Фабио Воло
Още един ден (9)

8
Кой знае къде си

Не че ме е страх от летене, но на земята се чувствам по-уютно. Дори не мога да го определя като страх: все едно имам треска, но без температура.

Успокоителни и сънотворни не употребявам. Но на заминаване със самолет се старая да съм изтощен. Полетът за Ню Йорк беше в десет сутринта. Приготвих си багажа посред нощ след разходка из града. Винаги при разходка изпитвам едно особено усещане, на което така и не съумявам да дам определение. То е някаква смесица от меланхолия, тъга, неудовлетворение, тревожност, но и щастие. Зная, че се трогвам и вълнувам, когато ме споходи. Преди доста често ми се случваше. Усещах го като състояние, което ми убягва и го изпитвах, когато остана сам или когато се отдам на почивка за размисъл. Усещане като след побой. Както и да е, прибрах се след разходка в пет сутринта, затворих си куфара и заспах на дивана. Събуждането стана отведнъж. Взех си душ и излязох. На тръгване имах чувството, че съм подранил, а като заключвах вратата и заслизах по стълбите, бях с обратното чувство — че закъснявам. После мисълта, че съм забравил нещо. „Ус-по-кой се!“, каза един глас вътре в мен. Преговорих наум списъка с основни неща: билет, документи, кредитна карта. Ако тези са в наличност, заминаване ще има, защото останалото може да се набави.

Мисля, че тревогата да не закъснея ми е останала от пътуванията с влак с мама или с баба. И те държат да са на гарата поне час преди заминаването, това е едно от малкото неща, в които си приличаме. Ако влакът е в седем, в шест без десет вече бяхме на перона. Защото: „По-добре да сме там по-раничко.“

Стигнах на летището и установих, че не съм закъснял. Преместих книгите за четене в ръчния багаж заедно с един тефтер, музика, четка за зъби, чекирах се и си дадох куфара. После се упътих да закусвам. На опашката на касата в бара една възрастна госпожа се направи на хитра и опита да ме пререди. Никога не съм се дразнел кой знае колко от прережданията на опашка, но когато става дума за възрастен човек, тогава ми е много неприятно. Когато възрастните хитреят, някак ми се разбива илюзията, че с възрастта човек се облагородява. А и самата физиономия, която направи тази госпожа… Нищо не й казах, то не беше и нужно. Тя си знаеше. Както и да е. Докато чаках на опашката и се чудех дали да не си взема чай вместо кафе — иначе за какво бях будувал цяла нощ?! — получих съобщение по телефона. Камила: „Радвам се, че се видяхме и че поговорихме. Желая ти добър живот, бъди щастлив.“

Интересно… точно в деня на заминаване. Да си призная, когато пътувам със самолет, всяко съвпадение се очертава като знак в съзнанието ми. Камила ми изпраща съобщение точно сега… самолетът ще падне. Препрочетох съобщението.

На мен пожеланията „добър живот“ и „бъди щастлив“ никога не са ми допадали. Обикновено са примесени с разправии, например не си отговорил на някакво съобщение или някой иска да ти покаже, че ти губиш, не друг: тогава не ти пише „кретен, майната ти“, а ти пише „бъди щастлив“, „желая ти добър живот“. Съобщението на Камила, разбира се, не звучеше точно така. Бъди щастлива и ти, Камила, добър живот и на теб. Сложих си телефона в джоба на ризата и, унесен в размисли за старостта и за съобщението, без да се усетя, си поръчах кафе. Не чай. Осъзнах, че съм объркал поръчката едва когато видях кафявата течност в чашата си. Коригирах с малко мляко. „Може да намали ефекта“, помислих си. Докато си слагах захар, кръстосах поглед с пререждащата се възрастна: по израза й си личеше, че е хитрувала умишлено.

Отидох до тоалетната. Обикновено използвам писоарите, предпочитам ги. Но тази сутрин заварих чистач в тоалетната и нямаше как, та прибягнах до тоалетните чинии. В кабинката на стената имаше кукичка, протегнах ръка да си закача чантата и… мобилният ми телефон се изтърколи от джоба на ризата ми и се озова в едно крайно неподходящо място. Цоп!

