Алберт Лиханов
Непростената (34)

26.

Само веднъж изолацията й беше прекъсната.

Вечерта в стаята й влезе Ела и й предложи на сутринта да я разходи из имението.

— Ще разгледаш стопанството ни — каза тя, — малко ще се поразсееш.

Сутринта, облечена като за път, Альона излезе навън. Въпреки че слънцето грееше, тя беше сложила върху роклята си демисезонно палто — ей така, за всеки случай. Ела я очакваше на двора, възседнала жребец. Беше в нещо като бричове за езда с черен жакет и шапка, съвсем като мъжките; изглеждаше доста добре — някакъв особен полувоин, възседнал уверено коня, само дето вместо сабя държеше в ръката си гъвкав камшик. Редом чакаше умърлушена кобилка, впрегната в двуместен кабриолет — юздите държеше Готфрид.

— Сядай, фрау Але! — каза някак закачливо той. — Ще бъда твоят кочияш.

В пристройката, пред която ставаше всичко това, нямаше никого, но когато тръгваха, Альона забеляза зад прозореца на втория етаж женска фигура, която рязко се отдръпна назад в стаята.

Отначало те поеха по червената паркова алея, след което излязоха на междуселския път. Най-отпред тържествено яздеше Ела и пръстта изпод копитата на нейния кон летеше право в кабриолета. Готфрид опъна юздите, за да задържи кобилката и така да увеличи разстоянието между ездачката и кабриолета. Личеше си, че момчето разбира работата си и Альона го похвали:

— Това е нищо — отвърна Готфрид. — Аз мога да яздя. Мога да впрягам конете и ездитните, и впрегатните.

— Сигурно на село не може без тези неща, а? — попита Альона.

— А ти откъде си? — полюбопитства момчето. — От някой голям град, така ли?

— Не — разсмя се тя. — От малка селска махала съм.

— Сигурно също можеш да впрягаш коне?

— Имахме крава. Доях я.

— Нормално — отговори Готфрид, съвсем като възрастен. Следващият му въпрос я изненада. — Много крави ли имаш?

— Само една. Немците за малко щяха да ни я вземат — отвърна Альона и едва не си прехапа езика.

— Какви немци? — вкопчи се в думата момчето.

Късно беше да увърта. Трябваше да му отговори някак си. Малко поразмисли и рече:

— Военните. Вашите.

— „Вашите“, така ли? — изненада се той. И се ухили. — А не твоите?

— Не, не моите — отвърна тя и продължи: — Отнеха почти всичките ни крави и ги избиха едва ли не на място.

— Ами хората? — попита Готфрид.

— Прибраха ги в концлагер.

— И там те избра Вили, така ли? — повтори нечии думи момчето.

— Намери ме — отговори Альона, помълча и се съгласи, — може и да ме е избрал. Аз умирах.

По-нататък продължиха в мълчание. Кабриолетът плавно преодоляваше не много дълбоките дупки, бавно се измъкваше от тях и хоризонтът ту се сливаше с върховете на близката гора, ту внезапно се отдръпваше, откривайки черната й завеса в далечината.

За да прекъсне мълчанието, тя го попита:

— Кога ще ме заведеш да ми покажеш Рейн? Вили много тъгува за реката. Тя голяма ли е?

— О! — възкликна Готфрид. — За Рейн не бива да се говори. Просто трябва да се види. Разбира се, че ще те заведа!

— Ела иска да ти покаже работната ръка от Изток — неочаквано и съвсем като възрастен заяви той. — Тя иска в нейно присъствие да поговориш с тях на руски.

— Защо? — подскочи Альона. — И защо не ме предупреди?

— Сигурно иска да те изненада — вдигна рамене той.

Преминаха една, а после още една горска ивица и наближиха сграда, прилична на свинарник. Наистина беше свинарник. Отвътре се чуваше грухтене и някакви гласове. Изпреварилата ги много Ела, очакваше кабриолета при бараката, пошляпваше с бича лъскавия си ботуш и говореше на някого:

— Шнел, шнел!

Альона искаше да й каже нещо, по-напред да й каже нещо, но явно време за обяснения нямаше.

От свинарника излязоха няколко немлади жени в еднакви гумени престилки — трудно можеха да се различат. Бяха обути в нещо като галоши върху чорапи или на бос крак. Главите им бяха забрадени с кърпи, спуснати почти до очите. Това ги лишаваше от възраст, напомняха на сестри, строени за снимка.

