Алберт Лиханов
Непростената (31)

23.

В края на горичката, прораснала в неестествено равното и зелено поле, се издигаше огромна каменна сграда с пристройки. Беше триетажна, но не изглеждаше твърде висока, може би тъкмо заради множеството пристройки. По трамбованата пътечка, постлана с някаква червена настилка, най-вероятно от счукани тухли, те се добраха до пристройката.

Отвътре, усмихвайки се, излезе висок и здрав мъж в напреднала възраст. Не можеше изобщо да бъде сравнен с пощальона — силната фигура и чувството за увереност издаваха реализирана и решителна личност. Усмивката му беше отправена към пощальона.

— Какви новини ми носиш днес, драги Франц? — попита мъжът, вглеждайки се в Альона.

— Нося ви важна пратка — усмихна се мустакатият. — Ето я, тя е пред вас, хер Щерн.

И с две ръце посочи Альона.

Е, да, случваше се точно това, което Альонушка си беше представяла — насреща й стоеше бащата на Вили. Мъжът престана да се усмихва, повехна, погледът му се отклони покрай невестата на неговия син. Откъм пристройката се появи слаба и също толкова висока жена с некрасиво издължено лице.

— Ей на — каза, без да се обръща към нея стопанинът на дома, — руската ни гостенка пристигна.

— Руската! — ошашавено изхриптя някъде зад гърба му пощальонът.

Альона слезе от бричката. Още във влака тя обмисляше какво ще направи най-напред и го направи. Приклекна в кникс. Опитайте се обаче да го направите за първи път в живота си без всякакви репетиции. Не се получи чак толкова грозно, колкото глупаво. Затова пък можаха да я огледат.

Красива бременна блондинка, която стоеше пред вратата на голямата сграда. Трябваше само да направи крачка напред и нагоре, за да се вдигне на първото много широко, почти като площадка стъпало към пристройката.

Направи го. Отново спря.

Всички погледи бяха насочени към нея. Това не бяха само погледите на хер Щерн и неговата фрау — Альона знаеше, че името й е Ема — но и на още някакви, наизскочили от вътрешността персонажи — млади и не много млади жени, неколцина мъже и дори един тринайсетгодишен хлапак, светлорус, с къси панталонки с тиранти, каквито в Русия носят само невръстните. Всички бяха отправили погледи в нея. Всички я оглеждаха. Дори я зяпаха, а тя не беше смогнала днес да се измие — само плисна на лицето си малко вода от една бутилка, преди влакът да спре на гарата.

Усмивката липсваше върху лицата им. Усмихна й се само момчето. Гледаха я напрегнато, почти изплашено. Сякаш всички очакваха нещо от нея. Все пак първи проговори хер Щерн.

— Нашият син Вили ни писа за вас. Дори звъня по телефона, което днес е почти неосъществимо. Подготвени сме да ви приемем. Но се води война. Затова трябва да покажете документите си.

Альонушка слушаше думите му с голямо напрежение — боеше се, че може да не разбере нещо, пък било то и някаква дреболия, но разбра всичко, дори леко си отдъхна, отвори пътната си чанта и бръкна за документите. Тази чанта й беше донесъл Вили — каза й, че носи подарък за фрау Але от лекаря на концлагера — добрият дребосък — както се беше изразил той — същият, дето нееднократно я беше преглеждал. Желаеше й добър път.

Сега този път беше достигнал крайната си точка. Пътната й чанта стоеше на земята. За да я отвори и извади документите и дебелия плик с писмото от сина им, тя трябваше да се наведе и да приклекне неудобно.

Бременната жена наведе глава, чувстваше се ужасно притеснена, а немците я наблюдаваха надвесили се отгоре й и всичко това отстрани изглеждаше така, сякаш Альона е някаква унизена молителка, коленичила пред техния съд. Укорявайки се за неловкото си положение тя най-сетне успя да се изправи и протегна ръка с документите към стопанина.

Той внимателно огледа отначало служебните бележки, после аусвайса, повъртя в ръцете си писмото от сина си и промълви малко смутено:

— Фрау Але Щерн…

При тези думи фрау Ема се олюля и наведе глава — към нея веднага притичаха две момичета и я взеха под ръка. Стопанинът продължи:

— Къде са вашите руски документи? Къде е документът, че идвате от Русия?

Благодарение на Вили Альонушка беше подготвена за тези въпроси. Тя сведе очи и отговори:

— Това е всичко.

Настъпи смут, сега вече хер Щерн, бащата на Вили, не знаеше какво да каже. После все пак рече:

— Кажете поне как е руското ви име.

— Альона — произнесе без никакъв немски акцент тя.

