Алберт Лиханов
Непростената (15)

7.

Ах, майчице! Альонушка винаги чувстваше нейното присъствие до себе си. Тя, както и татко й, бяха немногословни, но момичето винаги беше чувствало нежната им, дълбока обич, която двамата изразяваха с почти незабележимото си внимание към нея. Това съвсем не означава, че са й прислужвали — от най-ранно детство Альонушка беше научена да си прибира всичко на място, да пере и да глади, а това ще рече, да се грижи не само за себе си, а и за цялото домошарие. Переше прането на майка си, докато баща й беше жив, лъскаше празничните му ботуши от хромова кожа до блясък; още от съвсем невръстна можеше да дои кравата, биваше я да забърка и мливото на прасетата.

Всичко обаче, ставаше под надзора на майка й. Тя сякаш бдеше над нея. Не я разпитваше много-много, за да не ограничава инициативността и свободата й, но се интересуваше и научаваше всичко, ако не от самата Альонушка, то от нейните въздишки или усмивки, по светлината на нейното мълчание, а те понякога казваха на любящото и безкористно майчино сърце много повече от думите.

Майчината любов беше винаги предпазлива — Альонушка израстваше като истинска светлолика красавица — Пелагея Матвеевна често въздишаше — и денем, и нощем — изпълнена с неясна тревога. Струваше й се невъзможно да каже на щерка си да бъде по-внимателна, да поприкрива своята хубост, да я пази за онзи — единствения, който Господ й е отредил — това й се струваше твърде грубо, неделикатно. Да го премълчеше обаче, също й се струваше хем погрешно, хем несправедливо някак си — нали момичетата, още повече красивите, също трябва да знаят какво може да им се случи, ако проявят невнимание. Кой, ако не майката, ще им го каже по-сърдечно и с повече интимно доверие?

Пелагея Матвеевна, въпреки че не беше образована — а може би тъкмо поради тази причина — пазеше своята деликатност, бдейки над своето крехко момиче и дори мислено се страхуваше да докосне трудните теми. Има и такава душевност, има и такава любов.

Когато ги натикаха в каросерията обаче и ги докараха тука, нещо се скъса в душата на Пелагея Матвеевна. С някакво свое десето чувство, тя веднага си даде сметка, че именно това е краят. Не за себе си го помисли, естествено, помисли го за Альонушка.

Тя самата все още не беше навършила дори четирийсет и макар в живота си да беше въртяла лопата само когато се садяха и вадеха картофите и никога да не беше участвала в изкопна работа като тази тук, не я плашеха нито мазолите, нито такъв вид труд.

Вярно е, из махалата или до гроба на своя, твърде кратко живял съпруг, или когато се отбиваше при съседката си Клавдия, тя вървеше без да бърза, като солидна жена, като майка — макар и на малко семейство, но затова пък с красива дъщеря. Тази солидност обаче, беше в рамките на общоприетото, въпрос на — така да се каже — добро възпитание; до определена възраст женската порода е девича порода, на нея всичко й е позволено; после — невеста на показ — тук вече се явяват някои тайни ограничения; следва — младата съпруга — съвсем друга работа — трябват… авторитета на стопанката, чувството на любящата съпруга; после вече идва майчинството. Майката, виж, колкото и да е млада, според селските разбирания е длъжна да спазва неписания, но важен подход във всичко — когато разговаря, в отношението си към хората, дори в походката.

Въпреки че още от самото раждане на Альонушка, Пелагея Матвеевна се държеше с подобаваща солидност, сравнително беше още съвсем-съвсем млада. По-точно казано — беше жена в разцвета на силите си. Включително и на физическите.

В други времена такива жени, още повече загубили съпрузите си, без да им мигне окото щяха да се оженят повторно, да родят дете и то не по един път, щяха да изтрият до голо от паметта си първите си радости, първата си любов и всякаквите му там спомени за по-раншния си живот. Нищо че първата любов, от Бога дадена, си е първа любов и цял живот нищо не може да я зачеркне. Каквото и да се случи!

Такава съпруга, майка, а сега и вдовица беше майката на Альонушка — Пелагея Матвеевна.

Попаднала заедно с щерка си на строежа на безкрайното окопно съоръжение, тя, разбира се, изпитваше истински ужас — денем и особено нощем, в невъзможност да заспи върху тези широки, дървени, сковани еднакво за всички палатки нарове, измъчвана повече от горчивите си мисли, отколкото от ухапванията на въшките, Пелагея се питаше едно и също нещо: какво ще стане с Альонушка? Не й даваха мира мислите, че именно тя — майката, е виновна, че не е успяла да направи нищо, за да спаси единствената за нея самата и покойния Сергей, ценност на този свят. Защо не тръгна заедно с отстъпващата войска? Но къде ли всъщност се намираше тази отстъпваща войска, след като досега тя не беше видяла с очите си дори и един наш войник? Да беше избягала при партизаните? Да, само че нито един партизанин не беше стъпил в махалата им. Дори един изстрел не беше пукнал в гората.

Можеха да се скрият в нея! Нали махленските момчета изчезваха някъде?! Альонушка също й беше споделяла, че Олга Петровна — учителката им го е казвала — момчетата да се махат. Колкото могат — по-далеч! Да се скрият! Всеки каквото може…

Ами момичетата? Ей я Альонушка, красавицата й като от картинка. С нея как да стане? Къде да я сбута? В какъв непрогледен лес, в какво омагьосано скривалище? Не можеше да си даде отговор Пелагея Матвеевна — само нощем си изплакваше очите. Но нощи като нощи ли бяха тези в лагера?! Дори да се наревеш, не можеш. Нали на сутринта Альонушка ще попита:

— Мамо, какво ти е? Защо са ти зачервени очите?

Не биваше да показва слабост. Тук имаше едно задължение — да опази Альонушка, щом като там — в махалата, когато беше свободна и можеше да избира, не го беше сторила. Сутрин, за да предотврати всякакви възможни въпроси, усмихвайки й се, тя говореше от бодро по-бодро; по време на работа — в траншеята — все гледаше да е до щерка си. Щерка й гребне една лопата, майката — две. После разбра — не става. Започна да изхвърля пръст и с лопатата на дъщеря си. Вкопчи се в нея.

— Ти, дъще, не бива! Трябва да се пазиш — усмихваше й се колкото можеше по-широко, — ще ти е от полза. За продължението…

— За какво продължение, мамо? — наивно питаше Альонушка.

— Ами че за твоето продължение — тайнствено шепнеше майка й. Мълвеше едва чуто, за да не чуят чуждите. Доловила недоумението в очите на дъщеря си, натърти уверено: — За продължението на нашия род.

В един дъждовен ден, когато обувките на Пелагея Матвеевна буквално се разпаднаха на невъзможни за съединяване части и когато към нея, мокра и измъчена, приближи Клавдия, Альонушка се беше отдалечила някъде встрани, та майката вторачи своите огромни, изплашени очи в бригадирката — бивша съседка и с хриптящ глас каза:

— Клава, пази Альонушка! Както можеш… само я опази!

Клавдия погледна майката на Альонушка право в очите — тази отдавна и добре позната й жена — и видя отнесени, широко разтворени очи, по които се стичаха дъждовни капки; по навик, придобит тук, на това странно място, в края на горичката, където се оборудваше огромно окопно съоръжение не за хора, а за оръдия, тя придърпа Пелагея:

— Сама ще си я опазиш! Затова си й майка!

После се обърна, направи крачка встрани, притвори очи, смесвайки търкулналите се сълзи с дъждовните капки.

Току-що беше получила от устата на една чужда майка горчива поръка.