Фабио Воло
Още един ден (23)

22
Във ваната (–2)

Оставаха два дена до заминаването. Беше петък сутрин. Полетът ми бе в неделя. Бях нощувал при нея. Събудих се, а тя вече бе отишла на работа. На нощното шкафче намерих бележка: „Само си помисли какво щяхме да изпуснем, ако от страх не бяхме проявили смелост за нас. Ти надхвърли очакванията и въжделенията ми. До после. Твоя съпруга. P.S. Приличаш на малко момче, когато спиш.“

На бележката имаше задраскана дума. Опитах да я видя срещу светлината.

За мен задрасканите думи или пасажи са по-интересни от четливите. Защото никога не ги приемам като правописни грешки, а като редакция на доверието на пишещия. Винаги е било така, не зная дали някога ще погледна на тях по друг начин.

Останах в леглото близо два часа, нямах никакво желание да излизам. Времето не беше много хубаво. В този град то се мени доста бързо. Може да вали или да е облачно и минути по-късно да грейне слънце. Разликата се задава от вятъра в Манхатън: ако е студено, но няма вятър, е приятно — приятно да вдишваш с пълни гърди въздуха, събуждащо, даващо сили; ако обаче е студено и духа вятър, той направо реже и имаш чувството, че водиш война. Кой знае как човек като баба ми би живял в Ню Йорк с нейните метеозависими крака.

През нощта сънувах редовния си сън. От малък сънувам един сън с контекст на действие двора на неделното училище. В съня съм дете и трябва да изпълня наказателен удар. А вратата зее празна, няма вратар, но зад мрежата е застанал баща ми и наблюдава. Страхувам се да не сбъркам. Често се будя преди да изпълня удара; друг път го изпълнявам. За двайсет години нито веднъж в съня не съм отбелязвал гол. Стрелям и топката излиза извън очертанията на терена или пък лети само метър напред пред мен и спира. Въпросът е, че всеки път след несполуката баща ми си тръгва.

Сутринта, докато лежах в леглото, си пуснах телевизора. Цените на всички продукти, които рекламираха, завършваха с цифрата 99. Шест долара и 99, девет долара и 99, деветнайсет долара и 99…

Единственото ми задължение за деня бе да върна наетия костюм. Хрумна ми обаче нещо и изпратих на Микела следното съобщение: „Можеш ли да дойдеш при мен в хотела, когато приключиш работа?“

Пет минути по-късно получих отговор: „Окей… после ще звънна. Ще се освободя към седем. Днес не мога да изляза за обедна почивка. Имам много досадно събрание. И да не ме видиш, да знаеш, че тази рокля я облякох само за теб.“

Малко по-късно върнах костюма и отидох да обядвам. Седнах в „Паприка“ на Сейнт Маркс Плейс, между Първа улица и Авеню А. След това купих свещи, гъба и бурми „Фишер“. Върнах се в дома на Микела. Когато се оженихме, тя ми даде една връзка ключове. Прибрах се в нейния апартамент, за да се погрижа за банята й, където всички шишенца с шампоани, балсами и прочее бяха на земята. Заех бормашина от портиера и закачих поставката за сапуни. Всичко друго си беше в ред де, само поставка липсваше. А тя е за каквото сложиш на нея. Най-сетне щях да пишкам свободно в банята, без да пръскам шампоани, балсами и прочее и звукът от пръскането да ме издава. В домовете на някои жени човек не може да разбере с какво да се мие и да се къпе. Безброй кремове и балсами за коса. Един път ми се случи да се изкъпя с балсам. После бях като плюшена играчка. Срамните ми косми спокойно можеха да минат за гнездо на врабче.

Завърших успешно операцията „самоинициативен съпруг“ и си тръгнах. Заразхождах се из града. Споходи ме обаче неприятната мисъл да не би да съм проявил натрапчивост и да съм прекрачил някаква граница в личното пространство. „Ами ако се ядоса за това, че съм проявил инициатива, без да имам разрешение? Ако го приеме като нахлуване в личното пространство, а не като мил жест? Ако заради това пожелае да прекратим играта преждевременно? Не, стига, какво толкова.“

Когато се разхождах из Манхатън, често ми се случваше да минавам по разни места, през разни заведения, където съм бил с Микела. В този чужд за мен свят изпитвах някакъв уют, изглеждаха ми като познати места. Нещо като емоционални опорни точки, които ме ориентираха в пътищата ми на турист. Да, защото се оказах турист и от емоционална гледна точка: за първи път ми се случваше да посетя тази територия на любовта. Ню Йорк се превърна за мен в метафора на онова, което изживявах във вътрешния си свят. Градът не ми беше непознат, но не го познавах достатъчно, подобно на емоционалните си нагласи; и ето че този път, с Микела, се потопих надълбоко в града и той доби по-голяма загадъчност, стана ми още по-непознат, по-нов, някак мой, вътрешен. Попадах на познати вече места — места, посетени с Микела — и в такъв момент нашето „ние“ се възкресяваше. Аз и тя.

