Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (108)

107.
Празната стая

Сага Бауер изругава на висок глас и остава в колата. Притваря очи и удря с ръка по кормилото няколко пъти. Бавно си повтаря, че трябва да събере мислите си и да продължи, преди да е прекалено късно. Толкова е вглъбена, че се стряска, когато телефонът иззвънява.

— Пак съм аз — казва Аня Ларшон. — Ще те свържа с Херберт Саксеус от клиниката „Св. Мария Йерта“.

— Добре, какво има…

— Саксеус се е грижил за Бевърли през двете години, прекарани там.

— Благодаря, това е…

Преди да довърши, Аня вече я прехвърля на другата линия. Сага изчаква, чува сигналите. Сеща се, че болницата „Св. Мария Йерта“ се намира в Торшбю, на изток от Стокхолм.

— Ало, Херберт Саксеус е на телефона — казва приятен глас в ухото й.

— Здравейте, казвам се Сага Бауер, полицай, комисар от Тайните служби. Трябва да се свържа с момиче, което е било ваша пациентка, Бевърли Андершон.

— Добре ли е? — пита докторът след кратко мълчание.

— Не знам, трябва да говоря с нея — бърза да попита Сага. — Наистина е много спешно.

— Живее при Аксел Рисен, който… е поел един вид неформална опека над нея.

— Значи живее там? — припряно пита Сага, завърта ключа за запалване и потегля.

— Аксел Рисен й е дал стая, докато си намери нещо самостоятелно — обяснява лекарят. — Тя е само на петнайсет години, но всички опити да бъде заставена да напусне този дом, биха били погрешни.

Трафикът е спокоен и Сага може да даде газ.

— От какво е лекувана Бевърли? — интересува се полицайката.

Лекарят си поема дъх и заговаря с плътния си, приятен глас:

— Не знам дали е интересно… Като лекар бих отговорил, че имаше сериозно личностно разстройство, когато я приехме.

— Какво означава това?

— Нищо — отвръща Херберт Саксеус, покашляйки. — Но ако ме питате като човек, ще отговоря, че Бевърли е здрава, по-здрава от повечето… Знам, че звучи като ала-бала, но фактически не тя е болната.

— А околният свят.

— Да — въздъхва той.

Сага благодари за разговора, затваря и завива по „Валхалавеген“. Облегалката зад гърба й е лепкава от пот. Телефонът звъни и тя натиска газта покрай светофара до олимпийския стадион, точно преди да светне червено и преди да отговори.

— Помислих си, че мога да говоря и с бащата на Бевърли — казва Аня. — Наистина приятен мъж, но имал тежък ден, грижил се за някаква наранена крава. Разказа ми, че я успокоявал. Родът му винаги е живял на едно и също място. Сега останал сам в стопанството. Говорихме си за „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон“, докато отиде да вземе няколко писма, изпратени от Бевърли. Дори не ги беше отварял, можеш ли да си представиш какъв инат. Бевърли беше написала телефонния си номер във всяко писмо.

Сага Бауер благодари на Аня няколко пъти и набира номера. Докато се опитва да се свърже с мобилния телефон на Бевърли Андершон, стига до дома на Аксел и Роберт Рисен.

Заглъхва сигнал след сигнал. Слънцето напича прахоляка пред църквата. Сага трепери от напрежение, времето все повече напредва, Юна ще се озове съвсем сам на срещата си с Рафаел Гуиди.

С телефон на ухото Сага се отправя към вратата на Роберт Рисен и натиска звънеца. Нещо прещраква в телефона и се чува леко пращене.

— Бевърли? — пита Сага. — Ти ли си?

Долавя нечие дишане.

— Отговори ми, Бевърли — казва Сага нежно. — Къде си?

— Аз…

Отново настъпва тишина.

— Какво каза? Какво каза, Бевърли, не успях добре да те чуя.

— Все още не мога да изляза — шепне момичето и прекъсва разговора.

Роберт Рисен мълчи с пребледняло лице, когато оставя Сага в стаята на Бевърли Андершон, и я моли да заключи след себе си, щом свърши. В стаята сякаш никой не живее. Има само няколко сгънати дрехи в гардероба, чифт гумени ботуши, ватирано яке и зарядно за телефон.

