Алберт Лиханов
Непростената (27)

19.

По-нататък животът се понесе в галоп.

Една вечер те отново се развличаха — в знак на вежливост Вили танцуваше с Дагмар, а през цялото време прегръщаше Альонушка — учеше я да танцува танго и фокстрот. Альонушка излапа всичката храна, донесена от него за вечеря. Внезапно немкинята-естонка произнесе нещо, което прозвуча дръзко и невъзпитано:

— Вили, на теп не ти ли се струфа, че тфоята жена яте прекалено мноко!?

Вили знаеше не повече от десет руски думи. Макар и не веднага, Альонушка съобрази, че казаното е предназначено за нея. Попита:

— Е, и?

Дагмар спря с ръка Вили, който тъкмо беше помъкнал Альона да танцуват:

— Почакай!

Приближи се към Альонушка:

— Как се чувстваш?

— Добре — учуди се Альона.

— Много добре, така ли?

— Много добре.

— Оттавна ли? — приведе се съвсем до ухото й Дагмар.

Тя потрепна, изправи се и рече:

— Ами, откакто съм тук.

— Ти тряпва пак та тойтеш при токтора!

Повтори същото и пред Вили. Той не разбра какво има предвид, но направи загрижена физиономия.

— Не ми се ще — отговори — пак да я мъкна през огражденията до лазарета.

— Тогава, пофикай токторът тук! — усмихна се Дагмар.

На следващия ден, по немски точно, Вили доведе доктора в стаичката им и той веднага установи бременността й. Тази новина приличаше на срутила се от покрива ледено снежна пряспа.

Веднъж, като съвсем малка — пет-шест годишна, още преди да тръгне на училище, в самото начало на пролетта, Альона беше излязла на улицата край своята къща. Слънцето грееше топло, дори съвсем топло — от покрива бяха започнали да капят отначало единични капчици, а после топенето се усили, потече тънка струйка.

Без да му мисли, Альонушка им се любуваше, гледаше висулките и изведнъж нещо на покрива зашумя, задвижи се. Всичко в нея се преобърна, тя сякаш онемя. Смазващият ужас срутил се отгоре й, провъзгласи края на света, студът се самообяви за вечен, а зариналият я през глава сняг — за смъртоносен!

Но снежната лавина от покрива отмина, Альонушка отвори очи. Наоколо й слънцето грееше по същия начин. До самото й лице лежеше пухкав сняг. Можеше да го оближе, стига да изплези езиче. Страхът си беше отишъл. Тя се поразмърда, раздвижи ръце и крачета и се измъкна от пряспата, която почти я беше затрупала.

Ужасът се изпари сякаш не го е имало. Альонушка похълца малко, като не знаеше дали да заплаче, дали да се разсмее и така полуразплакана, полузасмяна изпълзя от пряспата. После се разсмя над самата себе си свободно и щастливо — не ужасът я беше връхлетял, а само някакво негово закачливо подобие.

Но онзи кратък миг, когато над теб се стоварва снежната маса, когато затрупва врата ти и те блъсва в лицето — тя беше запомнила този миг като нещо неочаквано, готово да рухне отгоре ти, да те хвърли в лапите на ужаса, а след като отмине ти се приисква да заплачеш и да се разсмееш едновременно.

Докато станалият много сериозен Вили, изведнъж загубил своята усмивка и солидност, първо крачеше по стаята, после в хола с камината, после ту излизаше, ту се връщаше, Альонушка плачеше и се смееше. Най-накрая Вили обяви следното:

— Моят чичо ще иска да те види.

— Кой? — изненада се тя.

— Началникът на местните лагери. Споменавал съм ти, че той е приятел на баща ми, но всъщност ми е чичо. Освен това двамата са учили в едно училище — чичо ми е по-малък. Ще уредя всичко, не се бой!

— В лагера ли ще ме водиш? — попита Альонушка и цялата й душа се търкулна в нозете. Не можеше и крачка да направи. Ужасът от лагерните спомени възкръсна отново. Ами ако решат да я върнат там?! И то сега! Както е бременна?!

— О, не — възрази Вили, — той ще дойде тук.

Настъпи продължително затишие. Отначало Альонушка очакваше появата на началника треперейки, едва ли не в състояние преди припадък. Тя не разбираше защо е нужно всичко това, не можеше ли този ужас да й се размине, но Вили й се смееше. Макар че по нейна преценка правеше това не много уверено.

— Не се бой! — каза той. — Щом решението вече е взето, останалото е по-лесно.

Навярно в душата му звънеше звънчето на някаква неправда. Веднъж той я сложи да седне насреща му и я помоли да го изслуша спокойно, без да се паникьосва.

— Трябва да сключим брак. Официален. Това се опитвам да издействам от полковника. Той ми се подиграва. Вика ми, зарежи! Ваканцията, вика, свърши! Казах му за детето, а той — тя самата е дете. Дълго мислих и реших, че трябва да заминеш. При моите родители. За да можеш спокойно да износиш детето. Да го родиш в нормална болница. Аз ще се върна при вас, ще направя всичко възможно, за да се върна.

Толкова. Има план и точка! Мечтите са невъзможни.

Отново — също като след заключението на доктора — отгоре ти се срутва пряспа и затрупан от снега не знаеш — смърт ли е това, или живот? Този път тя не заплака.

— Трябва да понаучиш немски! Искам да носиш моята фамилия, разбра ли ме? Щерн! Але Щерн. Вадя ти документи с това име. Аусвайс!

Останала сама Альонушка плака много дълго. Къде ще я пращат? Как би могла да стане германка — нали Вили беше поискал от нея точно това?! Какво щеше да излезе от цялата работа?! Защо говореше така, сякаш са я пуснали от концлагера? Кой я беше пуснал? Как? Съществуваше ли поне някаква хартия, по силата на която й се даваше свобода?

В наличност имаше само едно — бременно момиче — толкова! На всичко отгоре трябваше да се раздели с името си! С фамилията си. Или да избяга.

От кого? Къде?