Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (107)

106.
Бащата

В кухня, облицована с чамови дъски, някъде в централно Сконе, един мъж трепва при позвъняването на телефона. Тъкмо бе влязъл, след като повече от час измъкваше една от юниците, заклещена в бодливата тел на съседа, тъй като бе прескочила електрическата ограда. Пръстите на Еверт Андершон са изцапани с кръв, която изтрива в сините си работни дрехи.

Не само мръсните ръце го спират да отговори, но и нежеланието да говори с никого. Навежда се, поглежда дисплея, звънят му от скрит номер, сигурно е някой досаден търговец.

Оставя сигналите да отзвучат, но след малко телефонът отново звъни. Еверт Андершон го поглежда и този път решава да се обади:

— Андершон.

— Здравейте, казвам се Сага Бауер — чува припрян женски глас. — Аз съм полицай, комисар от Тайните служби. Всъщност търся дъщеря ви Бевърли Андершон.

— Какво се е случило?

— Нищо не е направила, но мисля, че притежава важна информация, която ни е нужна.

— И сега е изчезнала? — пита той плахо.

— Мислех, че може би имате неин телефонен номер — казва Сага.

Еверт бе мечтал да види дъщеря си като своя наследница, която да продължи традицията: да се грижи за дома, за хамбарите, стопанството и нивите. Да се разхожда в градината като майка си, със зелени гумени ботуши в калта, пълничка, загърната в кожено палто, със сплетена на плитка коса върху рамото.

Но в Бевърли още като дете имаше нещо особено, което го плашеше.

И колкото по-голяма ставаше, толкова повече се променяше. Растеше различна от баща си, различна и от майка си. Веднъж бе влязла в обора, трябва да е била на осем-девет години. Седяла в празна кошара върху обърната кофа и си пеела нещо със затворени очи. Унесена в звука на собствения си глас. Изпитал желание да й изкрещи да млъкне, да не се лигави, но светлото изражение на детското лице го объркало. От този миг знаел, че в нея имало нещо, което никога няма да може да разбере. И спрял да говори с нея. Щом се опитвал да каже нещо, думите изчезвали.

Когато майка й починала, в стопанството се възцарила тишина.

Бевърли започнала да се скита наоколо, понякога изчезвала с часове, понякога с цели денонощия. Полицията я откривала на адреси, на които не знаела как е попаднала. Тръгвала след всеки, който я заговарял любезно.

— Нямам какво да й кажа. Притрябвал ми е телефонният й номер — казва той с неохота на грубия си диалект.

— Сигурен ли сте, че…

— Нито един стокхолмчанин не може да го разбере — прекъсва я той и затваря.

Оглежда пръстите си, вижда кръвта по кокалчетата, мръсотията под нотките, във всяка пора и гънка. Бавно се запътва към зеления фотьойл и взима лъскавото приложение на вечерния вестник. Днес ще има предаване в памет на телевизионната звезда Осиан Валенберг.

Изненадан от собствените си сълзи, Еверт оставя вестника, който се свлича на пода. Изведнъж си спомня как Бевърли сядаше на дивана до него и се смееше на нелепиците в „Златен петък“.