Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (78)

77.
Ударът

В прозоречната ниша на апартамент на третия етаж на улица „Нюбругатан“ 4А седи шефът на операцията Йени Йорансон и чака. Часовете минават, но никой не докладва нищо. Всичко е спокойно. Тя гледа надолу към площада и нагоре към покрива над апартамента на Пенелопе, и към покрива на „Сибилегатан“ 27, където няколко гълъба разперват криле и отлитат.

Там е разпределен Сони Ларшон. Сигурно се е преместил и е уплашил птиците.

Йени се свързва с него и той потвърждава, че е сменил позицията си, за да вижда един апартамент отвътре.

— Струва ми се, че мярнах бой, но се оказа, че играят на електронна игра и ръкомахат пред телевизора.

— Върни се на мястото си — сухо нарежда Йени.

Вдига бинокъла и проследява отново тъмното пространство между будката за вестници и бряста, което й се струва съмнително.

Блумберг, който е облечен в кафяви спортни дрехи и тича нагоре по „Сибилегатан“, се свързва с нея.

— Виждам нещо в двора на църквата — съобщава той тревожно.

— Какво?

— Някой се движи под дърветата, на десетина метра от оградата към „Стургатан“.

— Провери го, Блумберг, но внимавай — нарежда тя.

Той се затичва покрай стълбището до тясната стена на Военния музей и продължава бавно към двора на църквата. Лятната нощ е топла, всичко наоколо е раззеленено. Безшумно стъпва по тревата до чакълената пътека, мисли си да спре някъде наблизо и да се престори, че се разтяга, но продължава напред. Листата леко шумолят. Светлото небе е засенчено от клоните, между гробовете цари мрак. Изведнъж почти на земята вижда едно лице. На жена около двайсетте. Косата й е късо подстригана и боядисана в червено, брезентовата й раница лежи до главата. Усмихва се щастливо, докато друга жена, смеейки се, вдига блузата й и я целува по гърдите.

Блумберг се отдръпва, преди да доложи на Йени Йорансон:

— Фалшива тревога, любовна двойка.

Минават три часа, захлажда се, роса покрива земята. Блумберг трепери, прави една обиколка и се озовава пред жена на средна възраст с повехнало лице. Изглежда много пияна, стои, клатушкайки се, с два пудела на каишка. Кучетата душат усърдно наоколо, искат да продължат, но тя ги дръпва ядосано назад.

До оградата на църковния двор минава жена, облечена като стюардеса, колелцата на морскосиньото й куфарче тракат по асфалта. Хвърля към Блумберг безразличен поглед, а той сякаш дори не я забелязва, макар че са колеги повече от седем години.

Мария Ристунен продължава с куфарчето към входа на метрото, за да провери този, който се крие до съседната порта. Тя крачи напред, чува токчетата да отекват между стените. Куфарчето се удря в бордюра и се накланя, тя трябва да спре и в същото време да погледне криещия се. Добре облечен мъж, но със странно изражение на лицето. Като че търси нещо, поглежда я притеснено.

Сърцето й забива силно, обръща се и чува шефката Йени Йорансон да говори в слушалката й.

— И Блумберг го вижда, на път е — казва Йени. — Изчакай Блумберг, Мария. Изчакай Блумберг.

Мария изправя куфарчето, но не може да се бави повече, трябва да продължи. Опитва се да забави ход, приближавайки се към мъжа с тревожния поглед. Ще трябва да го подмине, да върви с гръб към него. С приближаването й мъжът се притиска все по-силно до вратата. Държи едната си ръка скрита под дрехите. Адреналинът нахлува във вените й, когато мъжът внезапно прави крачка към нея и изважда предмета, скрит под палтото му. Зад рамото му Мария вижда вдигнатото оръжие на Блумберг, готово за стрелба. Той обаче го сваля, когато Йени съобщава за фалшива тревога, мъжът е невъоръжен, държи само бирена кутия в ръката си.

— Кучка — просъсква той и я пръска с бирата.

— Господи — въздъхва Йени в слушалката й. — Продължавай към метрото, Мария.

