Фабио Воло
Още един ден (18)

17
Брънч^[1] (–7)

 

В неделя сутринта станахме късно. Направихме лека закуска, след което отидохме в един спа център, „Реховот Спа Лаундж“, на ъгъла на Западна Четиринайсета и Шесто Авеню.

Микела си направи маникюр и педикюр, аз — масаж на краката. Стори ми се чудесна идея след дългите разходки, които правехме. И видях с очите си магия — дело на масажистката. Беше сложила сапун във ваничката с краката ми, който така започна да се пени, че в един момент водата за малко да прелее; тогава тя взе някаква ампулка, капна две капчици във ваничката и пяната в един миг изчезна. Уплаших се да не би да се изпарят и двата ми крака. А масажът беше феноменален, мачкаше ми пръстите откъм ходилото: жената беше мъничка, крехка, но със силата на Херкулес в ръцете. Магьосница. Първоначално имах чувството, че прокарва краката ми през машинката за домашна паста на баба ми. Но когато излязох, се чувствах лек като перце. Подадох ръка на Микела, докато вървяхме, защото имах чувството, че ще хвръкна като балонче.

За брънч отидохме в „Кафе Орлин“ на Сейнт Маркс Плейс. Аз си взех прясно изстискан портокалов сок, препечени филийки, scrambled eggs^[2], картофи, приготвени по хиляди начини и плодове.

Леко рошав, със слънчеви очила на носа като за бавно навлизане в света, седнал на масичката, аз наблюдавах Микела и мислех за това, което изживявам. Често ми се случваше да я гледам така, сякаш времето бе спряло. Усети, че я гледам. Казах й нещо с ръце с азбуката на глухонемите. Още в началото се запънах, защото не ми идваше как се прави „с“, но се сетих. Гледайки я в очите, изразих с мимики: „Микела, щастлив съм. До безумие.“

Тя се усмихна. Като че се смути. Стана и ми подари една целувка.

Всъщност ми подари балконче с изглед към света. И сведе живота ми до измеренията на една игра. Благодарение на нея аз отново заиграх. А от толкова дълго бях престанал да играя. Преди да я срещна бях убеден, че играта е за децата или пък за артистите. А бях попадал на следната фраза: „Не преставаме да играем, защото остаряваме, а остаряваме, защото преставаме да играем.“

— Знаеш ли какво би било хубаво след този обяд? Цигара — казах й.

— Пушиш ли? Не съм те видяла да пушиш.

— Не. Но за позата, като на филм… той сега би запалил цигара.

— Да поискаме от някой.

— Да, но аз не пуша.

— Изпуши една сега, какво толкова — няма да минеш за пушач с една цигара, нито пък ще пропушиш.

— Окей, ще изпуша една… Ти искаш ли или в твоя филм тя не пуши, а само той?

— И тя пуши, ако й се пуши.

Поискахме си две цигари и ги запалихме, седнали на нещо като дървена пейка, построена около някакво растение пред заведението. В самото заведение не се пушеше дори на външните маси. След първите три дръпвания се спогледахме и едновременно загасихме цигарите. Отвратителни ни бяха.

Следобедът отидохме в МоМА^[3] на Западна Петдесет и трета между Пето и Шесто Авеню. Много обичам да ходя на музей, добивам много приятни усещания. Обичам и магазинчетата в края на обиколката, където продават картички, каталози, моливи и куп други работи. Не си купихме нищо, пихме чай в бара на музея.

Последва разходка в посока Даунтаун по Девето Авеню, където се отбихме в една сладкарница. Отпред на тротоара имаше две пейчици, боядисани в пастелно зелено. „Били’с Бейкъри“ беше името на сладкарницата. Май същата, в която Микела ме заведе за първата ни вечер заедно. Взех си мъфин с капчици шоколад. И досега всеки път, като си спомня за този мъфин, усещам вкуса и уханието му. Микела предпочете само кафе. За щастие в Ню Йорк ходя доста пеша, в противен случай щях да се търкалям. Настанихме се на боядисаната пейка.

— Като малък какъв мечтаеше да станеш?

— Ветеринар, а ти?

— Учителка.

— Уау! Какви интелигентни и ученолюбиви деца сме били: ни космонавт, ни балерина, нито футболист или фризьорка…

— Да, и после изневерихме на мечтите си или пък те са се сменили с времето. Имаш ли спомен кога точно реши, че няма да бъдеш ветеринар?

