Фабио Воло
Още един ден (24)

23
Game over (–1)

В осем сутринта още спях. Сънувах нещо абсурдно: бях на вечеря в дома на приятелката на баща ми; там беше и Елена. Никой не говореше. Отвориха фризера, извадиха някаква паница и взеха от нея малко замразена супа. Сложиха я в една тенджерка. Движенията им бяха бавни, сякаш боравят с безценен кристал. Стоплиха супата и ми сипаха малко, разяснявайки, че Пиер Паоло Пазолини я бил приготвил, преди да умре.

— Когато научихме новината за убийството му, взехме супата и я замразихме. Това е последното нещо, създадено от него преди да умре — създадено от двете му ръце.

Поднесох първата супена лъжица към устата си и помня, че в съня ужасно ми се услади, както и че ми се плачеше.

— Вкусна е… иде ми да се разплача.

— Нормално… защото това е ДРЪЪЪННННН.

Телефонът на нощното шкафче ме събуди с един звън.

— Ало?

— Силвия е на телефона.

— Колко е часът?

— Тук е два следобед, тъй че при теб би трябвало да е осем сутринта.

— Осем часа… луда ли си.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

Разговарях, но не успявах да се разбудя — провлачвах някакви едва разбираеми звуци по телефона.

— Днес приеха по спешност баба ти в болница.

Това ме събуди.

— Какво е станало, сериозно ли е?

— Не зная. Обади ми се майка ти и помоли да ти предам — твоят телефон бил изключен и не можела да се свърже с теб. Нима не си й дал новия си номер?

— Забравих да й го дам.

— Обади й се… после ще се чуем.

Седнах на леглото, разтърках очи и се обадих на майка ми.

— Какво се е случило?

— Баба ти се почувства зле. Постъпи в болница. Лекарите казват, че може и да се съвземе, както е ставало други пъти, но може и да не се съвземе. На тази възраст, знаеш, всеки момент може да се окаже съдбовният.

Не знаех какво да кажа. Не че темата беше лесна, а и разговорът беше с майка ми.

— Може и да не се връщаш, постъпи както намериш за добре. Просто исках да си в течение.

Ето в това изречение е отразена майка ми: „Може и да не се връщаш, постъпи както намериш за добре.“

— Добре… ще се чуем пак. — И затворих.

Какво ужасно събуждане. Баба ми в болница, майка ми, която иска да ми каже връщай се, а ми говори други работи.

Беше осем сутринта. Полетът ми за Италия беше на другия ден вечерта. Не знаех как да постъпя. „Да си сменя ли датата за връщане? Да изчакам до утре ли?“

Един ден или два не променяха кой знае колко.

„На тази възраст, знаеш, всеки момент може да се окаже съдбовният.“

Отвратително изречение! Не че не беше вярно… Да беше седмица по-рано, ама един ден…

Станах. Бях нервен. Включих си телефона. Първото, което следваше да направя, бе да проверя дали има места за самолета. Имаше две места: от самолетната компания ми обясниха, че таксата за смяна е само петдесет долара. Към девет позвъних на Микела и й разказах за случилото се. Тя ме посъветва да сменя датата за полет и да замина веднага. А аз все още не бях решил какво да правя. Оставаше само един ден до края на нашата игра. В крайна сметка се обадих в самолетната компания и си смених датата за пътуване. А Микела междувременно дойде в хотела.

В мен се разбушува вулкан от емоции. Не можех да разбера причината да съм покрусен: дали заради случилото се с баба или заради факта, че с Микела се разделяхме. Един-едничък ден преди уречения срок. Не бях готов за това; вероятно и на следващия ден нямаше да бъда, но не бях отделял време за сериозни размишления. Излязохме от хотела, седнахме да пием кафе. После се отправихме на разходка и седнахме на една пейка край Хъдсън. Океанът се ширеше пред нас.

Толкова много бяхме разговаряли през изминалите дни. А в този момент, на пейката, когато най-много имаше нужда да се говори, не си казахме и дума. Погледнахме се в отражението на хоризонта пред нас. Бяхме достигнали точката на събуждане след съня, края на приказката. Моментът на загубената пантофка. Казахме си разни неща, но малко, защото нямаше много за говорене. И двамата знаехме, че да останем верни на уговорената игра бе правилното нещо. Знаехме, че ако останехме свързани, щяхме да се виждаме от време на време още някой друг месец и после всичко щеше да се уталожи, да се влоши, да стане банално. Поне така си мислехме в онзи момент на пейката.

Само помня, че Микела в един момент каза:

— За първи път ми се случва подобно нещо, Джакомо. За първи път имам възможността да изразя всичко, което ми е на сърцето, всичко, което чувствам в най-съкровените кътчета на душата си без страх от недоразумения. Без да трябва да оправдавам или обяснявам чувствата си, действията си, жестовете си, думите си. Ето че на това място, което си е наше, пристигнахме заедно. Сама не бих могла да се върна от него. Дори не познавам обратния път, а и не го виждам. Ако трябва да слушам сърцето си, единственото, което зная, е, че никога не съм се чувствала по този начин с някой друг. И за толкова кратко време… Ако разсъждавам с главата си… знаеш какво мисля.

