Алберт Лиханов
Непростената (13)

5.

На третата година от войната Альонушка навърши петнайсет години, а в началото на есента — през септември — немците се появиха отново. Този път не се интересуваха от животни, въпреки че народецът беше успял да понавакса и да възстанови отчасти оголялото си стопанство. Този път, както се изясни, ги интересуваха хората.

С жестове дадоха знак всички да излязат от домовете си — и млади, и стари, и онези, които все още имаха някаква силица — заповядаха им да се качат в каросерията на камиона и да седнат. Позволяваше им се да вземат със себе си торби, раници, бохчи с бельо, сапун, четка и прах за миене на зъби. Всичките тези неща им бяха обяснени и преведени от Альонушка. Така се получи.

Просто когато в дома им един войник с автомат на гърдите вече за десети път, мъчително жестикулирайки, им повтаряше какво да направят, Альонушка не издържа и хвърли в лицето му на немски:

— Разбрахме!

Зарадван немецът направо подскочи:

— Шприхст ду дойч? — Знаеш немски, така ли?

Тя кимна.

— Гут, гут — зачурулика униформеният, хвана я за ръката, нареди на майка й да продължи да стяга багажа и поведе момичето, както изглежда, при своя командир.

Альонушка разбра всичко, което той каза на лейтенанта за неочакваното си откритие — момиче, което знае немски и може да им помага.

Лейтенантът беше малко по-голям на години от войника, изглеждаше съвсем обикновено и Альонушка не виждаше в него нищо злодейско — просто симпатичен момък, само че не говореше руски и беше в немска униформа. Носеше войнишко кепе и зелен брич, гризеше сламка, лежеше на тревата и се мръщеше на слънцето.

— Откъде знаеш немски? — доброжелателно попита той.

— Учих го в училище.

— О-о! Жалко, че и аз не съм учил руски в училище. Щях да мина без твоята помощ. А сега трябва да превеждаш на съседите си. Обясни им какво да вземат със себе си. Заминавате да копаете. Толкова!

Альонушка пое след войника, който пръв откри познанията й по немски, и из цялата махала заповтаря едно и също:

— Заминаваме да вършим изкопни работи. Вземете си това, това и това…

Съселяните от махалата я познаваха. Още от дете. От най-ранна възраст — от бебе. За всички тя беше мъничката Альонушка. Никой никога не я беше глезил особено — такива бяха селските правила. Всички обаче я познаваха, а нейните родители — майка й, Пелагея Матвеевна и баща й, Сергей Кузмич — уважаваха. Тъкмо поради тази причина, сега, когато вървеше редом до немците, те я гледаха с някаква странна надежда, с тайната мисъл, че Альонушка не може да им навреди и нейните обикновени слова какво да вземат със себе си приемаха с желание и едва ли не с благодарност. Едва край предпоследната къща съседката й леля Клава, я изгледа не с благодарност, а с много лошо око и Альонушка цялата изтръпна от този поглед. Защо? Нали помагаше на съселяните си да разберат правилно какво искат от тях немците, след като така или иначе щяха да ги карат за изкопни работи, не беше ли по-добре да знаят какво трябва да вземат, какво не бива да забравят — нима това е грях!? Но Клавдия я изслуша и сякаш присветна с очи, обърна се и с тих, равен глас, за да не заподозре нещо немеца, попита:

— Ти, момиче, какво?!

На Альонушка не й хрумна нито да се учуди, нито да даде някакъв отговор за свое, ако не оправдание, то поне обяснение. Просто очите й се напълниха със сълзи. И наведе глава.