— Не. От един момент нататък се върна в съзнанието ми тази детска мечта, спомних си, но не зная кога престанах да го искам. А ти?

— Ами когато сестра ми каза, че и тя иска да стане учителка, аз се отказах. Впрочем имаш ли брат или сестра?

— Не, едно дете съм.

— Вашите разделени ли са?

— Баща ми вече го няма.

— Съжалявам.

— Не се притеснявай, от години ни беше напуснал. Остави ни — мен и майка ми, когато бях още малък. Може и затова да не се справям с обвързването… освен с годежите с краен срок.

Усмихнахме се.

— Невинаги има отговор на всичко. Може би да, може би не. Може би ти не си създаден за такъв тип връзка. Точка.

— Не зная. Но много съм разсъждавал по въпроса. Обичам да разсъждавам, да търся отговори. Нещата изглеждат страшнички, когато не си ги проумял: ако не проумееш, ако не разбереш, контролът се губи. Проблемът ми, мисля е, че все още съм дете на майка си.

— Не си ли се чувствал обичан?

— Напротив, даже прекомерно. Майка ми винаги е била отгоре ми. Ужасно много съм бил обичан от нея.

— Е, фактът, че винаги е била „отгоре ти“ не означава, че те е обичала. Даже напротив. Каза „отгоре ми“, не „близо до мен“ — има разлика. А и много зависи от второто послание.

— В какъв смисъл второ послание?

— Второ послание на хората. Всички хора задават и второ послание. Моята майка например изглежда добър човек, и е, разбира се, но от начина, по който се държи, до мен достига и второто й послание. А то е послание за страх, за подчиненост, за липса на кураж, за недоверие към околните, за примирение. В семейството може и да не се говори открито за някои неща, но едно дете, растейки, асимилира и това второ послание, несъзнателно.

Слушах разсъжденията на Микела и си помислих за Маргерита.

— Често един куп психични разстройства и болести през юношеството са следствие от второто послание на родителите им — продължи тя. — Аз например съм страдала от анорексия в миналото.

Замлъкнахме. Опитвах се да разнищя кое е второто послание на майка ми, но вместо това в ума ми изникна Данте.

През тази неделя разговаряхме за разни нерадостни моменти от нашите животи. Моето детство, нейното юношество. Вечеряхме у дома.

— Има ли нещо, което един мъж може да каже или да направи, което да срине целия ти ентусиазъм? Случвало ли ти се е?

— В какъв смисъл?

— Ами случвало ли ти се е да излезеш с някого, който е казал или направил нещо и това те е накарало да спреш да го харесваш? Нещо, което го е самоубило в твоите очи, образно казано?

— Ами… разни фрази, разни работи, които са стопявали желанието ми, да… Едно момче още на първата вечер ме нарече „любов“ по телефона, след което на вечеря се яви с една розова плюшена жаба, казвайки, че я купил специално за мен, понеже имала големи и топли очи като моите. Отщя ми се да го виждам. Седмици наред ми изпращаше съобщения. Един друг пък в края на една вечеря взе да смята какво е консумирал той и какво аз, като дойде сметката. Добавяйки, че виното го поемал той. Да бях платила цялата сметка аз. Щеше да е по-добре. И още нещо, което винаги ми е било неприятно, и като малка, а именно: излизаш с някое момче, целувате се пет минути и то си изважда оная работа и ти я бута в ръката. Винаги ми е било крайно досадно, дори да съм си падала по момчето. Така или иначе, не толкова някое изказване, колкото кой го прави и как, в какъв контекст… А при теб? Кое е нещото, което не обичаш да чуваш от една жена?

— Освен „бременна съм“?

— Освен „бременна съм“.

— Ами… въпросът, който всички жени задават, когато им е добре с един мъж.

— Който е?

— … С всички жени ли се държиш така?

— И ти какво отговаряш?

— С всички? Кои всички? Ти си единствена в живота ми.

— А мен такъв отговор би ме тласнал да се откажа и да се прибера у дома си. Зная обаче, че се шегуваш. Шегуваш се, нали?

— Да, да, шегувам се… Дразня се например, когато една жена говори за себе си, наричайки се с името си.

— Тоест?

— Излизах с една на име Сандра. Когато говореше за себе си, казваше: „Казах си: Сандра, трябва да си по-силна, Сандра, не трябва да правиш така, зная, че можеш да се справиш, Сандра…“ Лазеше ми по нервите почти като онези, които си глезят гласа по момичешки, когато сте в леглото.