Минах през мястото, на което се целунахме за първи път. Изпратих й съобщение: „В момента съм на Minetta Street и намерих няколко наши целувки по земята. Събрах ги и си ги пъхнах в джоба. Напомни ми довечера да ти ги дам.“

Отидох в един бар близо до хотела ми. Взех си кафе и поработих на компютъра. В заведението имаше уайърлес.

Обади се Микела, за да ми каже, че идва до половин час. Изтърчах в стаята и подготвих всичко: напълних ваната с вода, сложих пяна, гъба и написах на огледалото: Enjoy the bath. Наслади се на банята. Запалих някоя и друга свещ около ваната и после си тръгнах, оставяйки вратата притворена.

Покрих се във фоайето и я зачаках.

Харесваше ми тази идея: след работния ден да се отпусне в банята. А и да си вземе вана бе нейно желание — сподели го онази вечер, когато й приготвях вечеря.

Исках първоначално да влезе сама, мълчаливо. Знаех, че ще разбере и няма да ме подири из апартамента. Минаха двайсетина минути, откак се бе прибрала, и отидох при нея. Беше във ваната. Погледнахме се, усмихна ми се и единственото, което каза бе:

— Благодаря. — После добави: — Ще се присъединиш ли?

Съблякох се и влязох при нея.

Едва потопил се, телефонът ми иззвъня.

— Ако не бях тук с теб, щях да отговоря…

— Обади се, не се притеснявай от мен.

— Мисълта ми беше, че ако не бях в момента с теб, щях да проверя кой звъни, за да не би да си ти.

Харесваше ми да се шегувам и да си играя и въобще да се държа романтично. А тя разбираше, че почти винаги леко се шегувам, и се смееше.

Позадържахме се във водата. От време на време отпушвахме, за да изтича по малко вода и да пълним с нова, по-топла. Винаги първо потича студена вода, дори да завъртиш директно кранчето на топлата. Затова, докато живеех с майка ми, в банята, когато исках да добавям топла вода, първо поставях душа в бидето за няколко секунди и тогава връщах душа при мен.

Последният път, когато се къпах с момиче, беше с Моника. През фамозния уикенд с еротичните игри. В главата ми се върнаха всички образи от тогава. Незабравимо.

Явно мислите ми са се изписали по лицето, или пък е съвпадение, не знам, но Микела надигна гърба си, приближи се към мен, слагайки краката си върху моите хълбоци, и седна отгоре ми. Секунди по-късно бях в нея и се любихме. Движенията й бяха бавни. Около нас се разливаха малки вълнички. Взех гъбата и изстисках топла вода върху гърба й. Стисках гъбата и наблюдавах как водата се стича по раменете й, по гърдите, по ръцете. Прегърна ме и опря лице на рамото ми. Дъхът й, въздишките, нежното плискане на водата: всичко беше велико, някаква невидима милувка ни докосваше. Бях луд по Микела. Твърде хубаво беше всичко, чувствах се емоционално взривен. Повдигнах лицето й. Исках да я погледна и да я целуна. Тихомълком се бе разплакала. Целунах я и отново се прегърнахме.

Научил съм се да не питам нищо жените в такива моменти. Или проявяваш разбиране, или забрави.

Измихме телата си с пяната.

— Не ти ли пречат всичките шампоани, балсами и прочее, които са по земята в банята?

— Не, изобщо.

Преглътнах.

— Как така не те дразнят?

— Ами съвсем не, наистина. Е, ако можех да се справям с бормашината, щях да си закача поставката за сапун, но понеже не мога…

— И по-добре да ти кажа.

Микела затвори очи и опря брадичка на ръба на ваната. Беше отпусната. Може би и малко замаяна от топлата вода. Заразглеждах я внимателно за кой ли път. Понякога мислех за нея, без да я свързвам с момичето от трамвая. Странно беше, но от време на време двата образа — Микела от трамвая и Микела пред очите ми — се отделяха един от друг в съзнанието ми. Онази непозната жена бе успяла да ме накара да изживея тези дни свободно, без предразсъдъци, и дори да ме накара за първи път да се замисля за дете. Макар и мимоходом.

— Наистина, ти замисляла ли си се за дете? — попитах я.

— Естествено, че съм се замисляла. Жалко би било да не се докосна до състоянието да бъда майка.

— Би ли имала дете с мен?

Без дори да отваря очи, отвърна:

— Не зная. Мисля, че да.

Мълчание.

— Познаваме се отскоро — казах й.

— Да, така е. Но някак не би било странно.