Мамка-му-да-е…!!! Ами сега??

Излязох от тоалетната кабинка и помолих чистача да ми заеме чифт гумени ръкавици.

— Какво ще правите с тях?

— Ще опитам да си взема обратно телефона от тоалетната чиния.

— Чакайте, оставете на мен.

Взе от количката си една мрежичка за аквариуми — от тези за улавяне на рибите.

— Не сте първият. Вече съм се усъвършенствал. Понякога не си ги и търсят и ги оставят вътре.

Прихвана го от дъното и ми го връчи. Аз изтеглих около дванайсет метра тоалетна хартия и го поех в ръце като птиче в гнездо. Оставих го на мивката и моментално си измих ръцете. Почудих се дали да изплакна първо водата от тоалетната, тоест пак да го намокря, или да го изсуша веднага.

Законът на противодействието. Когато ползвам публична тоалетна, си имам привичката да пипам всичко с… крак. Защото не ми е трудно да си представя как мъжът преди мен, веднъж облекчил се, е използвал същата ръка, за да пусне водата, а после е пипнал с нея и вратата. Като самурай съм: крак за бутона за водата, крак, за да отворя врата, която само съм притворил, без да затварям.

Та, намирах се на летището с телефон, който е посетил дъното на тоалетната чиния и за който таях надежда, че още работи и не ме е изоставил. Изплакнах го и го пъхнах под топлата въздушна струя на сешоара за ръце.

Служителят по чистотата не изглеждаше да е особено заинтересован от проблема ми. Вероятно защото беше зает с работа, а може би защото подобни случки не му бяха новост. Все пак, минавайки покрай мен, каза: „Трудно ще проработи. Ще се наложи да го хвърлите, така ми се чини. Единствено картата може да е читава, ако имате късмет; иначе и тя… на боклука.“

Подържах още малко телефона под въздушната струя, после опитах да го включа. Екранът светна, вярно, но озарен с цветовете на дъгата. Толкоз.

Увих го и го пъхнах в чантата.

Мамка-му-да-е…!!!

Преди влизане в зоната за отвеждане към самолета, докъдето преди дни бях стигнал в търсене на Микела, се минава на зигзаг по един коридор между сините ленти — вътре се чувстваш като опитна мишка. Понякога, ако няма никой, минавам отдолу; човек и без друго се чувства като идиот на опашката, а ако е празно — съвсем. Представих си как зад стъклената стена са наредени мъже с бели престилки и си водят записки за поведението ми. Поздравих ги на минаване.

Мамка-му-да-е…!!! Ами служебният адрес на Микела ми е в телефона, а той не работи. Как, по дяволите, да я намеря? Да се надяваме, че Силвия го помни.

Качих се в самолета. Невероятно много пътници. Огромен самолет. Господинът от седалката пред мен стана, за да помогне на една жена да си сложи багажа в отделението. Направи ми добро впечатление. Винаги се трогвам от подобни жестове и ми иде да възкликна: Колко мили могат да бъдат човешките същества. Така де, сравнено с начина, по който хорската природа присъства в новините например — хората, за които се говори в новините, са все чудовища, постъпките им са чудовищни, а има море от други хора, които са възпитани и уравновесени… за тях няма гласност. Да не забравяме и хитрата старица, която ме пререди на бара. Често ме спохожда желание да помагам на хората. Не мисля, че е въпрос на доброта — аз да не би да съм добър… Поне не се смятам за такъв.

Когато летя със самолет, при чекирането винаги се надявам вече да са заети само средните седалки, тези между две други места, но най-вече, когато се качвам, си пожелавам, ако има дете на борда, да е на километри разстояние от мен. Но… ако надеждата относно свободните места понякога се оправдава, желанието за детето — почти никога. Като магнит за деца съм — привличам ги, все едно ползвам близалка Chupa Chups вместо дезодорант. Що за пътник мислите бе настанен зад мен за полета до Ню Йорк да рита с краката в седалката ми? Пътник на около пет години. В един момент майката на петгодишното все пак му нареди да се кротне и устата й ме нарече „господин“: „Енрико, стой мирен, пречиш на господина.“

Самолетът излетя с почти час закъснение. Огромен, тежък, препълнен с хора и багаж: „Как успява да излети?“, питам се всеки път. Не ми е понятно.