— А има ли нещо, което ти доставя удоволствие да чуеш?

— „Чукаш като бог.“ Не, стига, шегувам се… ама не съвсем. Да кажем, че любимото ми изречение е: „С теб се чувствам свободна да бъда каквато съм.“ Винаги когато са ми го казвали, ми е ставало приятно.

— Вярно е, даваш това усещане. Човек не се чувства съден с теб. Ама с всички жени ли си така? Вчера тъкмо си казах: „Микела, това момче е прекалено хубаво“.

— От твоята уста не ме дразни, но не го прави повече. Каза, че съм хубав? Какво харесваш у мен?

— О, каква досада, когато питаш какво ми харесва у теб. Във всеки случай харесва ми това, че не използваш като оръжие нещата, които знаеш.

— В какъв смисъл?

— Колко си досадееен…

— Добре, няма да те тормозя, но поне ми кажи нещо, което принципно харесваш в мъжете.

— Харесвам мъжете, които умеят да изненадват. Харесва ми, когато един мъж умее да изумява, да ме зашеметява. Много мъже стават като песните на един диск.

— Какво означава това?

— Означава, че знаеш коя песен следва. И когато една песен привършва, вече си тананикаш следващата. Говорят и знаеш накъде бият, докъде искат да стигнат с разсъжденията си. Докато се любиш, целуват те и те опипват, вече си наясно докъде ще стигнат с ръката. Все пак момент да помисля… Ами харесвам мъжете, които опитват на първата вечер, или пък ти дават да разбереш, че те харесват, но не настояват.

Моментално си помислих за първата ни вечер. Не бях пробвал, но кой знае дали бях показал, че я харесвам.

— Обичам един мъж да усеща, когато имам нужда от усамотение. Не обичам ревнивите мъже. Единствената ревност, която съм приемала в живота си, е тази на баща ми при късните ми прибирания. Обичах я до полуда, караше ме да се чувствам като единствена жена. И още нещо, което харесвам у един човек принципно, не става дума само за мъж, е да има по-широкоскроено схващане за „ние“.

— Тоест?

— Не ние като „аз и той“, не ние като „аз и моето семейство и моите приятели“, ами едно по-обхватно ние — ние, обърнато и към хора, които не се познават, включително ние като човешки същества, които още не са се родили.

— Това не го разбрах…

— Да, зная, не мога да го обясня добре. Щом изнамеря точните думи, ще опитам отново.

Повече не се върнахме на тази тема.

Всеки път, когато засягахме дадена тема, тя създаваше впечатление, че е наясно със себе си, с начина си на мислене. При мен не е точно така… аз понякога откривам какво мисля за нещо едва когато заговоря за него след известни размишления. Именно обсъждайки откривам и оформям мнението си, ведно със събеседниците ми.

Легнахме си. Също както по филмите ме помоли да сваля ципа на роклята й. Събра косата си с ръце и я повдигна. Още един образ, който се запечата в съзнанието ми и се връща пред очите ми и до днес — ей така, без повод. Шията, ръцете й, повдигащи косите, ципът, който се спуска надолу и разкрива светлината на гърба й. Беше като картина на Егон Шиле.

Винаги съм се питал възможно ли е един мъж да сваля ципа на една жена без да целуне или ухапе врата й, раменете. В моя случай не се получи. Останах с нея в леглото, докато се предаде на прегръдката на съня. Бях казал, че ще се прибера след вечеря, но ме бе помолила да я изчакам да заспи. И го направих.

— Разкажи ми някаква история…

— Каква история?

— Не зная, измислена от теб.

Помълчах няколко секунди, после си измислих история. Говорех със затворени очи, представяйки си това, което разказвам и с ръка, която я милваше бавно по косите.

Не след дълго заспа. Продължих да я галя, заспах и аз. Случва се. Събудих се, станах и отидох да си наплискам лицето. Взех маркера, който бях купил и написах върху плочките на душа: „Хубаво е да се рея там, където ме отведе.“

За да я успокоя, добавих по-долу: „Мисълта е незаличима, маркерът не е.“

В апартамента всичко спеше. Облегнах се на рамката на вратата, наблюдавах я. Вече бях облечен и готов за тръгване. Раницата с лаптопа, айпода, слушалките. На ред беше Creep на „Рейдиохед“, само че акустична версия; гледах я как спи. Останах така до края на песента. Тя беше като момиченце. Лицето й, ръката близо до устата. В това пътуване сред образи и звуци, в което се намирах, се питах: „Коя си? Коя си ти всъщност? Защо тъкмо ти? Защо сега? Бих те погалил точно в този миг, ако бях сигурен, че няма да те събудя, че няма да те изтръгна от съня. Защо ме караш да се чувствам така и защо трябва всичко между нас да се получава толкова естествено?“

