Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (105)

104.
Кошмарът

Аксел не може да хапне нито хапка повече. Погледът му не спира да търси снимката на Бевърли.

Рафаел топи картофите в малка локвичка кетчуп в края на чинията.

Аксел изведнъж забелязва младеж, застанал на вратата и устремил поглед в тях. Изглежда изморен и угрижен. Държи мобилен телефон в ръка.

— Петер — извиква Рафаел. — Влез.

— Не искам — казва младият мъж със слаб глас.

— Не беше покана — усмихва се Рафаел раздразнено.

Момчето се приближава и срамежливо поздравява Аксел Рисен.

— Това е синът ми — пояснява бизнесменът, като че става дума за обикновена покана за вечеря.

— Здравей — любезно отговаря Аксел.

Мъжът, който седеше до пилота в хеликоптера, е застанал на бара и хвърля фъстъци на щастливо и рунтаво куче. Сивата му коса е с цвят на метал, а очилата му блестят в бяло.

— Не понася фъстъци — протестира Петер вяло.

— Нали може след вечеря да донесеш цигулката? — пита Рафаел с ненадейна умора в гласа. — Гостът ни се интересува от музика.

Петер кимва, блед и изпотен, кръговете около очите му са почти виолетови.

Аксел прави опит да се усмихне.

— Каква е цигулката ти?

Младежът свива рамене.

— Прекалено хубава е за мен: „Амати“. Мама беше музикантка. Това е нейната „Амати“.

— „Амати“?

— Кой е, всъщност, по-добрият инструмент? — пита Рафаел. — „Амати“ или „Страдивариус“?

— Зависи кой свири на него — отговаря Аксел.

— Ти си от Швеция — казва Рафаел. — Там има четири цигулки, изработени от Страдивариус, но нито една, на която е свирил Паганини… и си представям…

— Истина е — прекъсва го Аксел.

— Събирам струнни инструменти, които все още си спомнят… Не… — прекъсва себе си той. — Нека се изразя другояче… Ако на тези инструменти се свири правилно, ще чуеш копнежа по изгубена душа.

— Може би — казва Аксел.

— Ще се погрижа да напомня за този копнеж, когато настъпи часът за сключване на договор — продължава Рафаел и се усмихва безрадостно. — Каня участващите страни, слушаме музика, тази уникална, тъжна мелодия, и така пишем договор във въздуха, с желанията и кошмарите ни в залог… това е договор „Паганини“.

— Разбирам.

— Нима? — пита Рафаел. — Той не може да бъде нарушен дори със собствената смърт. Защото този, който се опитва да пренебрегне споразуменията или отнеме живота си, трябва да знае, че ще бере плодовете на най-лошия си кошмар.

— Какво искаш да отговоря? — пита Аксел.

— Само казвам… Този договор не може да бъде нарушен и аз… как да се изразя? — пита се след кратка пауза. — Не виждам никаква полза за бизнеса си, ако погрешно си ме сметнал за добър човек.

Рафаел пристъпва към големия телевизор, монтиран на стената. Изважда лъскав диск от вътрешния си джоб и го поставя в DVD-устройството. Петер сяда на ръба на един от диваните. Гледа плахо мъжете в стаята. Момчето е светло и съвсем не прилича на баща си. Тялото му е по-скоро крехко, лицето деликатно.

Екранът пращи, появяват се сиви ивици. Аксел изпитва чисто физически страх, когато вижда трима души, които излизат през врата на тухлена къща. Веднага разпознава двама от тях: криминален инспектор Юна Лина и Сага Бауер. Придружава ги млада жена с латиноамерикански черти.

Аксел се е втренчил в телевизора. Юна Лина изважда телефона си и звъни. Изглежда не получава отговор. С посърнали лица тримата се качват в една кола и потеглят.

Камерата подскача към вратата, някой отваря, светлината изчезва в неочаквания мрак и после се регулира от автоматичната бленда. Два големи куфара чакат в антрето. Камерата продължава към кухнята, завива наляво и слиза надолу по стълбите през облицован с плочки коридор към просторно помещение с плувен басейн. Една жена по бански седи на шезлонг, а друга с мъжка прическа стои права и разговаря по телефона.

Камерата се дръпва назад, крие се и изчаква жената с мъжката прическа да приключи разговора и продължава напред. Чуват се стъпки и жената с телефона обръща измореното си тъжно лице към камерата и замръзва в уплаха.