Няколко минути след излитането отидох до тоалетната, за да свърша несвършеното преди излитане. Всъщност появи се и допълнително за вършене. Най-вероятно заради кафето с мляко, каквото не пия никога. Червата трябва да се празнят. Вместо да ми дава круши като малък, майка ми можеше да ми дава кафе с мляко.

Та, щом разрешиха откопчаване на коланите и ставане, аз се упътих към тоалетната, докато е още чиста и неопетнена. Вътре, докато седях и си вършех работите, чух капитанът да се извинява за закъснението и да добавя, че ще наваксаме по път. И си помислих: „Ако е нужна по-висока скорост за наваксване, защо самолетът да не се движи с такава по принцип?! Чудна работа!“

Забелязал съм, че в тоалетната мислите ми са някак по-остроумни. Осъзнах, че ако мобилният ми не проработи повече, телефонните номера на приятели и познати стават табу — не знаех нито един наизуст. В офиса също използвам него, не стационарен: търся телефони в указателя, намирам, натискам. От години не ми се е случвало да набирам телефонни номера ръчно. Чрез интернет можеше да възстановя някой друг номер, ама… „Да се надяваме, че ще проработи“, повтарях си.

Хамлетовски съмнения, заради които се унесох и допуснах една грешка: да пусна водата, докато съм още на тоалетната чиния. Водната струя за отмиване в самолетните тоалетни не е като домашните, на друг принцип е. Водата си се спуска, но е съпроводена (ето какво пренебрегнах) от засмукване на въздух — като с прахосмукачка, което се равнява на, мисля, дванайсет хиляди атмосфери. Тъй че, като се изправих, космите на задника ми бяха загладени. И дълги като от конска опашка. Наложи се да ги сплитам, за да си закопчая панталона. Като се погледнах в огледалото, имах чувството, че очите ми са се доближили до устата. Дробовете ми твърде вероятно бяха слезли на нивото на стомаха. Да му се не види и засмукването.

Върнах се на мястото си и не след дълго дойде време за обяда. Поръчах си няколко бири с надеждата да ми помогнат да заспя, но не ми се получи: не успях да мигна, само разни временни загуби на съзнание за по няколко минути — колкото да ми се разтегне вратът поради постоянното клюмане на главата напред.

Бях много изморен, но да спя седнал ми е непостижимо. Подуват ми се ходилата, краката ми изтръпват, вдървяват се.

Съседът по място, за разлика от мен, спа през целия път. По едно време извадих увития в тоалетна хартия телефон и го разглобих. Вече беше сух. Оглеждах разпилените му части на масичката пред мен, една по една ги вземах в ръка и духах отгоре им. Какъв смисъл имаше да го правя нямам представа, но друго не ми идваше на ум. Докато беше разглобен, открих, че телефонните номера не са хиляди отделни бутончета, а една мека гумена платка. Сглобих частите, много исках да проверя дали работи. Не можех да чакам. За целта отидох в тоалетната с телефона в ръка, сякаш държа скъпоценен камък. Разбира се си представях как с включването самолетът ще започне да пада. От една страна изгарях от любопитство, от друга се страхувах да не извърша някоя глупост. Включих го, но без да набирам ПИН кода. Телефонът светна, както одеве, но надпис ВЪВЕДЕТЕ ПИН КОДА не се появи. Изгасих го. Дали защото се намирах в тоалетната, но усетих и един друг стимул да ме задържа там. Свърших си работата, като този път се отлепих от чинията, преди да пусна водата.

Червата трябва да се изпразват редовно. Защо майка ми, вместо круши, не ми е давала кафе с мляко като малък и не ме е карала да пътувам със самолет?

Един глас извести, че от кацането в Ню Йорк ни делят няколко минути. Обикновено се заемам да подредя нещата си, като чуя това известие. Прибирам си книгата, спирам музиката, почти винаги лапам бонбон, ако има време, ходя до тоалетната, наплисквам си лицето. Изобщо, подготвям се за слизане.