Излязох на улицата, почти съмваше. В ушите ми звучеше Nice Dream все на „Рейдиохед“. Небето губеше от тъмата си и все повече засиняваше. Но видимо проблясваха звезди. Крачех по улицата и изпитвах щастие. Ходех и усещах как светлината на деня бавно и полека си проправя място над града и го осветява. Хладничко. Сякаш бях спал часове наред; въздухът галеше душата ми, звездите се рееха сред косата ми. Винаги съм обичал разходките из Ню Йорк — изпълват ме с благоденствие, сякаш се отърсвам от част от мен и вървя към съдбата си, към едно ново мое аз. Не зная дали е защото съм гледал този град в толкова много филми или защото е неделима част от въображението ми, но неговите улици, миризмите и уханията му, неговата разноликост — всичко това ме зарежда с добро настроение и ведрина. А в сегашната си разходка се чувствах като новороден, девствен в някакъв смисъл. Може би бях в онова състояние, което Свети Павел нарича „метаноя“ — промяната, която настъпва след духовно възраждане и обновление. В тия дни се налагаше да изоставя доспехите, помогнали ми да печеля битки в първата фаза от живота ми. Има хора, които не успяват да си изградят доспехи, а има и други, които не успяват никога да се освободят от тях. Аз имах доспехи и исках да успея да се освободя от тях: исках да заживея този нов етап от живота ми, изтъкан от крехкост, емоции, болка и радост.

Сякаш животът беше игра в кутия, която никога не съм имал смелостта да отворя. Едно нещо обаче се питах и все още продължавам: „Как е възможно да се чувствам по този начин? Нима двама души наистина могат да решат, все едно съставят план, да се обичат и въпреки всичко да бъдат щастливи заедно?“

Да не говорим, че не бяхме го направили като по план, ами винаги се бяхме търсили един друг по някакъв тайнствен, неведом начин. Изборът си всъщност направихме в трамвая. Защото между нас се бе настанила историята на едно мълчаливо съюзничество. От самото начало сред всички останали хора в трамвая аз виждах и забелязвах единствено нея. Нея и всичко, което тя правеше, до най-малките жестове и движения. Другите хора присъстваха като някакви маски, само тя имаше лице. Може би разковничето е в това един път да се разкриеш, да се отвориш. Както е със стените по улиците: виждаш как от някоя малка пукнатина се подава стръкче растение. Бях се превърнал в такава стена. И от една мъничка моя пукнатина бе изникнало моето цвете на чувствата и любопитството. Другите жени, другите ми връзки се превърнаха в съзнанието ми в хубавки цветни букети, които отнасяш у дома и пъхаш в някоя ваза. Сменяш им водата всеки ден, но те лека-полека увяхват и бавно умират. Микела — Микела беше цвят, който растеше.

Чувството за свобода, което долових у себе си тази сутрин, не ме бе спохождало никога. Всичко ми изглеждаше различно. Сякаш можех да правя всичко, което поискам. Държах живота в ръцете си, деня си, съдбата си. Всичко беше там с мен.

Да имам свободен ден без ангажименти, без график, без крайни срокове бе божествено, чувствах се като бог. Седнах на една пейка. Нямаше специална гледка. Единственото, което ми се искаше, бе да гледам какво се случва на тази улица. Мислих надълго за всичко, което се случваше, за Микела, за времето, прекарано с нея. За факта, че тази глупава игра, това смеховито, находчиво остроумие всъщност действаше. Микела бе открила паролата, с която да проникне в мен и да ме освободи от страховете ми.

— Искаш ли да играеш с мен?

— Да.

Ето така, седнал на една пейка в Ню Йорк, аз преподреждах мислите си. А е хубаво от време на време човек да усети, че трябва да спре, за да се промени. Не мислех за бъдещето в онези дни. Не мислех за „завинаги“. Подобно на ангела в Небето над Берлин, който казва: „На всяка крачка, на всеки полъх на вятъра, исках да кажа СЕГА СЕГА СЕГА и не завинаги и не за вечни времена.“

Микела се оказа този ангел за мен. СЕГА СЕГА СЕГА!