— Не мисля, че искам да продължавам да гледам, татко — казва синът с тих глас.

— Тъкмо сега започва — спира го Рафаел.

Телевизорът изведнъж помръква, камерата се изключва, но картината се появява в същата секунда, трепти и отново се стабилизира. Камерата вече е закрепена на статив: двете жени седят една до друга на пода до стената. На стол пред тях седи Понтус Салман. Изглежда задъхан и потреперва неспокойно.

Часовникът на екрана показва, че записът е направен само преди час.

Облечен в черно мъж, с бандитска маска се приближава до Вероник, хваща я здраво за косата и натиква лицето й в камерата.

— Извинявай, извинявай, извинявай — обажда се Рафаел с писклив глас.

Аксел го поглежда учудено, но после чува гласа на Вероник Салман:

— Извинявай, извинявай, извинявай.

Звучи насечено от страх.

— Нямах представа — пищи Рафаел и сочи към телевизора.

— Нямах представа — оправдава се Вероник. — Аз направих снимката, но без зъл умисъл, не предполагах колко глупаво съм постъпила, просто си мислех, че…

— Трябва да избереш — обръща се мъжът с маската към Понтус Салман. — По коя да стрелям в коляното? По жена ти… или по сестра ти.

— Моля те — шепне Понтус. — Не го прави.

— По коя да стрелям? — настоява мъжът.

— По жена ми — отговаря Понтус почти без глас.

— Понтус — моли съпругата. — Миличък, не му позволявай…

Понтус заплаква пронизващо, раздирателно.

— Ще я заболи, ако стрелям — предупреждава мъжът.

— Не му позволявай да го направи — крещи Вероник в паника.

— Нима се разкая? Да не би да искаш да стрелям по сестра ти?

— Не — отвръща Понтус.

— Помоли ме.

— Какво каза? — пита с ужасено лице.

— Помоли ме любезно да го направя.

Става тихо и Аксел чува Понтус Салман да казва:

— Бъди така добър… и стреляй по коляното на жена ми.

— Ще стрелям и по двете, след като ме молиш толкова учтиво — казва непознатият и насочва револвера към краката на Вероник Салман.

— Не му позволявай да го направи — крещи тя. — Мили Понтус…

Мъжът натиска спусъка, чува се кратък пукот и кракът провисва. Кръвта руква върху плочките. Облак от барутен дим обгръща пистолета. Вероник крещи, докато нещо прекъсва гласа й. Повторен изстрел. От отката пистолетът отскача нагоре. Улучено е и другото коляно, кракът й се извива под неестествен ъгъл.

Вероник отново изкрещява, дрезгаво и сякаш с чужд глас, тялото й се тресе от болка, подът под нея е окъпан в кръв.

Понтус Салман повръща, мъжът с маската го поглежда учудено и безучастно.

Главата на Вероник клюмва, тя диша учестено и се опитва да достигне с ръце ранените си крака. Другата жена, изглежда, е изпаднала в шок, лицето й е зеленикаво бледо, очите й са като големи, черни дупки.

— Сестра ти е малко луда, нали? — любопитства стрелецът. — Мислиш ли, че схваща какво става?

Тупа Понтус Салман утешително по главата и пита:

— Да изнасиля сестра ти или да застрелям жена ти?

Понтус не отговаря, почти изгубил съзнание. Очите му се забелват, мъжът го удря по лицето.

— Отговори ми: да застрелям ли жена ти, или да изнасиля сестра ти?

Сестра му поклаща глава.

— Изнасили я — шепне Вероник през затрудненото дишане. — Скъпи, скъпи Понтус, кажи му да я изнасили.

— Изнасили я — шепне Понтус.

— Какво?

— Изнасили сестра ми.

— Окей, след малко — казва насилникът.

Аксел гледа в пода, надолу между краката си. Полага усилия да долови нещо друго от записа освен стенания, молитви, ужасяващи крясъци. Опитва се да ангажира мисълта си със спомена за музиката, да се потопи в света на Бах, изпълнен със светлина и небесни лъчи.

Най-накрая всичко утихва. Аксел вдига поглед към екрана. Жените лежат мъртви до стената. Мъжът с маската държи нож в едната си ръка и пистолет в другата.

— Обра плодовете на кошмара си — сега можеш да се самоубиеш — казва мъжът на записа, хвърля пистолета на Понтус и изчезва зад камерата.