Алберт Лиханов
Непростената (39)

31.

Войната отново издиша насреща й цялото си зловоние.

Сякаш от самото черво, от пълната с изгнили зъби паст излизаше дъх на недосмляна храна. А храната, погълната от тази, погубила душата си, позволила си да наруши дори покоя на мъртвите, твар — без образ, без лице, без смисъл — бяха мерзавците, виновни за всичко това и техните невинни жертви, разрушените храмове и неосветените гробове с хиляди, живи закопани в земята човешки същества, унищожените високи творчески постижения, каквито са взривените старинни дворци и мостове, изгорените картини, книги и техните понякога отдавна напуснали този свят създатели, чиято прах беше изтръгвана от земята за обругаване и гавра с изконната Божия воля.

Какво ти! Дори самата земя — сетното убежище за праведните и грешните — беше разкъсана, издълбана, измъчена и простреляна от безстрастното, обладано от безсмислена ярост желязо, изковано в огъня.

Но само хората, разделили се на враждуващи страни, се убиваха помежду си, загърбили всякаква милост, въпреки че Бог ги е дарил с душа и ги е създал като духовни същества. Дори и неодушевените сили се сражаваха една срещу друга — земя и огън, жега и студ, желязо и вода…

Отстъпчиви един към друг в условията на мир, проявяващи съпричастност срещу желанията, по-точно срещу изискванията на тези толкова противоположни стихии, във времена на сблъсък хората забравяха за всякакво смирение и толерантност, превръщаха мирновременната взаимопомощ в поредица от непоправими крушения, в дълбоки белези, незарастващи с десетилетия. Също както, например, много години по-късно в горите на Русия продължаваха да бъдат откривани окопи, направени от хора, които са били готови да се съпротивляват докрай.

На Альонушка й посочиха място в Проверочно-филтрационния лагер и то се оказа същият такъв дървен нар в барака като в двата предишни лагера, където бе живяла по принуда. Естествено, нямаше крясъци, движение под строй, не липсваше сапун, а чешмите и умивалниците приличаха на истински — като за хора. Но хората! Там те бяха събрани от войната, от концлагерите, от най-различните имения като това на Щерн, където е трудно да не бъдеш пречупен, особено ако не си първа младост.

Альона, съсипана от отнемането на дъщеричката й, рядко говореше с някого, но все пак слушаше какво обсъждат другите. Сякаш всичките тези хора се познаваха от много, много дълго време и сега, след раздялата, отново се бяха срещнали тук, за да си разкажат кой каква беда е преживял. Никой не говореше за радостите си — такива нямаше. Всички описваха страданията си. Радваха се на освобождението си, на вестта, че някой някъде от срещнатите или прекосилите живота им е останал жив и че все още е жив онзи, който споделя това — такава беше очевидната и най-голяма радост на битието.

Альона забеляза още нещо. За смъртта и гибелта хората говореха като за нещо съвсем просто. Понякога дори припряно, сякаш искаха да забравят за тях колкото се може по-бързо. Не спираха да приказват — постоянно си задаваха въпроса, обсъждаха, изказваха предположения какво е станало с техния дом, със страната, където са живели, със земята им. Какво ставаше там? Беше ли оцеляло нещо? Колко време щеше да е нужно, за да се доберат дотам? Плашеха се един друг със слухове, че в Русия, като под Русия се разбираше целия Съветски съюз, се изграждат концлагери за онези, които са били в плен или на принудителна работа в Германия. В същото време се възхищаваха на Русия.

Альонушка не излизаше от своето затворничество. Страхуваше се да разказва както за себе си, така и за Лизинка — знаеше, че краткият роман на нейния живот не би предизвикал съчувствието на хората-скелети, които засега все още й се усмихваха и приемаха без въпроси това, че е облечена прилично и няма измъчения вид на другите.

Но Лиза, Лизинка…

Альонушка ходеше при американските началници, молеше на всяка цена да я пуснат при детето й, каквото и да й струва това. Всеки път я изслушваха военни с различни чинове, бързо установяваха, че е рускиня, това променяше израза върху лицата им и започваха да й предлагат да напише заявление за заминаване на Запад, било желателно обаче да посочи адрес, където ще отседне. Альона нито слушаше, нито разбираше какво й говорят те. Тя молеше да я пуснат от лагера, но никой не разбираше молбата й.

Накрая всички от Русия бяха натоварени на камиони и откарани на гарата. Альона се опита да избяга, но охраната беше от американски войници. Макар и с усмивки на лицата, тези младежи не си позволяваха слабост, нито пък да нарушат правилата. До един в отопления товарен вагон! Същия като онези, с които превозваха пленници за Германия. Различни вагони все още не бяха измислени.

Внезапно в този отоплен товарен вагон я връхлетя едно неочаквано щастие. Още с тръгването, към нея се прокрадна немлада жена и ласкаво попита:

— Не ме ли позна, фраучице?

Альонушка не познаваше лицето, но гласа — да! А също и белоруския говор, дочут там до свинарника и, разбира се, веднага призна:

— Ох — възкликна тя, — вие, лелко, не бяхте ли от свинарките?

— От свинарките, дзеточка! От проклетия свинарник! Ами ти, ти?!

Двете се прегърнаха и Альонушка почувства как съвсем леко душата й се отпуска. Без да знае защо.