Сага заключва и слиза в жилището на Аксел Рисен, за да се опита да разбере какво е имал Юна предвид, защо момичето би могло да свидетелства. Минава през стаите за гости, салоните и тихата библиотека. Вратата на спалнята е леко открехната. Сага стъпва на дебелия китайски килим до леглото и влиза в близката баня. После се връща в спалнята. Нещо я тревожи. В стаята е надвиснало чувство на безпокойство, затова опипва глока в кобура с едната си ръка. На нощното шкафче стои чаша за уиски с увиснали останки от глухарче.

Прашинките се движат бавно на светлината, мебелите и предметите са натежали в мълчанието си. Сърцето й бие по-бързо, когато клон от дървото навън започва да стърже по стъклото на прозореца. Пристъпва към неоправеното легло, разглежда гънките на колосания чаршаф, двете възглавници.

Струва й се, че долавя предпазливи стъпки откъм библиотеката и тъкмо да се втурне нататък, една ръка я хваща за глезена. Някой лежи под леглото. Изтръгва се, дръпва се назад, изважда пистолета и без да иска събаря шкафчето с чашата.

Сага пада на колене и се прицелва, но бързо сваля оръжието.

От тъмнината под леглото я гледа момиче с големи, уплашени очи. Прибира пистолета в кобура и въздиша дълбоко.

— Светиш — шепне момичето.

— Бевърли? — пита Сага.

— Вече мога ли да изляза?

— Гарантирам ти, че можеш да излезеш — успокоява я комисарката.

— Мина ли час? Аксел каза, че не бива да излизам, преди да е минал един час.

— Минало е много повече от час, Бевърли.

Сага й помага да се измъкне. Лежала е само по бельо, без да помръдне, и се е вкочанила. Косата й е късо подстригана, а целите й ръце са покрити с рисунки и надписи с мастило.

— Какво правиш под леглото на Аксел Рисен? — пита Сага, запазвайки спокойствие.

— Той е най-добрият ми приятел — отговаря Бевърли тихо, нахлузвайки дънките си.

— Струва ми се, че се намира в голяма опасност, трябва да ми разкажеш каквото знаеш.

Бевърли стои с тениска в ръка. Изведнъж лицето й пламва и очите й плувват в сълзи.

— Не съм…

Бевърли млъква, устните й се разтреперват.

— Успокой се — казва Сага и за пореден път потиска безпокойството в гласа си. — Започни отначало.

— Лежах в леглото, когато Аксел влезе — едва мълви Бевърли. — Веднага разбрах, че се е случило нещо, беше съвсем пребледнял. Стори ми се, че е тъжен, защото бях пътувала на автостоп, което всъщност не ми е разрешено.

Млъква и извръща лице.

— Продължавай, скъпа Бевърли, нямаме много време.

Момичето прошепва „извинявай“, бързо избърсва сълзите си с тениската и поглежда Сага с влажни очи.

— Аксел влезе в стаята — окопитва се Бевърли. — Каза ми да пропълзя под леглото и да стоя скрита цял час… после се втурна към всекидневната и не знам… видях само краката им, но двама чичковци се появиха зад гърба му. Направиха нещо ужасно с него. Той крещеше и те го повалиха на пода, увиха го с бяло тиксо и го отнесоха. Стана толкова бързо. Не видях лицата им… не знам дори дали бяха хора…

— Чакай малко — казва Сага и взима телефона. — Трябва да дойдеш с мен и да разкажеш същото на един човек, който се казва Йенс Сванейелм.

Сага се обажда на Карлос Елиасон с треперещи от притеснение ръце.

— Имаме свидетел, който е видял как Аксел Рисен е бил отвлечен против волята му. Имаме свидетел — повтаря тя. — Свидетел, видял как Рисен е нападнат и отвлечен, това би трябвало да е достатъчно.

Полицайката среща погледа на Бевърли, докато слуша реакцията по телефона.

— Добре, идваме незабавно — казва тя. — Доведете Сванейелм, погрижете се той да подготви връзката с Европол.