Самолетът се приземи. Така и не проумявам светкавичната бързина, с която пътниците стават от седалките и започват да се оправят на секундата, щом самолетът преустанови движение. Вратите са още затворени, а всички вече са прави и на опашка за слизане, като са застанали в изключително неудобно положение за тялото — с приведени под багажните отделения глави. И при вътрешните полети е така, не само при международните. Пътувал съм от Милано до Рим по работа — преди излитане се говори най-оживено по телефоните за цифри, бюджет, орязвания, съкращения, дивиденти, за повторно пускане на продукт, за партньори и прочее и прочее. Говори се до последната секунда, като всички говорещи са голяма работа. Ако има и жена на мястото до тях, тогава задължително се чуват фрази от типа: Без мен нищо няма да стане, като казвам не, значи не… Бедният аз, сред всички тия бизнесмени и професионалисти… с моята раничка на гърба, по фланелка… Някой от тия важни бизнесмени май бяха прескочили обяда — дъхът им ги издаваше. Самолетът каца и ето че всички включват мобилните си телефони, скачат на крак, заемат неудобната поза с приведени и издадени напред глави, подобно на хищници. Красноречива поза за интелекта. Извиняват си се в коридорчето между седалките, питат се може ли да си вземат багажа. Чакат на крак отварянето на вратите. Подобна история и в автобуса: чакат на крак, наблъскани като сардини в консерва, да слезе последният пътник от самолета — онзи, който остава седнал до самия край на слизането и който върши всичко в рамките на три секунди: става, взема си багажа, слиза. Качвайки се последен на автобуса, първи е на слизане на терминала. Може и милиарди да управляват тия бизнесмени, но, отвъд цифрите, мозък за друго май нямат.

На летището в Ню Йорк установих, че пропускателната процедура за влизане в страната се е усложнила значително в сравнение с последното ми посещение: отпечатъци на десен и ляв показалец, дигитална снимка, сканиране на паспорта. Притесних се да не поискат простата да ми прегледат или знам ли какво. Същинският проблем обаче се появи минути след контрола, когато се разбра, че багажът ми липсва: на лентата за багажи го нямаше. Не че някога е излизал сред първите, но сега за първи път въобще нямаше да се появи. Дали е знак? Представих си как багажът ми се е озовал самичък някъде в Европа, килнат на една страна, а може и първи да е излязъл на лентата. Не тази на летището, където бях аз. Все пак мисълта, че е някъде, утешаваше поне малко. Направих рекламация, увериха ме, че ще ми бъде доставен на следващия ден в хотела. Не знаех дали да се доверя, но момичето на гишето излъчваше симпатия, а това предразполага към доверие, поне мен. Та избрах да се доверя.

В таксито към Манхатън естествено завързах разговор с таксиджията. Навик ми е, а и си сверявам английския след толкова време. Разбирах достатъчно добре. Филмите и телевизионните сериали в оригинал, а не дублирани, са страхотна тренировка в това отношение. А и се бях научил, ако ми убягва дума или нещо не успявам да се изразя, да използвам get — почти винаги върши работа. Get е като глагола смърфирам за смърфовете, става за всякакви ситуации.

Таксиджията ме попита откъде пристигам. Казах му. Сподели, че никога не е бил в Италия. Иначе следващата седмица заминавал за Ямайка на меден месец.

— Резервирал съм петзвезден хотел, ол инклузив — от онези, в които ти дават гривничка за китката… Реших, че един път в живота трябва да си го позволя…

— Добре си решил, Ямайка е прелестно място.

— Ти имаш ли си сериозна приятелка?

— Не.

— И по-добре. Всички жени, ако ще да е най-хубавата, най-привлекателната на света, след някоя и друга година стават досадни.

— Защо се жениш тогава?

— Защото аз съм от вече отегчените. Няма надежда за промяна.

Разсмяхме се на това изказване. На слизане все пак му заръчах:

— Забавлявай се на медения си месец и прави много любов.

— С жена ми?!

— Of course, много ясно!

