Алберт Лиханов
Непростената (23)

15.

Той й беше признал много бързо своята любов и въпреки че тя не повярва на нищо от сантименталния му изблик — каква ти любов?! — той — враг, тя — каторжничка… при това в концлагер, нямаше сили да се съпротивлява. Обхвана я тягостно равнодушие. Оставаше й едно — да го доизслуша.

Вили говореше тихо, но уверено, разкриваше й чувствата си и пред нея нямаше друг избор. Той явно изпитваше силно желание да й обясни поведението си и всичко, което се случва с него. Направи това напълно разбираемо. Само от време на време спираше за миг, долавяйки, че Альонушка не е схванала достатъчно добре казаното. Опитваше се да се изрази по по-прост начин, с по-прости думи.

Разказа й как е воювал на Западния фронт, как са го ранили, как е лежал в болница. Раните му били доста сериозни, дори искали да го инвалидизират и дълго време живял при родителите си — на село, в покрайнините на Дуисбург. Там имали малка ферма, искали дори да го повишат в офицерско звание, но родителите му се възпротивили — офицерът винаги е най-отпред, пръв пред огъня, особено в пехотата. Куршумите улучват най-напред тях. Впрочем, кой твърди, че на войниците им е по-лесно?

С една дума, той прекарал у дома почти две години, но го повикали на комисия и го върнали в армията — войната се нуждаела от нова жива сила. За Русия. Тогава баща му — хер Фридрих Щерн — използвал своите връзки. Изпратили Вили не в строева част, а в подразделение с охраняващи функции, заради раняването му. Така попаднал тук.

Това е голям късмет за всеки войник, обясни й той, а за него бил троен, защото шефът на всички местни лагери бил приятел от детството на неговия баща и Вили се ползвал от някои привилегии. Например, и това е чудо, не бил настанен в казармата, а тук, в дома на местни хора. Дори им плащал наем с пари, изпращани от баща му.

— Това е — завърши усмихвайки се Вили, — позволете да ви се представя; името ми е Вили Щерн. Войник съм. Влюбих се в теб, руското момиче.

„Щерн, щерн — опитваше се да си спомни Альонушка — откъде ли й беше известна тази дума?! Тя не означаваше ли… Божичко, та нали фамилното име на София Марковна беше Моргенщерн? Зорница!“

Едва чуто прошепна:

— Моргенщерн!

— Аз, аз… — настоя Вили. — Да! Но само щерн! Просто звезда! Без морген!

Вили, разбира се, не разбра защо Альонушка произнесе тази дума с толкова вълнение. Той никога нямаше да научи историята на Соня и Сара — двамата никога нямаше да обсъждат обесването на учителките.

В своя първи монолог Вили спомена пред Альонушка, че разбира нейните страхове. Да, той беше германец, а тя — рускиня и всички, дори началникът на лагерите, близкият приятел от детството на баща му, пред когото нямаше никакви пречки, смяташе, че любовта на Вили не е любов, а най-обикновено увлечение. „Разбира се — казал му полковникът, — аз съм наясно, ти си мъж. Наясно съм какво им е на всички наши войници. Аз, както сам виждаш, също съм мъж, но всичко това ще мине и ще замине в мига, в който срещнеш първата истинска жена. Веднага ще дойдеш на себе си! Ще има да си чукаш главата заради глупавото си решение!“

Решението си обаче Вили взел на обекта, когато видял Альонушка да копае. Когато тя го помолила да погребе майка си в полето, това не било позволено, какво можел да стори — война.

Той, разбира се, искал да й помогне там, на пътя, но Ханс със сигурност щял да напише рапорт срещу него и цялата работа можела да завърши с изпращането му на фронта. Можело да го изпратят, защото никой вече не искал да се бие на фронта.

За войната Вили говореше сдържано. Смяташе, че никой не знае как ще свърши тя. Не му се вярвало, че ще победят руснаците. Смятал, че ще я спечелят немците.

— Затова — направи странния си извод той, — аз ти предлагам да се омъжиш за мене.

Да се омъжи?! Тази дума сама по себе си я хвърли в ужас. Тя се вкопчи в одеялото, покри с него лицето си. Той просто се гавреше с нея. Искаше си своето и сега издевателстваше.

— Не ми ли вярваш?! — попита Вили и ги наговори такива, че настръхнала, Альонушка може би за първи път задържа погледа си върху него. — Аз самият също не си вярвам. Германец и рускиня… Рускиня и германец… Ще те обявят за предател на родината. Наясно съм с това. Мен пък немците ще ме скъсат от подигравки. Няма да ми се размине. Нито на теб ще повярват, нито на мене.

Альонушка видя, че този път той не се усмихва, видя как в очите му заблестяват сълзи.