Алберт Лиханов
Непростената (40)

1.

В антрето на родния дом — Проверочно-филтрационния лагер на белоруската граница — оборудван в бивше военно градче, полуунищожено от снарядите и бомбите, едва-едва позакърпено, ги настаниха в същия, уви, напомнящ концентрационен лагер, обграден с бодлива тел, с охрана на всеки ъгъл и множество помещения, в които се провеждаха разпити, проверка на документите — издаваха се нови документи. Някои от възрастните ги отрязваха — отвеждаха ги встрани, след което, когато бройката станеше достатъчна, ги товареха във вагони, специално оборудвани за затворници — все същите отоплявани с печка товарни вагони, но със зарешетени прозорчета-процепи. Стараеха се да пропускат жените в ускорен режим, а непълнолетната Альонушка само като погледнаха ръста й, я преведоха без да чака изобщо ред. Връчиха й документ, с помощта на който можеше да получи паспорт — поради възрастта си преди войната тя още не се беше сдобила с такъв — както и множество бумаги — за храна и път — родината, макар да не очакваше това момиче, не захлопна своите двери пред затворничката от концлагера.

Малко след нея успешно се справи с въпросите и Полина Степановна. Като човек с опит, още в Дуисбург тя беше описала подробно всичко свързано с нейните злощастни приключения, беше посочила заеманите от нея в СССР длъжности и обстоятелствата, вследствие на които беше депортирана в Германия. Беше посочила и мястото, където се завръщаше. Документите със справките от западните окупационни власти, както и тези от семейство Щерн тя предаде на упълномощените лица и бързо получи разрешение да се завърне у дома.

Този път двете се настаниха в обикновен пътнически влак и поеха на Изток. Преди Минск Альонушка отново я очакваше мъчителна раздяла. Но тя вече беше подготвена. На една малка спирка ешелонът едва-едва забави ход и леля Поля слезе. Оттук, както каза тя, й било по-близо до къщи. А как очакваше завръщането й този дом можеше само да се предполага. От гаричката бяха останали всичко на всичко три комина от печки, но на пътечката при релсите все пак посрещаше влака млада девойка — почти момиче — дежурната с червена лента на ръката и жълто знаменце. Влакът потегли и Полина Степановна махна на Альона, извика й:

— Дръж се!

По-нататък Альонушка продължи сама и при всяко прехвърляне показваше своите документи — може би поне сто пъти — на какви ли не военни, милиционери, мъже в граждански облекла и жени със строги, лишени от усмивка бдителни лица.

Родният край я посрещна в тишина. Учудваща, странна, необяснима… Уж най-накрая тази проклета война беше свършила, уж никой за никого не представляваше опасност, уж нищо не пречеше да излезеш, да продължиш да живееш, но хора нямаше. Альонушка дълго време не можа да си даде сметка, че народът просто отсъства — никой не беше останал. Войната в тези първи следвоенни седмици стоеше там, където я беше настигнал мирът, масовата демобилизация не беше започнала, а евакуацията — кой се беше завърнал, а кой и хич не бързаше да се връща, знаейки, че от дома му нищо не е останало… С други думи от победата до пълната житейска увереност в победата оставаше макар и малка, но все още неизвървяна докрай крачка и Альонушка със своето завръщане беше попаднала тъкмо в такава пустота.

От града до районния център тя се добра благодарение на случаен превоз, а оттам до селото й се наложи да върви пеша. Тези девет или десет версти тя преодоля с бърза крачка, стараейки се да се движи колкото се може по-бързо без да спира дори за минутка пред разрушените, мъртви стопанства, пред някогашните огнища, останали единствени от топлите някога човешки гнезда, пред тракторите и камионите, спрели навярно завинаги в дъното на пътя или направо в опустялото, голо, обрасло само с тръни поле.

