Алберт Лиханов
Непростената (30)

22.

Както обеща, Линда й помогна да се добере до влака за Дуисбург, купи й билет и я настани в купето. За да може да й помогне, Линда дори беше освободена от разтоварването на ранените, само й само да придружи фрау Щерн.

Фрау, естествено, притежаваше порядъчно много райхсмарки, с които я беше снабдил съпругът й и когато тя извади цяла пачка сгънати по средата банкноти, Линда въздъхна възхитено. Навярно това я убеди окончателно, че си има работа с богата аристократка.

Альона улови възхитения й поглед, отправен към банкнотите, и без да мисли дали така е правилно, протегна пачката към Линда. Медицинската сестра отскочи като попарена.

— Моля, фрау Щерн! Как е възможно?! Та вие…

Тогава фрау отброи пет-шест от най-скъпите купюри и ги подаде на Линда. Тя ги взе. Направи кникс — също като Дагмар, преди да седне в стаята й.

Очите й грееха от искрена благодарност, независимо че Альонушка беше много по-млада от нея — най-малко с пет години. Така се разделиха — доброжелателно усмихнати една на друга.

Всичко останало обаче…

Альонушка трябваше да слезе една спирка преди Дуисбург, в покрайнините му, а на гарата според инструкцията на Вили трябваше да се добере до предгаровия площад и да поиска от някой файтонджия да я закара до фермата на Щерн. Там трябваше да му плати.

Когато обаче излезе, на малкото площадче нямаше нито един файтон. Объркана тя се заоглежда във всички посоки, без да знае какво да предприеме. В този момент видя табела с извита тръба — нещо, напомнящо руски рог и малък надпис „поща“. Влезе вътре. Поздрави. Зад обикновена на вид преграда седеше възрастен мъж с бели мустаци, който в отговор вежливо свали шапката си.

— Какво желае фройлайн? — попита той с дрезгав глас на пушач.

— Бих искала да стигна до фермата на Щерн — каза тя.

— О-о! — без особена изненада отвърна служителят. — Това не е никаква ферма, а голямо имение. Защо не ви очаква кочияшът им?

— Пристигам неочаквано.

Старикът се надигна и едва сега забеляза, че момичето е в особено положение.

— О-о — по същия странен начин реагира той. — Виждам, виждам, вие май се нуждаете от помощ? — После полюбопитства: — Откъде идвате?

— От Русия — отговори Альонушка.

— Боже мили! — възкликна старецът и дори леко се олюля. — И каква сте им, ако не е тайна?

Альонушка се смути и може би за пръв път произнесе на глас:

— Аз съм съпругата на Вили Щерн.

Старикът така се стовари върху стола си, че тя потръпна.

— На Вили? На малкия Вили?! Познавам го от люлката! Вие сте жена му, така ли?

Той се промени неузнаваемо. Чевръсто стана, взе една голяма чанта, изработена от дебела блестяща кафява кожа — подобна на пощальонска, но много различна от руските, и рече:

— Ще ви закарам! И без това трябва да разнеса пощата. В това число и за Щерн. С удоволствие ще ви взема със себе си. Нещо като, надявам се, добра новина!

Той отвори вратичката към преграденото пощенско отделение. Двамата прекосиха първо едно, а после още едно вътрешно помещение и излязоха в дворчето на пощата, където вече ги очакваше покрита бричка с впрегнат кон.

— Чаках да дойдат вестниците и писмата от последния влак, така че всичко се нареди като по мед и масло — радостно коментираше старецът.

Колелата на бричката затракаха най-напред по каменния мост, след това се спуснаха по бетонния път. Тук вече беше пролетно топло, а не като в Русия. На Альона й домъчня за Вили. Какво ли ставаше с него? Сигурно и там се беше позатоплило и се топеше, но снегът все още беше дебел. Тя наведе глава и някак неволно простена. Боже! Беше си помислила за Вили, а не за Клава, нито за онези измъчени женици, които с кирки и лопати гризат земята. Нито дори за майка си… Единствено за Вили!

Старият пощальон я попита:

— Лошо ли ви е, фрау? — Всичко беше изтълкувал посвоему. — Нищо, нищо, фрау, не се бойте. Не сте тук по прищявка на съдбата. — После огледа фигурата й повторно и се плесна по челото. — Стар глупак! Та вие сте тук точно по прищявка на съдбата, с подарък от нея!