Жената се казваше Поля — Полина Степановна; тя, както се изясни по-късно, беше малко по-млада от майката на Альона — Пелагея Матвеевна. Всичките й познати от свинарника вече бяха заминали у дома си с предните ешелони. Бяха задържали само Полина Степановна и на три пъти й бяха предлагали да се прехвърли в Белгия, Холандия, Люксембург и дори във Франция — тя, както стана ясно, не била обикновена свинарка, а ветеринарен лекар, специалист по свиневъдство. Преди войната била главен ветеринар в една държавна свинеферма. След като разказа всичко това, Полина Степановна забеляза, че Альонушка някак се сви, напрегна се и побърза да я успокои:

— Не се стряскай от моето образование, миличка. Селянка съм по произход. Затова издържах цели три години в този свинарник. Свикнала съм, слава богу. Ами ти?

След кратка пауза я попита:

— Ти беше пред раждане.

Тогава Альонушка й изплака цялата си болка, сякаш нещо в нея се взриви отвътре. Целия си живот, цялата си участ… За лагера и за майка си… За Вили, за пътуването в санитарния влак, за семейство Щерн. За Лизинка.

Бяха се притаили в ъгъла на вагона, точно под продълговатото прозорче-процеп, пред каквото беше надникнала Альона, за да види дърветата окичени с човешки вътрешности, а по-късно през също такива прозорци-процепи се бяха взирали в нея хора в раирани облекла — беше просветвало ту нечие око — напрегнато, изпълнено с тревога, ту се беше подавал нечий раиран ръкав на дреха, на която там, над сърцето — тя знаеше отлично това — имаше пришит лагерен номер.

Полина Степановна или леля Поля, както веднага започна да я нарича Альонушка, дълго въздиша, клати глава и след като си даде сметка, че не й достигат сили, за да повярва на всичко това, промълви:

— Ти си още съвсем дете! Шестнайсетгодишна си. И да преживееш такива неща?!

Тя прегръщаше и галеше Альонушка по главата. За себе си спомена само, че нищичко не знае — дали колхозът им още съществува, дали са живи баща й и майка й, двете й деца… Закарали я на работа в Германия по указание — някой казал на немците, че е ветеринар, а там се нуждаели от хора с такава професия. За три години не получила нито една вест от своя дом. Опитала се да прати писмо, но го върнали с бележка на немски — „адресът неизвестен“.

В един момент обаче изповедта на Альонушка здравата се препъна. Когато разказваше за Вили. Леля Поля обхвана с ръце челото и слепоочието си, сякаш за да прикрие донякъде с длани очите си и наведе глава.

Това стана в онзи момент, когато Альона й сподели, че му се е доверила. Че е повярвала на признанието му в любов.

— Чакай, чакай — помоли я Полина Степановна, — дай да помисля…

Седнала, тя дълго мълча, подпряла глава на ръцете си. Това се случи, когато Альонушка разказваше за втори път историята си, с повече подробности, с уточняване на детайлите. Най-сетне леля Поля свали ръце, въздъхна, помълча една секунда, отново обгърна с ръце главата на Альонушка, притисна я към себе си и я целуна по челото.

— Знаеш ли, Альонушка, не мога да кажа как бих се държала аз самата, ако всичко това ми се беше случило. Но струва ми се…

Тя вдигна очи към прозорчето-процеп. Когато отново отправи поглед към Альонушка, очите й бяха пълни със сълзи.

— Струва ми се… Не ми се сърди, моля те. Народите на Русия още дълго, много дълго няма да са в състояние да слушат за любовните чувства на един немец. Да не говорим пък за нас — белорусите.

Под нозете им колелата тракаха, забързани към дома.

— Не знам колко, петдесет ли, сто ли години, но няма да могат! И дори ако — мълвеше тя, отделяйки всяка своя дума, — някой… лично… няма… никаква… вина… — въздъхна отново Полина. — Аз няма да му повярвам!

Под тясното прозорче на горните нарове, наковани по цялата дължина на вагона, лежаха две жени — вагонът беше преоборудван специално за извозване на хора, въпреки че по предназначение служеше за превоз на животни — проникващ през отворения прозорец под самия таван, въздухът обветряше главите им. Навън някъде зад преградите се носеше и се въртеше в своята вечна орбита самата Земя.

Земята, Земята! Подареното на хората пространство!

Въпреки тези хора, въпреки тези опитващи се да я разбият на късчета, да я взривят, да унищожат нейната красота хора, тя като някаква наранена, но силна жена малко по малко вече започваше да се надига, да се кичи с лятна зеленина, с лилии цъфтящи фантастично в тъмните очи на езерата, с тръстики, обагрили бреговете на ручеи и рекички, с храсталаци от различна порода и качество.

Жената-земя идваше на себе си и дали го искаха или не изстрадалите през войната човеци-жени, уверена в себе си и в своята неизтребима сила, тя им повеляваше нежно, но твърдо да следват нейните твърди правила — да разцъфтяват отново и отново, до безкрай — сякаш напук на всичко лошо.

През нощта, избавила се от своите окови, Альонушка заспа, обладана от някаква вътрешна свобода, усмихна се на нещо свое в съня си.

Само втурващият се през прозореца вятър играеше в нейните коси.

Играеше и в косите на леля Поля.