Нощта преминава без инциденти, последните клубове затварят, по улиците минават само собственици на кучета и събирачи на амбалаж, раздавачи на вестници и хора, бягащи за здраве. Йени Йорансон очаква с нетърпение смяната в осем. Поглежда към църквата „Хедвиг Елеонора“ и после към тъмния прозорец на Пенелопе Фернандес, мести поглед и надолу по „Стургатан“, и по-нататък към сградата с апартаменти на свещеници, където е израснал Ингмар Бергман. Взима една никотинова дъвка и се съсредоточава върху площада, пейките, дърветата, скулптурата с разкрачената жена и мъжа с парчето месо на рамото.

Изведнъж забелязва движение до вратата на високата стоманена ограда, която води към Йостермалмските хали. Тъмно е, но на фона на слабия отблясък в стъклото се мяркат бързи движения.

Йени Йорансон вика Карл Швирт. Той седи с два чувала празни бутилки на пейка между дърветата, където преди се е намирал входът на театър „Фолктеатерн“.

— Не, нищо не виждам, мамка му — отвръща той.

— Остани там.

„Може би, мисли си тя, трябва да разреша на Блумберг да напусне мястото си до църквата и да изтича към парка «Хумлегорден», за да провери ситуацията.“

Йени поглежда отново към портата, струва й се, че някой е коленичил в тъмното до черната ограда. Нелегално такси е объркало посоката и обръща на „Нюбругатан“. Йени бързо вдига бинокъла и чака светлината от фаровете да се плъзне по червената тухлена фасада на халите. Портата се осветява, но сега тя не вижда нищо. Колата спира и паркира на склона.

— Глупак — мърмори тя, когато вижда шофьора да се качва с едната гума на тротоара.

Но изведнъж светлината озарява една малко по-отдалечена витрина и се отразява върху портата.

Някой се крие зад високата ограда.

Нужна й е само секунда, за да осъзнае гледката. Мъж настройва на прицел оръжие.

Бързо сваля бинокъла и извиква свързочната централа по радиостанцията.

— Тревога, виждам оръжие — почти крещи тя. — Военно оръжие с оптически мерник, мъж до вратата на халите… Повтарям: снайперист на наземно ниво на ъгъла между „Нюбругатан“ и „Хумлегордсгатан“!

Мъжът е зад портата. Наблюдава празния площад, изчаква събирача на амбалаж на пейката да се махне, но го игнорира, когато разбира, че възнамерява да преспи там. Прикрит от мрака, разгъва приклада с облекчаващата поддръжка за рамо на модулен снайпер, полуавтоматична пушка с пясъчен цвят за разстояния до два километра с прецизни боеприпаси. Спокойно монтира титановия заглушител пред отвора на цевта, нагласява пълнителя и пуска предния статив.

Малко преди да затворят, е влязъл в халите, скрил се в склад и изчакал почистването и обиколката на охраната. Веднага щом загасили лампите и станало тихо, е влязъл в магазина. Отвътре прекъснал алармата на голямата входна врата на ъгъла и после излязъл до външната порта, защитена от улицата със здрава желязна решетка.

Зад решетката портата е като малка стая, като окоп. Защитен е от всички посоки, но гледката му напред е чиста. Не се вижда, когато не се движи. Ако някой се приближи до портата, може да се отдръпне в тъмното.

Насочва оръжието към сградата, където се намира Пенелопе Фернандес, и претърсва стаята с електрооптичния мерник. Бавно и систематично. Чакал е дълго, утрото наближава и скоро ще трябва да напусне мястото си и да изчака следващата нощ. Защото знае, че тя ще погледне към площада, уверена, че ламинираното стъкло я предпазва.

Прицелва се, осветяват го фаровете на автомобил, обръща се за малко и пак се връща към апартамента на „Стургатан“ 1. Почти незабавно се натъква на топло лъчене зад тъмния прозорец. Обхватът е слаб и накъсан поради разстоянието и бронираното стъкло. По-лош, отколкото е предполагал. Опитва се да фиксира размазаните контури на топлинната картина и да открие центъра. Бледа розова сянка се движи в петнисто лилаво, ту по-светла, ту по-тъмна.

Неочаквано се случва нещо на площада отпред: двама цивилни полицаи тичат към него с извадени пистолети, скрити до телата.