— Алюна… — повтори немецът. — Алюна и Але… Ал… Ал…

После мина покрай нея и отиде при пощальона, от когото взе пакет с вестници и книжа и на връщане кимна на някого. Един възрастен мъж почти на бегом дойде при Альона, взе багажа й и й показа с жест да тръгне напред — беше напълно добронамерен. Той обаче не я преведе през официалния вход, а рязко сви встрани и продължи покрай стената. Вървяха дълго, докато не стигнаха до някаква странична врата, през която се качиха на втория етаж. Влязоха в неголяма стая, заета почти до средата от широк железен креват с кръгли възглавнички, дебела пухена завивка и две високи възглавници. На поставка в ъгъла имаше чудесен бял емайлиран леген, украсен с цветчета, кана в същия стил, а до тях бяха подредени три кърпи — голяма, средна и малка. До прозореца пък беше разположена невисока маса с покривка, а на нея — електрическа лампа със светлосин абажур.

— Сега ще ви донесат гореща и студена вода — каза й мъжът.

Альона никога не се беше къпала с кана и леген и затова водата й се стори недостатъчна. Още повече че кой знае защо, й донесоха само вряла вода и трябваше да потърпи, докато поизстине.

Би предпочела да се освежи в истинска баня — най-добре в такава, каквато беше построил баща й в градината на тяхната къща преди много-много години — черна, старинна; в такава баня се чувстваш толкова свободен — толкова ти е приятно, а с водата — стига да си си донесъл достатъчно — можеш да се заливаш от главата до петите. Тук баня не й се предлагаше; наложи й се да отдели внимание не на цялото си тяло, а само на най-важните места по него — под мишниците и лицето. Водата не й стигна да си измие главата.

Намокри целия под, намери някакъв парцал и се зае да го бърше, но в този момент се върна момичето, донесло й врялата вода. То приличаше досущ на стопанката на този дом — същото издължено лице. Огледа стаята и влажния под, после рече:

— Аз съм Ела. Сестрата на Вили.

Без да чака отговор, изстреля следното:

— Как успя да го подмамиш?

— Никого не съм подмамвала — отвърна Альона.

— Тогава как избра точно теб? — не миряса Ела.

— Имаше много богат избор — опита се да отклони темата Альона.

— И къде те избра? — продължи разпита сестрата на Вили.

— В концлагера.

— В концлагера ли?! — изненада се новата й родственица. Едва сега на Альона Й хрумна това, че всички тези немци вече са част от семейството й.

— Значи си престъпница? — ахна Ела.

— Не — отвърна Альона.

— Тогава си партизанка.

— Не.

— Значи си воювала срещу нас?

— Не.

— И как попадна в лагера?

— Дойдоха едни войници, събраха цялата ни махала, взеха и мен с майка ми.

— Къде е майка ти сега?

— Умря в концлагера.

Настъпи тишина. Ела седеше на кревата и разглеждаше Альона, която се преобличаше в една от своите рокли, разбира се, измачкана, но напълно прилична — светлосиня на райета.

— А той — промълви след дълга пауза Ела, сякаш едва сега казаното беше стигнало до съзнанието й, — той те намери между затворничките в лагера, така ли? Спаси те, така ли? И…

Тя кимна към корема на Альона; Альона също й отговори с кимване — в смисъл: да, така е, това е неговото дете. Но Ела добави съвсем друго:

— И ето че стана немкиня, нали?

Альона наведе глава. Беше настъпил онзи момент, в който познатият въпрос й задаваше една немкиня. Можеше да й го зададе всеки друг. Най-вече руснак, стига да срещнеше изобщо руснак. Най-трудното беше, че тя самата си го беше задавала и продължаваше да си го задава хиляди пъти дневно: „Ти накъде си се запътила? Ти сега какво си?“.

Тя можеше, тя — ще не ще — терзаеше себе си с този въпрос, изтезаваше душата си и то непрекъснато, без всякакъв отдих. Това беше нейното основно занимание в края на краищата! А сега, ето на този най-суров въпрос й се задаваше не от нея самата, а от страничен човек. От немкиня. От непозната девица с неизвестни помисли. Това, което щеше да изрече тя сега, в същата тази минута, без всякакво съмнение, още на мига щеше да стане известно на цялата къща, в която беше пристигнала, за да роди детето си. Своето дете. Детето на Вили. Тя беше рускиня, Вили — немец. Какво щеше да бъде детето им? Альона не знаеше какви са немските правила, но според руските националността на новороденото се определя от националността на майката. Затова въпросът на същата тази Ела съвсем не беше толкова прост, колкото изглеждаше на пръв поглед. Той представляваше някакво своеобразно домашно предложение Альона да смени своята националност. Нужно беше само едно „да“ или дори кимване — и край!

Альона стоеше пред Ела, гледаше в нея, а всъщност през нея, мислеше какво да отговори и това продължи няколко безкрайни минути. Тя чувстваше, че е достатъчно да промълви нищо незадължаващото „не знам“ и Ела щеше да донесе тази нейна слабост на своите родители. Дори самият Вили никога не си беше позволявал подобен въпрос.

Просто я беше обичал — същият този Вили — напук на истината, която го заобикаляше отвред — Вили, този напълно нетипичен войник от германската армия. Какво означаваше всичко това — сила ли беше то, или слабост? Ако е слабост, то сега, точно в този миг, сестрата на Вили не биваше да бъде лъгана. Както и да завършеше всичко това…

— Не — отсече Альона, — аз съм рускиня.