Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (37)

36.
Връзката

В стаята за молитви на болница „Свети Йоран“ Ериксон маневрира с количката си. Създал е работещ щаб с три различни телефона, които не спират да звънят.

Юна влиза, прегърнал компютъра, и го слага на един стол. Юхан Йонсон вече е седнал на малко диванче. Той е на двайсет и пет, облечен в черен анцуг, който му стои лошо. Главата му е обръсната, веждите гъсти, почти сключени над носа. Той става, запътва се към Юна, поглежда го срамежливо и сваля червената компютърна чанта от гърба си.

— Ei saa peittää^[1] — казва той и изважда тънък компютър.

Ериксон налива фанта от термос в малки тънки чаши от неизбелена хартия.

— Държа харддиска във фризера няколко часа, ако е разклатен — казва Юхан. — И само свързвам кабелите. Всичките работят различно, имам един приятел от фирмата „Йабас“, който се занимава с компютърни игри, дори не се среща с клиентите, върши си тъпата работа по кодирана телефонна линия. Това помага донякъде, но аз не искам да е донякъде, а напълно, в това съм добър, във всяка дреболия, и затова ми е нужна програма, наречена „Хангар 18“…

Отмята назад глава и имитира смеха на смахнат учен.

— Ха, ха, ха… сам съм я създал — продължава той. — Работи като цифрова прахосмукачка, засмуква всичко и го структурира според часа, до микросекундите.

Сяда на оградката на олтара и свързва компютрите. Нещо леко прещраква в неговия. После на един дъх въвежда няколко команди, чете на екрана, превърта надолу и пише нови команди.

— Много време ли ще отнеме? — пита Юна след малко.

— Не знам — мънка Юхан Йонсон. — Не повече от месец.

Изругава нещо тихо на себе си, въвежда нова команда и гледа примигващите цифри.

— Шегувам се — казва след това.

— Разбрах — търпеливо отвръща Юна.

— След петнайсет минути ще знаем колко информация можем да спасим — добавя Йонсон и гледа бележката, на която Юна е написал датата и часа на посещението на Бьорн Алмскуг в интернет кафето.

— Информацията изглежда изтрита на интервали, което малко затруднява нещата…

Фрагменти от стара графика изникват на заслепения от слънцето екран. Юхан Йонсон разсеяно слага емфие под устната си, избърсва ръка в панталона и чака, поглеждайки към екрана.

— Тук е чисто и подредено — казва провлачено. — Но нищо не става за триене, няма нищо тайно… защото „Хангар 18“ открива места, които дори не съществуват.

Компютърът му изведнъж започва да пиука и той написва нещо, прочита дълга таблица с цифри. Изписва още нещо и пиукането рязко спира.

— Какво става? — пита Юна.

— Не кой знае какво — отвръща Юхан Йонсон. — Малко се бави с всички тези модерни защитни стени, пясъчни клетки и фалшиви антивирусни програми. Направо е чудо, че изобщо работи с всички превантивни средства едновременно.

Клати глава и изплюва торбичката емфие изпод устната си.

— Никога не съм имал антивирусна програма и… Сега всички да замълчим — прекъсва внезапно той собственото си дърдорене.

Юна се приближава и поглежда през рамото му.

— Какво виждам — припява Йонсон шепнешком. — Какво виждам?

Обляга се назад и разтърква врата си, после написва нещо с едната си ръка, натиска ентър и се усмихва на себе си.

— Ето ги — казва той.

Юна и Ериксон се взират в екрана.

— Още само една секунда… Не е толкова лесно, появява се само на малки и по-големи части…

Засенчва екрана с ръце и чака. Бавно се появяват букви и фрагменти от графика от интернет.

— Погледнете, вратата бавно се отваря… сега ще видим какво е правил Бьорн Алмскуг на този компютър.

Ериксон е застопорил количката и силно се е навел напред, за да може да вижда екрана.

— Мамка му, само някакви драскотини — казва той.

— Погледни в ъгъла.

В долния десен ъгъл се вижда малко цветно знаме.

— Използвал е Windows — казва Ериксон. — Много оригинално…

— Hotmail — казва Юна.

— Регистрация — отговаря Юхан Йонсон.

— Започва да става интересно — добавя Ериксон.

— Можеш ли да видиш името? — пита Юна.

— Не действа така… можеш само да се пренесеш във времето — обяснява Юхан Йонсон и превърта надолу.

— Какво беше това? — посочва Юна.

— В папката за изпратени писма сме.

— Изпратил ли е нещо? — пита Юна с напрегнат глас.

Върху екрана се появяват накъсани фрагменти от реклами за евтини пътувания до Милано, Ню Йорк, Лондон, Париж. А в долния ъгъл се вижда светлосиво, кратко число, някакъв час: 07:44:42 вечерта.

— Ето тук има нещо — казва Юхан Йонсон.

На екрана на неговия компютър се виждат следните букви и думи:

тт й г контакт с

— Обява за запознанства — ухилва се Ериксон. — Винаги дава резултат, аз самият…

Но внезапно млъква. Юхан Йонсон превърта внимателно неразбираеми късове от графиката, докато рязко спира. Отдалечава се от компютъра с широка усмивка.

Юна заема мястото му, присвива очи на слънчевата светлина и прочита текста в средата на екрана:

Карл Палмкр

к ф графи . тт аз контакт с

Полицаят усеща как настръхва. Тръпки полазват по ръцете и надолу по гърба му. Палмкруна, не престава да се върти в главата му, докато записва буквосъчетанията, видени на компютъра, после приглажда коса и се приближава до прозореца. Опитва се да мисли трезво и да диша спокойно. Прорязва го лека мигренозна болка. Ериксон все още се взира в екрана и не престава да ругае.

— Сигурен ли си, че Бьорн Алмскуг е написал това? — пита Юна.

— Няма съмнение — отвръща Юхан Йонсон.

— Сто процента?

— Ако той е седял пред компютъра по това време, значи писмото е негово.

— Значи е негово — потвърждава Юна, като мисли вече в друга посока.

— Мамка му — шепне Ериксон.

Юхан Йонсон разглежда частите от полето за адреса [email protected] и отпива фанта направо от термоса. Ериксон обляга гръб в количката и за миг притваря очи.

— Палмкруна — произнася Юна замислено.

— Луда работа — възмущава се Ериксон. — Какво общо, по дяволите, има Карл Палмкруна с това?

Изведнъж, без да пророни нито дума, Юна тръгва към вратата. Мълчаливо слиза по стълбите, напуска болницата и двамата си колеги. Прекосява паркинга под силните слънчеви лъчи и се отправя към черната си кола.