— Да не си луд! Дай да не говорим, че…

Хотелът ми се намираше в северната част на Челси. Преди да се настаня, си набавих нещата, които ми бяха нужни да оцелея, докато си чакам багажа: чифт боксери, нова фланелка, чорапи, дезодорант. Междувременно умувах как да попадна чрез интернет на стационарен телефонен номер, за да набера Силвия, надявайки се тя още да пази адреса на Микела. Сред хората, които познавах, нямаше нито един със стационарен телефон, с изключение на баба ми, която обаче не разполагаше с телефонни номера на мои познати. А и не беше във форма в момента, та почти не ползваше телефона. Преди време правих опити да я въведа в света на мобилните телефони, но без особен успех: тя дори не беше в състояние да включва и изключва апарата, все го оставяше включен и никога не го зареждаше. Но да разчита изписаното на екранчето й бе най-голямата мъка: не виждам добре, казваше. Не знаеше да използва функцията „съобщения“, затова кутията й се пълнеше със съобщения от телефонната компания за промоции, а апаратът периодично издаваше звука „бип“ в знак на известие, че има ново съобщение. Бипкаше, докато не бъдат прочетени… Опитах да й разясня няколко функции, но тя много ефикасно успя да ме откаже от начинанието, когато веднъж, прочитайки „меню“ на телефона, каза:

— Ааа, тук има и неща за ядене, като в ресторантите.

Случваше се да сяда върху мобилния на дивана. И набираше, без да иска и без да съзнава, последния използван номер. А той почти винаги се оказваше моят. „Бабооооооо, бабооооооо…“, крещях в слушалката, но тя естествено не чуваше: първо, слухът й отказваше — беше на практика глуха, и второ, за да чуе, й трябваха чифт уши между бузите на задните части… нали телефонът беше отдолу.

Отивах на планина един път, но си бях забравил шала у тях. Провикнах се от улицата:

— Бабоооооо, хвърли ми шала.

Влезе обратно, след секунди се върна и метна от прозореца руло тоалетна хартия…

— Шала, шала, не тоалетна хартия… ШАААЛ!

В крайна сметка мобилният телефон на баба, чийто екран все още носеше прозрачната си защитна лепенка, приключи съществуването си в едно чекмедже. Изключен вовеки.

Та, искам да кажа, че баба не беше надежден източник за разрешаване на моя проблем в Ню Йорк. Нека първо се настаня в стаята си, помислих си, да се освежа с душ, да се отпусна от умората след пътуването, и после всичко останало. Едно по едно. Така или иначе, адресът на Микела, с който разполагах, беше служебен, в събота май не вършеше работа. Въпреки че умирах от любопитство да разбера къде се намира.

Влязох в хотелската стая и направих обичайните за мен действия, когато съм на хотел, а именно: махам покривката от леглото — това най-напред: не я сменят за всеки нов клиент и леко ме е гнус, затова я слагам някъде на пода или я бутам в гардероба. После измъквам втъкнатите между матрака и рамката на леглото чаршафи в частта при краката: иначе съм като във вързоп — като в китайско пролетно рулце; понякога забравям да го направя и като легна, ми е мъка да измъкна чаршафа, вдигайки единия си крак, и почти винаги се оказва невъзможно… в крайна сметка става така, че издърпвам и долния чаршаф, та на сутринта се намирам върху гол матрак, по-добре да бях оставил покривката на леглото непокътната. Другото, което недолюбвам в хотелите, не във всички де, е усещането от чаршафите: хлъзгат се, или са някак твърди, не са меки като тези у дома, странни са — каквито са впрочем и кърпите: те сякаш на повърхността имат някакъв допълнителен невидим пласт. Да не говорим за дистанционното на телевизора, от което също се гнуся: винаги си представям количеството пръсти на голи хора, които са се докосвали до копчетата му.

Взех душ, после излязох да се поразтъпча. Като за първа разходка в Ню Йорк в слушалките си надух Live Wire на AC/DC. Последва по-кротка музика: Back in Your Arms на Уилсън Пикет, Tired of Being Alone на Ал Грийн, Use Me на Бил Уидърс…

В осем се намирах обратно в хотела, капнал от умора. Осем вечерта в Ню Йорк е два през нощта в Италия заради часовата разлика. Още не бях намерил решение за изгубените телефонни номера.

На ъгъла на улицата на моя хотел се запознах с Алфред, клошар. Имаше картонена табелка с надпис „долар за виц“. Дадох му долар. Разказа ми виц. Май не го схванах.