— Аз дори не съм ти казвал „обичам те“…

Бяхме във ваната и бяхме напълно отпуснати, поради което между една фраза и друга се получаваха паузи мълчание. Отговорите не бързаха. Разговорът ни наподобяваше бавна игра на пинг-понг.

— Какво общо има това, че не си ми казвал „обичам те“?

— Как какво общо има? Трябва да обичаш някого, за да създадеш с него дете.

— За мен не е така. — Пауза. — За мен не е важно да създам дете с теб, защото ти ме обичаш. По-точно, не би ми било достатъчно. Не е толкова важно онова, което чувстваш към мен, или което си с мен, а това, което представляваш в живота.

— Тоест? Нещо не те разбирам. Децата не са ли плод на любовта между двама души?

— Да, би могло, но аз не разбирам нещата така. Ако създам дете с теб, със сигурност няма да е, защото те обичам.

— А защо тогава?

— Когато бях на двайсет, много исках да създам дете с тогавашното ми гадже, защото го обичах. Защото вярвах в приказката. Сега обаче нещата са различни. Сега се чувствам готова за дете и бих искала да имам до себе си мъж, с когото да мога да споделя това събитие и това преживяване. Но не смятам, че е задължително двама души да са влюбени, за да имат дете; напротив, струва ми се това е мое мнение — че ако не са влюбени, още по-добре. Влюбените хора не са надеждни.

Разсъжденията ми звучаха абсурдно. Не бях срещал жена, която да говори по този начин.

— Бих искал бащата на моето дете да притежава качества като мъж, като човек, които се простират отвъд чувствата му към мен. Струва ми се егоистично спрямо едно дете да има за баща човек, за когото приоритет е любовта му към мен. Паоло например ме обичаше така, както никой никога не ме е обичал, но и през ум не ми е минавало да създам дете с него. Не бих искала той да е бащата на децата ми. Виж, една жена може да е влюбена в един мъж, да има любов с него и да знае, че всичко е добре, докато става въпрос за тях двамата. Едно нещо е двойката, друго са децата. По-важно е мъжът да е смел, отколкото влюбен. Ако си и влюбен освен смел, още по-добре. Знаеш ли какво подхрани желанието ми да те опозная? Когато се видяхме на кафе за първи път, направи нещо, което ми хареса до полуда.

— Какво съм направил?

Тя отвори очи и разговорът поде по-нормален ритъм:

— Отвори вратата на кафенето на една възрастна госпожа и й каза да се загърне добре, защото навън е студено. От начина, по който го направи, се разбра, че е нещо присъщо за теб. Ти беше единственият човек в трамвая, който ставаше да отстъпи място на възрастни хора и когато го правеше, не се оглеждаше наоколо, за да видиш дали другите забелязват жеста ти. По хиляди малки начини проявяваш внимание към хората, ти обичаш хората. Харесва ми твоят интелект, това, че си лоялен, че си честен. А и женското у теб е на показ. Ти си женствен.

— Как така женствен?

— Да, ти си много женствен мъж и това ужасно ми харесва: харесвам твоята крехкост, фактът, че не я криеш.

— И ти би искала да имаш дете от един крехък и женствен мъж? Ти си луда.

— Да, много хора смятат, че крехкостта няма общо с мъжествеността. Даже смятат, че те са противоположни и да си едното означава да не си другото.

— Е, не зная какво мъжко има в това да си крехък и женствен.

— Да, защото под женствен и крехък разбираш изнежен и слаб. Крехък не е слаб. Женствен не е изнежен. Това са различни неща.

— И в какво откриваш моята женственост?

— Ами в нещата, от които се вълнуваш в живота, в твоята чувствителност, във вниманието, което проявяваш към някои неща и най-вече в това, че не се стремиш да се правиш на мъж, а винаги си това, което си. Помниш ли, когато за първи път се къпахме заедно и за първи път се видяхме голи?

— Да.

— Недей да мислиш, че за една жена е лесно да се разголи. За мен поне не е лесно. И в онзи момент, под душа, забелязах, че и за теб не е. Но ти започна тогава да ми изброяваш разните си дефекти, самоиронизирайки се. Това е женско поведение. По пътя на самоиронията си успя да ми покажеш разни свои страхове и да ги преодолееш. Нещата, за които дори не си даваш сметка, ме накараха да осъзная колко ми харесваш. Харесваш ми като човек и бих била радостна децата ми да имат баща като теб. Това е. След някоя друга година аз и ти може да спрем да се харесваме, може да не се обичаме, но ти винаги ще си останеш баща на децата, а това означава, че любовта между мен и теб няма общо. Има дотолкова, доколкото аз и ти сме аз и ти — и като хора, и като двойка. Има общо качеството на общуване помежду ни, на разбирането между нас, на начина, по който се усещаме и мислим един друг. Водещо не би трябвало да ти е това, което чувстваш към мен, а това какво е моето светоусещане, как живея, как се държа и най-вече в какво вярвам. За връзката ни е по-важно да разбереш колко можеш да ми кажеш и колко не ми казваш от опасения, че няма да разбера, или че ще се ядосам, обидя или засегна. Ако след всичко това останеш влюбен в мен, чудесно, но когато става дума за дете, разговорът трябва да надхвърли темата за нашата емоционална свързаност.