На няколко пъти тя се покланяше на хората, излезли на прага на оцелелите си домове, които не скриваха своето учудване, виждайки я сама на пътя. Канеха я да влезе, предлагаха й самогон, а тя им благодареше с поклон, отвръщаше им, че много бърза и тогава те я питаха откъде е. Назовеше ли името на скромната си родна махала обаче, хората само поклащаха глави.

Ето че най-сетне Альона навлезе в селото с нейното училище и тя приближи любимата сграда. Изненада се — двуетажното, построено още преди революцията здание, беше цяло. Дори катинарът на вратата не ръждавееше, а изглеждаше съвсем приличен. Тя приседна на скамейката, за да си поеме дъх преди да извърви последната отсечка до родната махала — както е известно, предстояха й още три километра пешком.

Изведнъж откъм ъгъла на училището се чу шум — нечии стъпки. Альона стана и — о, боже! — насреща й стоеше Олга Петровна! Учителката!

Альонушка като че ли направо изквича от радост, хвърли се насреща й, прегърна я, но почувства, че тялото на учителката се оттласка от нея, отдръпва се назад. На свой ред Альона също се отдръпна, за да разгледа онази, за която почти беше забравила по време на всичките си мъчителни преживявания, но нали същата Олга Петровна й беше преподала един невъобразим, несравним с нищо първи урок… Обесените София и Сара — колко отдавна беше всичко това! Когато трябваше да бъдат измити мъртвите им тела и Олга Петровна, често ругала пришълките приживе — недолюбваните от нея учителки — с мълчалива решителност беше изпълнила това прощално задължение… Альонушка тогава, съвсем сополива, беше загубила съзнание, но сега…

В лице Олга Петровна почти не се беше променила. Е, да, бяха се появили дълбоки бръчки от носа към устата й. Същите бяха изрисували шията й като белези. Но си беше все същата и най-важното — беше тук — на същото място, където Альонушка я видя за последен път.

Альона й се усмихна, както се усмихваше на Полина Степановна, докато бяха заедно — с мъка и радост, хвърли се към нея, както би се хвърлила да прегърне Клава, ако по някакво чудо можеше да я срещне сега. Но тези жени ги нямаше — Альона беше съвсем сама, поела на път за вкъщи — към най-скъпото място, където всичко за нея щеше да бъде истинско спасение… И ето че сега насреща й се беше изправила, не коя да е, а старата й учителка!

Но Олга Петровна се отдръпваше и отдръпваше от своята бивша ученичка и лицето й не излъчваше никаква радост.

Най-после тя проговори — глухо и с укор:

— Ех, Никитина!

После отмести поглед. Върху Альона отново се стовари онзи сняг от детството, когато почти загубваш съзнание. Когато животът изчезва, още преди да си го осъзнал. Когато студът се втурва под яката на дрехата ти и дори не можеш да изкрещиш — студената му маса е запушила устата ти.

В отговор Альона само изстена:

— Какво има?

— Онова същото! — просъска старата.

Учителката сякаш се стопи, отдръпна се и пое нанякъде зад оградата, пропадна в гъсталака от изкласили бурени.

Альонушка, сякаш тежко ранена, бавно повлече нозе по посока на своята махала. Пътеката беше обрасла. По всичко личеше, че отдавна никой не е вървял по нея. Тя не падна, направо легна на запустялото пътче към дома.

Напразно лайкучката гъделичкаше веждите й, звездицата се стелеше под нея, за да й е по-меко върху земята, а върбовката поклащаше глава, сякаш казваше: „Здравей, момичето ми, ти вече си си у дома“! Нищо не можеше да помогне на Альонушка.

Тя лежеше в избуялите треви на своя бащин край, не само отхвърлена и непростена — за какво — неизвестно; тя лежеше направо осъдена. Осъдена заради това, че се е спасила, че е оцеляла и сега се завръща. Излизаше, че това не е радост, че животът не е Божия благодат, а непоправима вина.

Клюката сама си обхожда света.