Качих се обратно в стаята. Легнах си и, както се унасях, подсъзнанието ми проговори. Далечен глас се носеше към мен — гласът на Данте… който ми казва: „Нищо ли не ти направи впечатление в телефонния ми номер? Палиндром е — цифрите му се четат по един и същи начин от ляво надясно и от дясно наляво… лесен е за запомняне“. Отворих очи и заварих себе си да казвам на глас телефона. Записах го на хотелския бележник.

Да му се не види… моето спасение. Е, нямах избор: ако исках да изгледам своя филм с Микела, трябваше да мина през Данте — както когато вземаш DVD под наем и за да стигнеш до самия филм, трябва да изтърпиш рекламите, без вариант да превърташ.

Часовата разлика бе пречка, нямаше как да му се обадя в този час. Но можех да оставя съобщение на телефонния му секретар — далеч по-бързо и по-лесно, отколкото разговор с него. Щях да го помоля да се обади на Силвия и да й каже да ми се обади в хотела на хотелския номер. Речено — сторено. Разбира се, Силвия не разполагаше с хотелския ми номер в Манхатън, та трябваше да го направя достояние и на Данте. Който от този момент нататък бе в притежание и на телефонния номер на хотела, и на номера на стаята ми.

В неделя Данте реагира. В десет сутринта италианско време. Четири през нощта американско време.

Опитах да му обясня, че при мен е посред нощ, но не се трогна особено. Обясни ми, че до седем вечерта щял да бъде ангажиран със сина си и после щял да потърси Силвия.

— Как е в Ню Йорк? Колко време ще стоиш там? Ако оставаш по-дълго, може пък да си взема седмица отпуск и да дойда за малко… Какво ще кажеш?

— Ще го обсъдим по-късно. Благодаря за отзивчивостта. Хайде чао, чао.

Ясно е, че повече не успях да заспя. Въртях се в леглото до сутринта. В шест местно време бях на крак. Излязох да се разходя. По това време на деня разходките са приказни. Малко по-късно седнах да закусвам на Седмо Авеню, в „Льо Пен Котидиен“. После отидох в Сентръл парк.

Върнах се в хотела към десет и понеже все още сервираха закуска, седнах в салона за хранене. Взех си шунка и кашкавал и си направих сандвич. От дългата разходка отново бях огладнял. Към тази втора закуска добавих и пъпеш. Шунката обаче не беше сурова. Впрочем винаги когато ям шунка с пъпеш, се питам кой е измислил тази комбинация. Аз лично ги комбинирам, откакто веднъж го видях някъде, опитах и ми хареса, но не съм сигурен, че щях сам да стигна до това, ако разполагах в хладилника си с шунка и пъпеш. Странно!

В салона за хранене имаше много малко хора: две момчета латиноамериканци, говорещи на испански, някакъв мъж със сако и вратовръзка и на съседната маса някаква жена на около четиридесет години. Докато разчистваше централната маса, един от сервитьорите изпусна стъклена гарафа със сок от грейпфрут. С жената се спогледахме и направихме физиономии, подхилквайки се заради несръчния сервитьор. Станах да си долея кафе и преди да го отнесат попитах и нея дали не иска още малко. Отвърна утвърдително и ме покани да седна на нейната маса. Беше американка, но не нюйоркчанка, и придружаваше съпруга си в командировка. Казваше се Дина.

В единайсет сутринта все още нямаше следа от куфара ми. Обадих се на летището.

— Обадете се пак към два следобед… може би тогава… — отговориха от другата страна на линията.

Както и да е, основният проблем тази сутрин не беше куфарът, а координатите на Микела — трябваше да се добера до тях, както и да преодолея Данте.

Иначе пагубните за мен упорство, постоянство и решителност на Данте се оказаха резултатни във връзка с мисията, която му бях възложил. В два следобед, или осем вечерта в Италия, Данте ми позвъни в хотела и след двайсет и пет минути увод ми съобщи:

— Мисия успешна. Оставих бележка под вратата на Силвия — позвъних, но нямаше никой.

— Благодаря, Данте.

— Моля ти се… ще ме почерпиш пица и бира. Тъкмо ще се видим, ще поприказваме…

Мда.