При все че разговорът беше малко странен, а и вероятно не го разбирах изцяло, оцених списъка с неща, които тя харесва у мен — хареса ми.

Тя представляваше някакъв очарователен хаос. Никога не бях срещал жена като нея. Нито веднъж не си казахме „обичам те“, или „влюбен съм в теб“. Нито аз, нито тя бяхме в състояние да дадем наименование на това, което имаше помежду ни. Тази история се различаваше от всички предишни. Ако само бе поискала да й кажа какво аз харесвам у нея, щях да й кажа това. Но Микела не поиска нищо от мен, затвори очи и останахме още известно време във ваната, потънали всеки в мислите си.

След къпането отидохме в едно абсурдно заведение, където тя бе направила резервация още преди три дена поради големия наплив.

Странно, но Алфред още беше пред хотела. Искам да кажа, че обикновено го виждах на мястото му само през деня. Дадохме му долар и той каза: „No joke… tonight for you just the truth. You had made a supernova. Believe me.“ Няма шега… тази вечер само истината за вас. Вие създадохте супернова. Повярвайте.

Отминахме ухилени.

Погледнато откъм Кенмеър Стрийт, „Корнър“ изглежда доста невзрачно заведенийце, но ресторантът, който беше целта, не се виждаше — той се намира отзад, скрит. На входа имаше момче, следящо за резервациите. Ако те има в списъка, ти отваря една врата и ти посочва стълби за надолу, а там едно момиче те посреща и отново изисква името ти. Ако и в нейния списък те има, биваш допуснат. Само че, за да стигнеш до масите, трябва да минеш през кухнята сред котлони, тигани и готвачи. Загадъчно и чудато място, дума да няма. Самият ресторант представлява едно тухлено мазе, отрупано със свещи и странни картини. Казва се „Ла Ескина“. Което ще рече „Корнър“ на испански.

Мексиканската кухня в това заведение е забележителна. Както и коктейлът Маргарита.

Аз бях безумно гладен. Винаги след баня огладнявам, а ако правя любов, докато се къпя, ставам като лошия вълк. Поръчахме и не след дълго донесоха моето ястие — само него. Сигурно наистина съм заприличал на вълк, като го видях, но се сдържах и зачаках ястието на Микела. Обаче по едно време попитах:

— Какво толкова поръча ти — пъзел със сто парченца?

На тръгване отново минахме през кухнята и този път поздравихме готвачите за добрата работа. Заизкачвахме последните стълби нагоре към изхода. След няколко Маргарити и няколко бири стъпалата изглеждаха доста по-стръмни. Изкачихме ги и Микела каза:

— Дали ще ни подарят плюшена играчка за награда след това усилие?!

Бяхме преяли. Седнахме за момент на една пейка пред заведението от другата страна на улицата.

Нощта не прекарахме заедно. И двамата бяхме объркани. В изминалите дни ни застигна лавина от размисли и непредвидени тълкувания. Тъй че имахме нужда от усамотение, за да осмислим емоцията и да сложим малко ред в животите си. Защото това, което изживявахме, не беше като да сме влюбени — беше нещо друго, непознато. Не по-добро, може би, но различно със сигурност. Сякаш бяхме открили, че дори да не сме влюбени, или между нас да няма любов в класическия смисъл на думата, бяхме създали територия, изтъкана от внимание, от чувства и открития, които изживяхме, споделихме, дадохме един на друг. Ние не градяхме връзка: ние я изживявахме.

Никога не ми се беше случвало нещо подобно: никога не бях „познал–обичал“ друг човек, изпитвайки същите чувства. Нуждата да даваш, да получаваш, да изразяваш. Някъде дълбоко знаехме, че става дума за нужда, но се въвличахме в играта без задръжки. Радостта от това да давам любов ме изпълваше, както никога друг път не ми се бе случвало.

… онова, което даваш, е твое завинаги…

Историята ни беше към своя край. Микела щеше да бъде мое гадже, съпруга всъщност, още два дена. Изживях всичко, от което винаги съм се страхувал и сега ми беше мъчно да го изгубя. Тя щеше да се превърне в моята бивша. Тъкмо й пишех съобщение, за да й кажа колко я намирам за красива, и получих едно от нея: „Благодаря за поставката за сапуни… А ти си красив.“

И ми взе думите от пръстите.