Държаха се плътно една до друга, имаха вид на покорни, почти примирени със съдбата си. Ще речеш, че някой ги е обучил да се държат тихо, кротко, да не безпокоят никого.

— Тези работнички ни ги докараха от Изток — приближи Ела, докато Альона все още седеше в кабриолета. — Говорят някакъв славянски език, но не е полски. Поговори с тях, позабавлявай се…

После се обърна към жените, сложи ръка на кабриолета и продължи:

— Виж ги! Типични унтерменши!

— Какво? — попита Альона. Тази дума чуваше за първи път.

— Първобитни хора.

Альона се сви. Тя се боеше от тези жени. Знаеше какво ще кажат, само да разберат каква е. На всичкото отгоре и Ела с нейните уверени маниери, с демонстративното си превъзходство и пълното отсъствие на съчувствие…

— Нима още съществуват първобитни хора? — учуди се тя на висок глас, естествено на немски.

Неочаквано получи отговор не на руски, но на близък език.

— Быва-юдзь! Ашче как бываюдзь!

Беше го изрекла една от свинарките, която стоеше в центъра. Вероятно тяхната отговорничка, въпреки че на Альона не й беше до това коя каква е и колко е годишна. Слезе от кабриолета и се приближи до жените. Докато преодоляваше крачките към тях, в главата й щукна следната глупава мисъл. На свой ред те — без изключение — веднага насочиха погледите си не към лицето й, а към нейния корем.

— Това е жената на брат ми — извиси глас Ела, за да я чуят всички.

— Вие, жени, откъде сте? — попита ги на руски Альонушка, сдържайки едва-едва сълзите си. Беше се почувствала така, сякаш отново е в концлагера и се приближава към своя отряд.

— З… беларусци — отговори същата, най-старшата между тях. Без да си поема дъх и без никакво смущение тя попита: — А ты дзеточка?

— От Русия.

— От Москва ли? — дочуха се няколко възхитени гласа.

— Не — отвърна Альона, затруднявайки се какво да добави. После изтърси ни в клин, ни в ръкав. — От концлагера…

— Стига бе! — заклати глава старшата и от строя се чу женски шепот, който премина по цялата редица и леко заглъхна едва на фланга й. — Оттам можеш да стигнеш само дотук, в свинарника.

— Или в пещта — допълни някой.

— Вярно! Така е! А ти… Погледни се само…

— Ако искате, вярвайте! Ако не, не вярвайте — поклати глава Альонушка и се обърна, за да се върне при кабриолета.

— Тогава излиза, че си немска пачавра — изпрати я нечий жесток глас.

Тя се закова на място. Жените зад гърба й явно се изплашиха. Старшата се скара:

— Празна ти е главата на тебе! Езикът ти не знае мира! Ами ако е нямала къде да се дене?!

— Винаги се намира къде да се денеш! — възрази жестоката. — Небето е голямо, съвест не стига!

— Не й завиждай! — извика старшата. — Не можеш я стигна!

По обратния път Готфрид и Ела нееднократно я попитаха какво са й наприказвали унтерменшите. Ела предложи:

— Ако искаш, ще кажа на управителя. Ще си получат заслуженото.

Альона не плачеше. Не. Очите й сякаш бяха пресъхнали и горяха от сухота. Трябваше да се измие. И в свинарника, и в къщата имаше вода, разбира се. Но по обратния път не срещнаха нито ручейче, нито извор. Стана й доста горещо. Готфрид спеши кобилката.

Альона почувства болка. По нозете й нещо потече. Тя се изплаши и закрещя. Ела нареди на брат си да кара кабриолета колкото се може по-бързо, а тя препусна напряко през полето за по-кратко. Каза, че ще повикат доктор от града.

Точно в този момент обаче Готфрид се прояви като истински хлапак — рязко шибна кобилката и тя, отначало без особено желание, постепенно се увлече, запрепуска, понесе се в галоп… Когато приближиха имението, кабриолетът заподскача нагоре-надолу през локвите и дупките. На Альонушка й стана съвсем зле и се разпищя. Това изплаши още повече момчето и кобилката.

Едва спасиха бебето. Пристигналият много бързо, благодарение на Ела, акушер, клатеше глава, възхищаваше се на младенеца и повтаряше развълнувано — още съвсем малко, може би час, а може би само половин час, и плодът щеше да е мъртъв.

Бебето се оказа момиченце.