Алберт Лиханов
Непростената (11)

3.

В онова първо утро след обесването и гробището, в което намериха покой младите учителки, Альонушка се появи в училището малко по-рано и докато чакаше другите, някак случайно, сякаш без да му мисли, се качи на втория етаж, където живееха София и Сара.

Вратата зееше отворена, а малката стаичка изглеждаше обърната с главата нагоре, като да бяха търсили нещо. Но дори да бяха търсили, старият шкаф за бельо вдясно от входа беше отворен и от него висеше носено женско бельо, а на двата кревата около прозорците се търкаляха смачкани чаршафите и одеялата.

Шкафът срещу входа беше затворен и когато Альонушка го отвори, откри в него паднала снимка — явно, събирайки набързо нещата си, учителките не я бяха забелязали. Вътре имаше още и едно плоско албумче — тънко като тетрадка. На снимката се виждаха София и Сара, заобиколени от някакви хора, по всичко личи — роднини, двете весело се смееха и изобщо не приличаха на себе си.

Альонушка отмести снимката настрана. После разтвори тетрадката с тъмновиолетова корица от доста дебела копринена плетеница, която се набиваше на очи. Наистина беше албум.

В него имаше изписани стихове. Альонушка се взря в буквите. Стиховете бяха на немски. Върху първата страница, под тънка оризова хартия се виждаше калиграфски надпис, също на немски. Прочете го: „На скъпата София Моргенщерн по случай деня на нейната конфирмация^[1] от дирекцията на училище «Кант».“

Альонушка взе този албум, а също и учебникът по немски за 10 клас, виж ти!

Снимката, запазила завинаги образа на учителките — едната обичана, а другата — криво-ляво — заедно с албумчето стихове, бяха пренесени в селското шкафче на Альонушка, направено собственоръчно от баща й, макар и не за такива цели, а за домакинските съдове. Какво да се прави — посудата — като че ли пък кой знае колко посуда притежаваха в къщата — трябваше да се поотмести, да отстъпи място на по-важните неща, а над всички тях се мъдреше отпечатаното с не много ярки букви, но все пак в държавна печатница, следователно доста ценно, свидетелство за завършен седми клас на името на Альона Сергеевна Никитина.

Альонушка не посягаше често към албума, но с учебника изобщо не се разделяше. Когато повтаряше немските думи и фрази на висок глас, майка й винаги се стряскаше и напрягаше, затова момичето излизаше на двора, а често отиваше и в гората, при татко си, присядаше върху нежния зелен килим, изтъкан от изумруден мъх от някой, който е влюбен в красивото.

Тук никой не й пречеше да повтаря на глас думите на езика на враговете. Естествено, езикът нямаше нищо общо, нали София Марковна беше еврейка, убита за нищо и никакво от немците. Но нали тъкмо тя самата толкова изразително беше повтаряла пред тях немските думи, нали тъкмо тя им беше обяснявала, че те биха могли да им потрябват?

Альонушка ги изучаваше неуморно.

— Вохин (Wohin?) — къде?; дортхин (dorthin) — натам; хирхер (hierher) — тук; форверц (vorwärts) — напред; рюкверц (rückwärts) — назад.

За „назад“ имаше и друга дума — „цурюк“ — zurück.

Цурюк — урюк — назад! Когато нямаш работа и никой не ти пречи, ученето върви с лекота. Нищичко не те разсейва, освен… Освен войната!

Да учи всичките тези думи по странен начин й помагаше споменът за София Марковна. Всичко беше свършено, нея я нямаше на белия свят, но защо ли, защо на Альонушка все й се счуваше нейния предразполагащ към доверие глас, мекотата на речта й — нали нищо друго не знаеше за своята учителка, дори фамилията й беше прочела за първи път върху надписа на колеца, забит в гроба й. Божичко мили! Моргенщерн! Сега вече Альонушка знаеше сама какво означава на руски тази дума… „Зорница“ Нали „утро“ беше „морген“. „Гутен морген“ — пожелаваха си, нейде си, при среща немците. А „щерн“ е звезда. Къде ли все още можеха да се срещнат немци, готови да ти пожелаят „Добро утро“? Нима можеха да го направят онези същите, които убиха учителките?! Те също ли казваха „Добро утро“? На кого?

Сякаш мълния порази Альонушка. Защо, помисли си тя, София Марковна, твърдейки, че е еврейка, носи немска фамилия? Какво ли ще значи това? Този въпрос тя дори не зададе, а само изрече пред майка си, но жената поклати глава от страх и незнание, съединени в едно цяло; не само не знаеше, не искаше дори да чуе отговора — по-далеч от греха — и толкоз!

А в албума на екзекутираната Соня, както веднага беше забелязала Альонушка, имаше изписано само едно изречение — останалите страници бяха бели и чисти, сякаш сами предлагаха някому да запълни тази пустота, да изпише някакви слова, някакви мисли, а защо не и стихове?

Изречението, изписано навярно от учителката още в детството й, звучеше така:

Nicht vergebens horst du von Kindheit an russiche Laute…

Това изречение изглеждаше трудно за Альонушка — за да бъде преведено, трябваха по-различни от нейните умения. Последните три думички й бяха познати: „… в детството“, „… руските“, „звуци“… Но думичките пред тях звучаха несвързано по смисъл. Така ги и запомни: „… в детството“, „… руските“, „звуци“…