Тази сутрин в Ню Йорк приличах на зрител в киносалон, който, след като е гледал хубав филм, остава на мястото си известно време след края му, когато светлините са се завърнали. Оставаш още малко седнал, за да позволиш на емоциите да се уталожат. Отправих се на закуска. Кафе и мъфин, малка разходка след това и после се озовах близо до моя хотел. Искаше ми се още да поглъщам и изживявам от това начало на деня, но умората си казваше думата. Харесваше ми да бъда с Микела, дори да не правехме нищо — никога не бях с усещането, че си губя времето. Ако бях останал спящ до нея, в прегръдката ни, и се бях събудил двайсет години по-късно, чувството за изгубено време нямаше въобще да съществува. Защо?

През последните месеци преди да я срещна в живота ми беше точно обратното. Струваше ми се, че неизменно губя времето си. Все едно чакам на опашка да си платя глобата. Време на вятъра, буквално. Наясно съм кога съм изгубил деня си, кога съм дал време на вятъра, защото после през нощта не искам да спя. Това са нощите, в които ми идва безумно желание за живот. И искам да гледам филми — два, три, колкото се може повече, да чета книги, да пиша, да чета, да си чертая или просто да гледам през прозореца. Спането ми се струва загуба на време. Идва ми желание да уча. При все че на сутринта ми се спи неустоимо и искам да прекарам целия ден в леглото. Да ставам ми се вижда върховна несправедливост. Боли ме стомахът. Изобщо трябва да обърна местата на двете свои аз: да поставя вечерното на мястото на дневното и обратно. Има и случаи, когато ми се иска вечер да заспя веднага, щом помириша чаршафите. В такива случаи си правя чай за по-добър сън; или за по-дълъг сън — до по-късни часове на сутринта. Лошото е, че ако пия чай на лягане, през нощта се будя да пишкам. И затова… не знам какво да правя. Понякога и да си легнеш дори се оказва много сложно.

В момента Микела спеше, а аз исках да открия начин да се прокрадна в съня й, да й говоря, да й кажа всички неща, които не съм успял да й кажа. Защото не исках да ги пазя за себе си.

Имаше моменти, в които се смущавах в нейно присъствие. Микела имаше способност да ме накара да се чувствам крехък, уязвим. Бях изгубил част от своята самоувереност, която обикновено имам с и към жените. Усещах, че прониква в мен, че чете мислите ми. А аз исках да имам по-мъжко присъствие покрай нея. Искаше ми се да бъда онази прегръдка, в която мечтаеше да се изгуби, както ми довери. Закриляна и свободна да се отпусне и да се отдаде, а аз щях да бъда до нея и щях да я пазя, да се грижа за нея, да я браня от студ и зло. Искаше ми се да бъда повече… повече всичко. Искаше ми се да я уловя за ръка, когато пресича улицата, така както само един мъж може да направи, да я чакам всеки ден след работа пред офиса, за да я виждам идваща към мен с усмивка на уста. Искаше ми се да й купя рокля, която си е харесала. Да бъда нещо прекрасно за нея, прекрасна мисъл, прекрасна дума, хубав миг мълчание. Исках да чувам как произнася името ми в разговор с приятелки и то да звучи топло, уютно в устата й. Нещо като желание да се пъхна в една чиста риза, да се среша и да подредя себе си и около себе си, да се погрижа за себе си, да се погрижа за нея — ето такива желания създаваше у мен тя. Застанал до Микела, имах желанието да разрежа пицата, както възрастният прави за малките деца.

Един ден всъщност я попитах:

— Микела, какво още мога да направя? Какво липсва в поведението ми, какво мога да измисля покрай теб?

— Нищо, Джакомо, не трябва да правиш нищо. Стой спокойно и се наслаждавай на дните с мен. Нека се научим да живеем в настоящето и да го живеем заедно. Без да мислим. Погледни ме. Погледни ме наистина, Джакомо. Нима не виждаш, че съм една щастлива жена?

Микела ми помогна да установя, че аз винаги мисля, че не стигам — че не правя достатъчно. И когато каза последното, тутакси помислих за мен и майка ми.

Легнах да спя, отнасяйки вкуса на кафе със себе си. С Микела времето миришеше на път. На опознаване, на познание. Ето какво написах в бележника си, преди да заспя: „Какво обичам да правя с нея: да се разхождам, да говоря, да се любя, да изразявам свободно чувствата си. Да стоя в мълчание. Да мълча с нея е усещане, което изпълва.“