някакви обувки — казва тя.

Той вдига празен поглед към нея, като че ли не разбира думите й.

— Това не е краят — продължава тя. — Трябва да обуеш нещо.

Бьорн започва да рови в гардероба в антрето между джапанки, гумени ботуши и стари чанти.

Пенелопе избягва прозорците, но се движи бързо, опитвайки се да открие телефон. Търси на масичката в хола, в куфарчето на дивана, в купата на холната маса, между ключове и брошури от „Пътното сдружение“ на канапето в кухнята.

Долавя нещо отвън, спира и се ослушва.

Може би така й се е сторило.

Първите лъчи на слънцето проникват през прозореца. Тя се забързва, приведена към голямата спалня, отваря чекмеджетата на някакъв скрин и вижда поставена в рамка семейна снимка да лежи между бельото.

Портрет, направен в ателие: съпругът, съпругата и двете подрастващи дъщери. Останалите чекмеджета са празни. Отваря гардероба, сваля малкото дрехи от стоманените закачалки, взима черно яке с качулка с тийнейджърски размер и един пуловер.

Чува крана в кухнята да тече и хуква натам. Бьорн пие вода, наведен над мивката. Обул е прокъсани маратонки, по-големи с няколко номера.

„Някой все трябва да ни се притече на помощ, мисли си Пенелопе. Та това е нелепо, къде са се дянали всички хора.“

Отива при любимия си и му дава пуловера. Мъжът се усмихва изненадан, облича дрехата и промърморва, че най-накрая имат малко късмет. В това време на вратата се почуква. Пенелопе се запътва към антрето, като вдига косата си от лицето. Почти е стигнала, когато вижда силуета през матираното стъкло.

Спира веднага и поглежда сянката през замъгления прозорец. Усеща, че няма сили да вдигне ръка и да отвори. Разпознава стойката му, формата на главата и раменете.

Въздухът се изчерпва.

Бавно се оттегля заднешком към кухнята, цялата разтреперана, иска й се да избяга. Гледа прозореца, неясните очертания на лицето, тясната брадичка. Завива й се свят, полита назад, настъпва чанти и ботуши, протяга ръка, за да се подпре на стената, пръстите шарят по тапетите, огледалото се накланя встрани.

Бьорн застава до нея. Държи кухненски нож с широко острие, пребледнял, с полуотворена уста и облещени към прозореца очи.

Пенелопе отстъпва към масата и вижда как дръжката на вратата бавно се спуска надолу. Влиза в банята, завърта крановете и се провиква:

— Влез! Отключено е!

Бьорн се стряска, усеща пулса да бие в главата му, държи ножа пред себе си, готов да се брани, да атакува, когато вижда как преследвачът полека отпуска дръжката. Силуетът изчезва от прозореца, секунди по-късно се чуват стъпки по каменната пътека до къщата. Бьорн поглежда вдясно. Пенелопе излиза от банята. Мъжът сочи прозореца във всекидневната, те се отместват към кухнята и чуват стъпките по дървената веранда, които подминават прозореца и стигат до вратата. Пенелопе се опитва да разбере какво вижда преследвачът, дали ъгълът и светлината са достатъчни, за да се видят извадените обувки в антрето, следите от кръвта на Бьорн по пода. Дъските до стълбите отново проскърцват към задния двор. Той обикаля, скоро ще стигне до прозореца на кухнята. Бьорн и Пенелопе залягат, търкулват се плътно до стената, под прозореца. Опитват се да не мърдат, да дишат тихо. Виждат как се приближава, ръцете му плъзват по перваза и разбират, че наднича в кухнята.

Пенелопе забелязва прозореца, отразен в стъклото на фурната, и преследвача, който оглежда стаята. Мисли си, че би могъл да срещне погледа й, ако погледне към печката. Скоро ще разбере, че се крият вътре.

Лицето от прозореца изчезва, отново се чуват стъпки по верандата и продължават по пътеката към предната част. Бьорн се забързва към кухнята, мълчаливо оставя ножа, завърта ключа в ключалката, бута вратата и се втурва навън.

Пенелопе го следва в хладното утро в градината. Тичат по тревата, покрай компостера към гората. Все още е мрачно, но слабата утринна светлина започва да прониква между дърветата. Страхът е по петите на Пенелопе, тласка я напред, паниката отново се загнездва в гърдите й. Отмества големите клони, прескача ниски храсти и камъни. Встрани зад себе си чува тежкото дишане на Бьорн. А зад него не спира да усеща другия: мъжа, превърнал се в сянка. Той ги следва и тя знае, че ще ги убие, щом ги открие. Спомня си нещо прочетено някъде. Една жена в Руанда се спасила от геноцида на хуту срещу тутси^[1] като се криела в блатото и бягала всеки ден, не спирала през всичките месеци на масовото изтребление. Бившите й съседи и приятели я преследвали с мачетета. „Имитирахме антилопите, разказва по-късно в книгата си тя. Ние, които оцеляхме там, в джунглата, имитирахме бягството на антилопите от хищниците. Тичахме, избирахме неочаквани пътища, разделяхме се и сменяхме посоките, за да заблудим преследвачите си.“

Пенелопе знае, че е напълно погрешен начинът, по който Бьорн и тя се опитват да се измъкнат. Бягат без план, без мисъл, а от това ще се възползва само преследвачът им. Бягат напосоки. Искат да се приберат вкъщи, да намерят помощ, да се обадят на полицията. Преследвачът е наясно с това, разбира, че ще търсят хора, които да им помогнат, че ще се насочат към населени места, към брега, за да се измъкнат от острова и да стигнат до дома си.

Пенелопе съдира клина си на паднал клон. Залита няколко крачки, но продължава напред, усеща само болката като пареща примка около крака.

Не бива да спират, усеща вкуса на кръв в устата си. Бьорн се препъва в гъсталака, сменят посоката до голямо, изкоренено дърво, чиято яма е пълна с вода.

Докато тича до Бьорн, страхът извиква рязко и неочаквано един спомен, спомен от уплаха като сегашната. Изведнъж започва да мисли за престоя си в Дарфур, за очите на хората, разликата в погледите на травматизираните, които не издържаха повече и все пак не спираха да се борят, отказваха да се предадат. Никога няма да забрави децата, дошли в Кубум една нощ със зареден револвер. Никога няма да забрави страха, който бе изпитала.