Алберт Лиханов
Непростената (33)

25.

Семейство Щерн излязоха големи чистофайници. Навред цареше абсолютен ред и педантизъм. Думите им никога не се разминаваха с делата. Откровено казано, тези правила, впрочем, нито изписани от някого, нито пък изречени на глас, на Альона й харесваха. Не й се налагаше да привиква към нещо ново. Всичко си беше постарому.

В концлагера се будеха по команда, къпеха се по команда, строяваха се, получаваха храна — нещата следваха точно едно след друго; Альонушка се беше поотпуснала, едва когато я бяха затворили в къщата на Дагмар — онази същата дървена клетка, до която можеш да долетиш, но да отлетиш от нея… В същата тази клетка птичката Альонушка беше удряла с криле, беше ги прегъвала, беше се измъчвала, беше пищяла с болнаво гласче, беше съжалявала самата себе си, без да знае какво й предстои. Тук тя също не знаеше какво я очаква. Но тук, в новата й клетка, затворената птичка не беше с жълто по човката, с пречупени криле: от тук нямаше къде да отлетиш, нито да кажеш: „Искам си у дома!“ — не можеш да разпериш криле във висините, да полетиш към свободата… От Щерн няма как да избягаш, но при Щерн не можеш и да живееш. С непоколебимите им принципи и чувство за достойнство.

Защо Вили не приличаше на тях по нищо? Нали родителите му бяха студени, хора с почти ледени сърца. Нито фрау, нито Ела попитаха Альона що за живот е живяла. Изглежда няколкото думи към Ела, че Вили я е намерил в концлагера задоволиха изцяло любопитството им. Те с усилие скриваха отвращението си. Новата от семейството — а щеш, не щеш, това беше така — те не поканиха нито веднъж на трапезата си. Макар че като доскорошна концлагеристка Альонушка нямаше причини да се оплаче — на поднос в стаята си получаваше всичко, за което можеше да мечтае — масло и сирена, различни видове месо, та дори пастети, вкусни супи, за плодовете изобщо да не говорим. Сякаш нямаше никаква война.

В самотата си Альонушка се учудваше на цялата тази разточителност, до момента, когато по време на един обяд, при нея не влезе същото онова момче с къси панталони с презрамки — казваше се Готфрид — и беше най-младият и най-добронамерен член на семейство Щерн, по-малкият брат на Вили.

Никой не ги беше запознавал, а и не бяха разменяли помежду си повече от две-три реплики. Но ето че сега момчето влезе при нея и приседна върху пухеното й легло — в стаята имаше само един стол — започна да я гледа как се храни. Альонушка тъкмо мажеше една филийка с пастет. След като сандвичът беше готов, тя протегна ръка да му го подаде.

— Не — отвърна той, а после наивно и съвсем неочаквано за Альона, отвори очите й за щедростта на стопаните. — Не — повтори Готфрид, — това е нужно за него! — и посочи с пръст корема й.

Тя сложи сандвича на чинията и наведе глава. Просто се разтрепери от очевидната истина. Но кой й я беше разкрил? Едно дете. Момче, дочуло я от големите. Тя беше просто едно глупаво, нищо неразбиращо същество.

Готфрид пошава малко върху пуха и хукна навън, като все пак прие една ябълка. Альона приближи огледалото и се взря в себе си. Странно, жените очакващи дете често погрозняват, покриват се с петна, кожата на лицето им се опъва и те остаряват. Альонушка нарушаваше това правило. Отдавна беше казала „Сбогом“ на лагерната кльощавост. Тялото й беше придобило гъвкавост — най-вече гърдите — те сякаш се бяха подготвили да кърмят новия живот. Альонушка се беше наляла с жива сила, беше забравила страданията. Синьото в очите й придоби нова яркост, а русите й коси, побрали слънцето, засияло над главата й, засветиха със сияние, подобно на неговото. Също като в стара дебелостенна къща с малки прозорчета, през които проникващата светлина е оскъдна, напук на мрака, тя цъфтеше с огъня на необикновената си ярка хубост.

Альона не познаваше този дом — не я допускаха да навлезе в неговите потайности. Обикновено пътят й минаваше от уличката по стълбата към втория етаж — към нейната стая. Тя излизаше навън, бавно вървеше надолу покрай стената, след което поемаше по едва наболата зелена полянка, облякла широката светлосиня рокля от нечий чужд гардероб, преправена, според изискванията на сегашната й фигура.

Вятърът разрошваше косите й, издуваше роклята й като светлосиньо платно на фона на чуждото, но все пак природно пространство. Гледайки я отстрани, непознатият можеше само да й се удивлява, да разпитва — какво е това, коя е тази, как така? — и недочакал отговорите, да се любува на чистотата, на красивата младост и наближаващото майчинство.