Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (54)

53.
Подписът

Аксел отваря вратата и посреща куриера. Топлият вечерен въздух нахлува заедно с думкащата музика от празненството по случай приключването на годината в колежа по архитектура.

Поема папката и по някаква причина се смущава да подпише договора пред куриера, като че ли е някой, който е готов на всичко, стига малко да го попритиснат.

— Дайте ми една минута — казва Аксел и го оставя в антрето.

Минава по коридора вляво, покрай долната библиотека към кухнята. Подминава работния плот от тъмен камък, черния лъскав шкаф и спира до хладилника с двойна врата и машина за лед. Изважда малка бутилка минерална вода и отпива, разхлабва вратовръзката си, сяда на високия бар и отваря папката.

Всичко е прегледно и изглежда в ред, не липсва нито едно приложение, становището на Съвета по контрол на износа, класификацията, предварителното одобрение, копията за Комисията по външна политика и обявата за търг.

Преглежда документите относно разрешителното за износ, важното решение, прелиства и стига до реда, на който генералният директор на Инспектората за стратегически продукти трябва да напише името си.

Нещо като хлад, кратко втрисане минава през тялото му.

Сделката е голяма и е от значение за търговското салдо на страната, рутинен случай, позабавен от самоубийството на Карл Палмкруна.

Разбира, че положението на Понтус Салман никак не е розово, може би сделката ще се изплъзне от ръцете на компанията му, ако се забави допълнително.

Но същевременно осъзнава, че е притискан да одобри износ на боеприпаси за Кения, без да може лично да гарантира правотата на решението.

Аксел намисля как да постъпи и настроението му веднага се подобрява.

В близките дни ще посвети всичкото си време на този случай и тогава ще подпише разрешителното за износ.

Ще го направи, знае, че ще го направи, но не сега. Не го интересува дали ще се ядосат и възмутят. Всъщност той решава, той е генералният директор на Инспектората за стратегически продукти.

Взима писалката и на реда, очакващ подписа му, рисува усмихнато човече с балончета, излизащи от устата му.

Връща се в антрето и със сериозен вид подава папката на куриера, след което се качва по стълбите. Дали Бевърли наистина е горе, или не е посмяла да си признае, че се е измъкнала.

Ами ако се е измъкнала и изчезне?…

Взима дистанционното от бюфета и пуска избрано от най-ранните парчета на Дейвид Боуи.

Музикалната уредба прилича на мъждукащ слитък стъкло: безжична, с вградени тонколони, напълно незабележими.

Продължава към витрината, отваря декоративната стъклена вратичка и поглежда лъскавите бутилки.

За миг се поколебава, преди да извади номерирана бутилка уиски „Хейзълбърн“ от фабриката в Спрингбанк, намираща се в област Кемпбелтаун в Шотландия. Беше ходил там и си спомняше стогодишния казан за ферментация, който все още се използваше. Похабен, боядисан в яркочервен цвят, дори без капак.

Аксел Рисен изважда тапата и вдишва аромата на уискито: плътен като земя и тъмен като небе пред буря. Слага обратно запушалката, връща бавно бутилката на поличката и забелязва, че уредбата е избрала песен от албума Хънки Дори.

But her friend is nowhere to be seen. Now she walks through her sunken dream, to the seat with the clearest view, and she’s hooked to the silver screen, пее Дейвид Боуи.

Вратата на апартамента на брат му хлопва. Аксел поглежда навън през огромния панорамен прозорец с изглед към гъстата градина. Дали Роберт ще се появи, и в същия момент на вратата се чука.

— Влез — извиква на брат си.

Роберт отваря вратата и влиза в салона намръщен.

— Разбирам, че слушаш боклуци, за да ме дразниш, но…

Аксел се усмихва и припява:

Take a look at the lawman, beating up the wrong guy. Oh man! Wonder if he’ll ever know: he’s in the best selling show…

Братята правят няколко танцови стъпки, приближават се до отворената витрина и надничат към бутилките.

— Заповядай — сухо казва Аксел.

— Искаш ли да видиш моя Щросер — да го спра ли за малко?

Аксел свива рамене, Роберт натиска бутона за пауза, звукът намалява и плавно затихва.

— Готов ли си вече?

— Стоях цяла нощ — отвръща Роберт с широка усмивка. — Сложих струните й тази сутрин.

