Алберт Лиханов
Непростената (20)

12.

След като се нарева до насита за целия този чист и изпълнен с мерзост ден, вечерта тя шепнешком сподели за всичко случило й се с Клава. Съседката й направо пощуря от ярост. Заповтаря през стиснати зъби:

— Не го била разбрала „правилно“?! Какво има тук за разбиране, а?!

Цяла нощ се въртя, не можа очи да притвори, въпреки това, така и не даде никакъв конкретен съвет на Альонушка. Чак призори внезапно утихна и захърка.

На сутринта Альона заедно с всички, но в новата си роба, която останалите не пропуснаха да огледат, отиде на работа и цял ден се трепа, пак под зоркото око на Вили, който обаче този път не се приближи до нея. Едва когато се върнаха обратно в бараката, той пристъпи към Альонушка и без много-много да се крие, бутна в ръцете й увит във вестникарска хартия пакет — пак със сандвичи.

Измъчените от работата и пътя жени наблюдаваха мълчаливо и безстрастно тази сцена, но това безстрастие, тази тишина означаваха много.

Альонушка задържа за миг завитите във вестник сандвичи, след което ги запокити право в лицето му. Вили едва успя да хване угощението, което й беше предложил. Жените се размърдаха, но никоя не се разсмя. Върлината прибра в джоба си пакета и мълчаливо се отдалечи.

Клава стоеше до Альона, прегърна я през раменете и двете изпратиха с поглед униформения. Някой гръмко извика:

— Глупачка!

— Ти какво се бъркаш?! — обръщайки се към нея изруга Клава. — Да стане немска подлога ли искаш?! За един сандвич! Кучка!

Жената, нарекла Альонушка глупачка сякаш се изпари — смота се сред раираната тълпа. Получи се така, сякаш самата тълпа от увесили нос жени е извикала на глас тази дума, а после се е засрамила от самата себе си. Като че ли този вик беше побрал цялата дълбоко спотаена мъка, възможния изход, на който не всеки щеше да има шанс. Гласът на отчаянието.

Слава богу, че Клава се беше нахвърлила тъкмо на тази мъка в раираните редици. Това нейно „какво се бъркаш“ беше освободило тълпата от неочаквания смут след срамната завист. Всичко живо се задвижи, размърда, вратата започна да се хлопа, в бараката заедно с множеството нахлу студът.

Преди да заспят, преди да ги погълне черният водовъртеж, от който всяка сутрин изплуваха без надежда и вяра, без каквато и да било трошица добрина, Альонушка прошепна на Клавдия:

— Ами сега какво ще стане?

Тя не отговори, само се обърна към момичето и се взря в лицето му — съвсем недетско лице, с избелели ириси край зениците, с посивели устни, със скули като на майка й Пелагея — хлътнали, с опъната суха кожа.

— Ти на колко стана, момиченце? — попита Клава, сякаш за да изпита себе си и изохка. — Комай на петнайсет?

Какво ли й готвеше този лагерен живот? Какво щеше да се случи с нея изобщо? За себе си Клава беше наясно. Както и за всички в тази барака. Ако не веднага, то след месец-два краят им щеше да е прост и ясен! Нямаше да се върне никога повече в своята къща, при своите деца — беше сигурна в това, както че две и две прави четири. Затова и не късаше… Опитваше се да не къса последните дрипи, останките в сърцето си, спомените за дома, станал неправдоподобно далечен, сякаш всичко преживяно — и хубаво, и лошо — е било само нереален сън. По-добре да си останеше в далечното минало.

Сега и тук съдбата й беше отредила да бъде редом с едно момиче, което още нищичко не е изпитало в този живот, за да може просто така утре или вдругиден да си отиде от него.

Имаше ли нещо по-страшно от това? Съществуваше ли изобщо някакво обяснение или извинение, когато един живот е отишъл нахалост, ако все пак му падаше като от небето някакъв, макар и минимален шанс за спасение, за продължение и то не с цената на предателство, не с цената на някакъв непростим, че дори и на простим грях?

Как да постъпиш, когато няма накъде да се денеш?

Мили боже! Що за пътека се разкриваше пред момичето? Позор, след който ще последва някъде някакво наказание. Но ако все пак съществуваше макар и минимална надежда, че то би могло да оцелее? Щяха ли да оцелеят всички те — жените, които копаеха пръстта под дулата на автоматите?

И Клава — селската жена, майката на своите деца, съпругата на мъж, който воюва някъде или отдавна вече се е навоювал — сама нагърбена с неизвестността за собствената си съдба, почувства как нещо я прогаря, някаква мисъл: „да, съдбата на Альонушка е на кантар, от едната страна са позорът, да, но и животът, макар и неизвестно какъв и колко, на другата е само смъртта без право на избор“.

Тя прошепна на Альонушка:

— Трябва да оцелееш! На каква цена — страх ме е дори да си го помисля! Действай, миличка! Бог да ти е на помощ! И да не чуе дяволът!