Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (26)

25.
Детето на стълбите

Юна излиза от всекидневната и надниква в банята, която в момента снимат в детайли. Продължава към антрето, излиза през входната врата на стълбището и спира пред гъстата решетка на асансьорната шахта.

На вратата до асансьора пише „Нилсон“. Вдига ръка и почуква, изчаква. Отвътре се чуват стъпки. Закръглена жена на около шейсетте открехва вратата и поглежда навън.

— Здравейте, казвам се Юна Лина, аз съм следовател…

— Нали казах, че не съм видяла лицето му — прекъсва го непознатата.

— Нима полицията вече е била тук? Не знаех.

Тя отваря вратата и двете котки, които лежат на телефонната масичка, скачат на пода и изчезват навътре в апартамента.

— Беше с маска на Дракула — казва жената припряно, сякаш го е обяснявала многократно преди.

— Кой?

— Кой? — промърморва тя и влиза в апартамента.

След миг се връща с пожълтяла изрезка от вестник.

Юна поглежда двайсетгодишната статия за ексхибиционист, предрешен като Дракула, блудствал с жени в квартал Сьодермалм.

— Беше гол-голеничък отдолу…

— Но аз мислех…

— Не че го гледах — продължава тя. — Но вече ви разказах всичко това.

Юна я поглежда и се усмихва.

— Мислех да попитам за нещо съвсем различно.

Жената се вторачва:

— С това трябваше да започнете.

— Мисля си дали познавате Пенелопе Фернандес, съседката ви, която…

— Тя ми е като внучка — прекъсва го жената. — Толкова чудесна, толкова приятна, сладка и…

Изведнъж млъква и после пита тихо:

— Мъртва ли е?

— Защо питате?

— Защото полицията идва тук и задава неприятни въпроси — отвръща тя.

— А дали сте видели да е имала необичайно посещение през последните дни?

— Нима защото съм стара, си мислите, че слухтя и пиша бележки.

— Не, но допускам, че случайно може да сте видели нещо.

— Но не съм.

— Тогава случило ли се е нещо друго, нещо необичайно?

— Съвсем не. Момичето е добре възпитано и примерно.

Юна благодари за разговора, казва, че може би ще се върне с още въпроси, и после се отмества, за да може жената да затвори вратата.

На третия етаж няма други апартаменти. Тръгва нагоре по стълбите. По средата вижда седнало дете. Прилича на осемгодишно момиченце, с късо подстригана коса, облечено в дънки и овехтяла маркова блуза „Хели-Хансен“. В скута си държи найлонова торбичка с бутилка газирана минерална вода „Рамльоса“ с почти обелен етикет и половин хляб.

Юна спира до детето, което го гледа срамежливо.

— Здравей — казва той. — Как се казваш?

— Миа.

— Аз съм Юна.

Забелязва, че момичето има сенки от мръсотия под брадичката, по тънката шия.

— Имаш ли пистолет? — пита тя.

— Защо питаш?

— Каза на Ела, че си полицай.

— Така е — инспектор съм.

— Имаш ли пистолет?

— Да, имам — равнодушно отговаря Юна. — Искаш ли да го пробваш?

Детето го поглежда изненадано.

— Шегуваш се.

— Да — усмихва се Юна.

Детето се засмива.

— Защо седиш на стълбите? — пита той.

— Харесва ми, мога да чуя това-онова.

Юна сяда до детето.

— Какво чуваш? — пита спокойно.

— Сега чух, че си полицай и че Ела те излъга.

— За какво ме излъга?

— Че харесва Пенелопе — казва Миа.

— Не я ли харесва?

— Слага котешки лайна в пощенската й кутия.

— Защо?

Детето свива рамене и шари с пръсти по торбичката.

— Не знам.

— Какво мислиш за Пенелопе?

— Казва ми „здравей“.

— Но не я познаваш?

— Не.

Юна се оглежда.

— На стълбите ли живееш?

Момичето отговаря с полуусмивка:

— Не, живея на първия етаж с майка си.

— Но прекарваш доста време на стълбището.

Миа свива рамене.

— Най-често.

— Спиш ли тук?

Момичето опипва етикета на бутилката и отвръща кратко:

— Понякога.

— В петък — бавно казва Юна — рано сутринта Пенелопе е излязла от къщи. Взела е такси.

— Нямаше късмет — бързо вметва детето. — Изпусна Бьорн за секунди, дойде точно когато беше тръгнала. Казах му, че е тръгнала.

— Какво отговори той?

— Че е без значение, щял само да вземе нещо.

— Да вземе нещо?

Миа кимва.

— Често ми дава телефона си да си играя, но този път бързаше много, само влезе в апартамента и излезе почти веднага, заключи и хукна надолу по стълбите.

— Видя ли какво взе?

— Не.

— Какво стана след това?

— Нищо, отидох на училище в девет без петнайсет.

— А след училището, вечерта? Случи ли се нещо тогава?

Миа присвива рамене:

— Майка ми я нямаше, така че си бях вкъщи. Ядох макарони и гледах телевизия.

— А вчера?

— И вчера я нямаше и си бях у дома.

— Значи не си видяла кой влиза и кой излиза.

— Не.

Юна изважда визитката си и написва телефонен номер.

— Виж, Миа — казва той. — Това са два наистина полезни телефонни номера. Единият е мой.

Сочи напечатания номер на визитката с логото на полицията.

— Обади ми се, ако имаш нужда от помощ, ако някой се държи лошо с теб. А другият, който съм написал тук, 0200–230 230 е телефонът за детски оплаквания. Можеш да се обадиш винаги когато пожелаеш, и да говориш за каквото поискаш.

— Окей — шепне Миа и взима визитката.

— Не я изхвърляй, след като си тръгна — казва Юна. — Защото дори и да не искаш да позвъниш сега, може да ти се прииска някой друг път.

— Бьорн държеше ръката си така, когато изчезна — казва Миа и слага ръка на корема си.

— Като че го боли?

— Да.