И двамата млъкват. Преди много години майка им вярваше, че Аксел ще стане прочут цигулар. Самата Алис Рисен беше професионален музикант, бе свирила втора цигулка в дворцовата капела на стокхолмската опера в продължение на десет години и открито фаворизираше първородния си син.

Всичко рухна, когато Аксел учеше в Музикалната академия и стана един от тримата финалисти в конкурса за млади солисти „Юхан Фредрик Бервалд“^[1], който води направо към световния елит.

След конкурса Аксел заряза музиката и започна да учи във Военната академия в Карлсборг. По-малкият му брат Роберт трябваше да заеме мястото на музиканта в семейството. Като повечето завършили Кралската музикална академия, Роберт никога не стана цигулар звезда. Въпреки това свиреше в камерен оркестър и преди всичко стана известен майстор на цигулки, затрупан с поръчки от целия свят.

— Покажи ми цигулката — казва Аксел след малко.

Роберт кимва и взима инструмента, изящество, лакирано в огненочервено, с основа от тигрово раиран клен.

Застава пред брат си и започва да свири игрива мелодия от пътешествието на Бела Барток из Унгария. Аксел винаги го е харесвал. Барток открито е критикувал нацизма и трябвало да напусне родината си. „Като композитор е мислител, който понякога успява да пресъздаде кратки мигове на щастие. Меланхолична народна музика сред останки от разруха“, мисли си Аксел, когато Роберт свършва.

— Звучи доста добре — казва Аксел. — Но трябва да преместиш напред магаренцето, защото леко глъхне…

Лицето на брат му изведнъж помръква.

— Даниел Щросер каза… че иска такова звучене — обяснява кратко той. — Иска цигулката да звучи като една млада Биргит Нилсон^[2].

— Тогава без съмнение трябва да преместиш магаренцето — усмихва се Аксел.

— Не си много вещ, исках само…

— Иначе е направо фантастична — избързва да каже Аксел.

— Нали чуваш звука — сух и остър, и…

— Не казвам нищо лошо за него — продължава Аксел невъзмутимо. — Казвам само, че има нещо безжизнено, което…

— Безжизнено? На този инструмент ще свири познавач на Барток — продължава Роберт. — Говорим за Барток, а не за Боуи.

— Може би не съм чул добре — отстъпва Аксел.

Роберт отваря уста, за да отговори, но се спира, когато чува съпругата си Анет да чука на вратата.

Тя отваря и се усмихва, когато го вижда с инструмента.

— Пробвал си Щросеровата цигулка? — пита тя в очакване.

— Да — грубо отвръща Роберт. — Но Аксел не я харесва.

— Не е вярно — казва Аксел. — Сигурен съм, че клиентът ще остане повече от доволен. Това, за което говорих, е може би само в моя мозък, който…

— Не го слушай, та той не разбира нищо — прекъсва го Анет раздразнено.

Роберт иска да си върви, да прибере и съпругата си, не желае сцени, но тя продължава да говори на Аксел с писклив глас.

— Признай си, че си го измислил.

— Всичко е идеално, само магаренцето…

— А ти кога си свирил за последен път? Преди трийсет, четирийсет години? Тогава си бил просто дете. Мисля, че трябва да се извиниш.

— Престани — спира я Роберт.

— Кажи „извинявай“ — настоява тя.

— Добре, извинявай — казва Аксел и усеща, че се изчервява.

— Защото излъга — продължава тя. — Защото не можа да похвалиш Роберт за новата му цигулка така, както заслужава.

— Съжалявам за това.

Аксел отново пуска музиката си доста високо. Отначало звучи като дрънчене на две ненастроени китари с певец, опитващ се да намери тона със слаб глас: Goodbye love, goodbye love…

Анет мърмори, че на Аксел му липсва талант, Роберт я кара да спре и я дърпа навън от стаята. Аксел увеличава звука още повече и барабаните, и бас китарата придават точното звучене на динамичната музика: Didn’t know what time it was, the lights were low oh oh. I leaned back on my radio oh oh.

Аксел примижава и чувства, че очите му парят. Вече е много изморен. Понякога поспива половин час, понякога не спи и толкова, дори и когато Бевърли лежи до него. Тогава се завива с едно одеяло, сяда на остъклената веранда с поглед към красивите дървета в градината на зазоряване. Естествено, Аксел Рисен подозира на какво се дължи проблемът му. Притваря очи и мислено се връща в дните, променили живота му.