Алберт Лиханов
Непростената (6)

6.

Махалата научи за войната от Альонушка — сутринта тя беше поела към училището — не че имаше уроци, просто така, нали бяха във ваканция, при това беше неделя, а у дома нямаше нищо за вършене. Момичето вече беше навършило дванайсет години, теглеше го или към неговите връстници, а в махалата на нейната възраст те бяха малцина, или към някой по-голям, който не би я прогонил.

Като София Марковна, например…

След смъртта на бащата майка й Пелагея Матвеевна кой знае защо все жалеше дъщеря си, позволяваше й да си поспива повечко в почивните дни, като сама даваше сутрешната храна на животните, сама доеше кравата и я напъждаше към махленското стадо. Така и тази сутрин Альонушка си отспа до насита, закуси без да бърза, облече си най-хубавата рокля от трите, които имаше и спокойно пое към селото.

Още отдалеч почувства неясното безпокойство, обхванало селото, резките викове, каквито по-рано не беше чувала дори на шумни празници.

Училищната врата беше двукрила, едната й половина винаги притворена, закачена с куки за пода и тавана. Сега обаче тя зееше широко. Първото, което видя Альонушка, влизайки в училището, бяха два куфара. От класната стая се чуваха възбудени гласове. Гласовете на учителките. Най-високо говореше Олга Петровна.

— Война, война! — извика тя. С оклюмали глави пред нея стояха София Марковна и Сара Симеоновна. — Войната е за всички, не само за вас. Войната е и за нас! А вие веднага побегнахте. От кого? От своите ученици ли? Накъде бягате, това поне знаете ли?

— Що за учителки сте вие?! Зарязвате всичко и хуквате, така ли?

Едва сега Олга Петровна забеляза Альонушка и я посочи с ръка:

— Ето, виждате ли? Дошла е при вас — обърна се тя към момичето. — При тях ли идваш?

Альонушка кимна; все още не разбираше какво става.

— Ей на! Идва при вас! При любимите си учителки! А тях ги няма! Избягали, как… как…

— Олга Петровна — през сълзи промълви София Марковна, — разберете ни, моля ви! Ние бягаме от тях! Отдавна бягаме от тях. Наникъде. Немците ни унищожават, а ние…

— Никой не унищожава някого без причина! — Олга Петровна говореше сякаш от името на някаква власт. Гръмко. Уверено.

Думите й направиха толкова силно впечатление на учителките, че сякаш някой ги шибна с камшик през лицето.

— Вие нищо не знаете! — изкрещя Сара Симеоновна.

— Ама какво се е случило — попита ни в клин, ни в ръкав Альонушка.

Олга Петровна я изгледа сурово с присвити устни. София Марковна възкликна напълно отчаяна:

— Това, от което се страхувахме! Започва война! Нападнати сме от немците!

После изнемощяла се стовари върху куфара си:

— Не знам какво да правим.

Альонушка хукна към къщи. Трите версти — ту в бърза крачка, ту на бегом — тя премина на един дъх. Две неясни чувства, сякаш сложени върху нейните неведоми везни, натежаваха ту в едната, ту в другата посока — тревогата и неяснотата. Впрочем, те бяха толкова замъглени и толкова си приличаха, че спокойно можеха да бъдат объркани.

Тъкмо неяснотата пораждаше тревогата. Альона нямаше представа какво и как ще се случи, но ако двете, потърсили тук убежище учителки, се стягаха да бягат някъде още по-далеч, тогава как трябваше да постъпят те с майка й?! Да бягат ли!? Къде? Каквито и сметки да правят, нямаха си никого другиго на белия свят — нито роднина, нито близък познат, така че самотата им, някак странно, носеше и своеобразна утеха — нямаше къде да се бяга. А и какво значи да бягаш? Защо? От кого? Кому са притрябвали, в какво са се провинили, на кого пречат!?

Когато дотича до най-крайната къща, Альонушка почука на прозореца и извика с все сили:

— Война! Започва война!

На следващата къща почука по рамката на вратата и отново повтори:

— Война!

Момичето запомни майка си в този миг за цял живот. Тя постави дясната си ръка на сърцето, сякаш нещо я беше пронизало, внимателно приседна на пейката и вдигна очи нагоре към тавана като че взряна в целия свят, открил й се върху него; устните й затрепериха, сякаш питаше или казваше нещо.

Какво питаше? Какво мълвеше? В ъгъла висяха окачени иконите — пред лика на Богородица и Христос кандилото никога не угасваше, но майка й беше отправила поглед не към тях, а точно в противоположната посока — на запад. Там, доколкото поназнайваше Альонушка, властваше дяволът. Ако Господ беше на изток, то на запад се намираше дяволът — ето така стояха нещата — нали същото казваше и свещеникът, когато кръщаваше децата, по думите на майка й. Храмът в селото, където се намираше училището, отдавна го нямаше — в своя съзнателен живот Альонушка не беше го виждала. Не помнеше кръщението си, но майка й подробно й беше разказала как тя — Альонушка — е била кръстена от последния селски отец малко след разрушаването на черквата.

Чула вестта за войната, майка й говореше не с Бога, а с дявола, нещо му шепнеше — да го прогони ли искаше? Нима това беше по силите на тази слаба селска жена?