Алберт Лиханов
Непростената (44)

5.

И все пак в живота й се случи нещо непредвидено. На гости й дойде леля Поля — Полина Степановна. Тя не беше сама, а с останалия жив неин син Степан, с дъщеря й Зиночка — също в отлично здраве — и с още един човек на име Сергей.

През главата на този започнал леко да побелява мъж, както представи историята му Поля, бяха минали не една и две беди — беше воювал, беше попаднал в плен, беше успял някак си да избяга при нашите, но там го осъдили и бил прехвърлен в наказателен батальон, където пък, заради проявена храброст, получил орден… Сега след войната той се мотаел насам-натам, защото домът на родителите му — в селото на Полина Степановна — бил изгорял. Не че не бил готов да си построи нова къща, но нямало заради кого — не можел да открие своята гълъбица.

В последна сметка в гората до гроба на бащата на Альона, където отидоха сами, Полина Степановна чистосърдечно призна, че цялата тази експедиция имала една-единствена цел — Сергей и Альона да се запознаят, да се харесат, да започнат да лекуват заедно нанесените от войната рани и да продължат живота си по-нататък, както е редно за всички хора в прилична възраст.

Докато говореше, Альонушка я гледаше зяпнала — доста хладно, направо неприветливо. После извърна поглед и попита:

— Ами Лизинка?

— Виж я ти нея! — огорчено възропта леля Поля. — Ти какво й говориш, тя какво разбира. Можеш ли да обърнеш реката против течението, а? Не можеш! Дори най-малкия ручей не можеш да обърнеш срещу течението. И с живота е така, Альонушка! Миналото си е минало, не ще го върнеш!

Замълча за миг и почти извика:

— Не ти и трябва да го връщаш! Нито на теб, нито на мен! Дай, каквото ни е останало да поживеем! Както Бог дал!

Альона само попита:

— Това Бог ли ми го дава, или ти, лельо Поля?

— Бог! Чрез моето желание да те спася.

Тръгнаха да се връщат прегърнати и леля Поля — Полина Степановна — дипломиран ветеринар, буквално удави Альонушка в река от утешителни, успокоителни, изпълнени с надежда думи. Всичко протече постепенно, едно по едно, лека-полека. Вечерта двете с Поля затрупаха цялата маса — гостите бяха отказали да се настанят у Альона, бяха предпочели, ако Альонушка не възразява, да отседнат в опустелия дом, където преди беше живяла Клавдия с децата си и своята майка Евдокия Мироновна — сега на свой ред Альонушка беше залостила със здрава тояга тяхната порта и беше прибрала при себе си животните им.

Сергей свиреше на хармоника. Вечерта след като похапнаха и леля Поля заведе порасналите си деца да спят, Сергей тихо, но хубаво свири известно време от цялата си душа. След това започна разговорът по същество.

— Мене — подхвана той, — Полина Степановна ме уговаря доста дълго да дойда тук, за да се запознаем, пък и да се сватосаме, защо да го крия. Аз все се дърпах. Не й вярвах. Щом ви видях обаче, в душата ми затрептя благодарност към нея.

— Не бързайте толкова — едва чуто проговори Альонушка.

— Ние сме сериозни хора — продължи Сергей, мъжът малко по-голям на години от нея… Човекът с прошарената коса, изпил също като Альона горчивата чаша на живота, загубил всичките си притежания, освен своята мъка изглежда… Страдал, а въпреки това останал наивник…

— Альонушка — продължи да настоява той, — нямаме време за ухажване. Предлагам да се сватосаме. Омъжи се за мене!

— Чакай! Чакай! — възпря го Альонушка.

— Че какво има за чакане — засмя се той. — Целия си живот изчаках!

— А какво ще кажеш, драги мой — колкото се може по-нежно промълви тя, — ако ти призная, че съм била женена за немец? За немски войник. Че съм живяла с немец?

Докато разговаряха, Сергей съвсем тихо, за да не пречи на разговора, посвирваше на своята износена, видяла какво ли не хармоника. След тези нейни думи, инструментът издаде стон на една нота, сякаш се разциври, захленчи, секна…

Сергей наведе глава, зарови поглед в пода — явно беше изгубил и ума и дума. Едва отрони:

— Полина каза, че сте била в концлагер… Че са ви депортирали в Германия…

Накрая все пак намери сили да я погледне в очите и да рече:

— Сбогом!