Докато тя говореше, аз си представях нейния образ в трамвая през първите дни. От самото начало този образ е разтворен прозорец към хубавите неща в живота.

А времето на онази пейка се връща в съзнанието ми е моменти на празнота. Съзнанието ми замъгли всичко и задържа само няколко думи от разговора. Бяха като проблясъци, като светкавици, куршуми, тежки камъни, хвърлени в морето. Казани думи. Думи чути.

„Да се разделим сега… Хубаво беше… не би се получило… Ти живееш от другата страна на океана… по-добре така… винаги ще останеш… дори и да боли, така е правилно… трябва да се отключим за щастието… да се сбогуваме сега… не трябва да си се обаждаме… не трябва да се чуваме…“

Прегърнахме се. Силно, силно, силно. Разплакахме се. Аз плачех заради всичко.

Чувствах се зле, не можех да се откъсна от нея. Зле, зле, зле.

Често най-доброто не е това, което ни прави доволни и щастливи. Местех глава само за да я целувам. Целувах окъпаното й в сълзи лице с моето окъпано в сълзи лице.

— Ще ме изпратиш ли до хотела?

— Хайде.

Закрачихме мълчаливо, хванати за ръце. За първи път в живота ми се случваше да усещам болката на друг човек вътре в мен. Чувствах се зле и заради себе си, и заради нея. Нейната болка ми носеше болка. Исках да премахна тази болка от нея, да я освободя. Бих се пръснал на хиляди парченца заради нея. Както като дете заради майка ми.

В този момент разбрах, че аз наистина съм влюбен в нея, в английския смисъл на думата: in love. Може би дори не бяхме двама души, влюбени един в друг, но влюбени и двамата в това, което ни свързваше. Подобно на двама джаз музиканти: онова, което ги свързва, не е любовта им един към друг, а любовта, която и двамата чувстват към тяхната музика. Към това, което създават. Докато вървяхме, се сетих за известната фраза: „Любов между двама души не е да се гледате в очите, а да гледате в една и съща посока.“

Вече бяхме близо до хотела, когато Микела изведнъж каза:

— Не мога повече, моля да ме извиниш. Не мога. Трябва да си тръгна — и вдигна ръка за такси.

— Микела, почакай, не си тръгвай така… почакай, моля те, само малко.

— Не мога, извинявай… остави ме да си тръгна. Тежко ми е.

Таксито спря. Опитах да я задържа. Целунахме се със силно притиснати устни един в друг. Едва не смачкахме устните си. Когато се отделихме, тя ме погледна право в очите, погали лицето ми и се качи в таксито.

Гледах как тази жълта кола отнасяше Микела далеч от мен. Завинаги. Таксито се отдалечаваше пред погледа ми и виждах обърнатата й назад глава на задната седалка. После се обърна напред и повече не я видях. Плачът ми не секна. В хотела си пристигнах със зачервени и подути очи. Какво бе станало с мен през последната седмица? Аз ли бях този плачещ мъж по улиците на Манхатън?

Приготвих си багажа, платих хотела и помолих да ми поръчат такси. И понеже нищо никога не е случайно, докато чаках таксито, чух познатия глас на Алфред да казва на някаква двойка: „No joke… for you just the truth. You had made a supernova. Believe me.“ А аз да си мисля, че за нас беше изключение — някаква магия, магически думи, изречени от мъдрец, толкова мъдър, че homeless, бездомен. А се оказа обичайната му фраза за двойките, какъв мушморок.

Валеше, когато тръгвах. Валеше, а вън от таксито грееше слънце. Искам да кажа, че дъждът беше само усещане. Качих се на самолета. Съседът ми по място си взе някакво приспивателно, като разясни, че това щяло да го държи приспан за цялото пътуване. Поисках му едно и аз. Помня, че преди да заспя, всички емоции, които живееха вътре в мен, върнаха в съзнанието ми стари спомени — разни любовни истории, които се случват през лятото. Мислех, че повече никога няма да ми се случи нещо подобно. На нашата възраст всичко е по-сложно. Излизаш с някое момиче някой път и ти се струва, че трябва да отговаряш на цял въпросник, за да се види ставаш ли или не. А с нея, с Микела, изживях отново лекотата и свежестта на онези летни срещи. Аз и тя бяхме като двама юноши. Може би незрели, но се чувствахме добре и в крайна сметка това беше важното.

Тази игра ме направи по-добър човек. Направих огромен прогрес в изразяването на своята емоционалност. Самият факт, че страдах, означаваше много: означаваше, че бях направил гигантски крачки.

Хубава среща бе тази с Микела.

Докато се унасях в самолета, се присетих за Лаура. За първи път правих любов, когато бях на около четиринайсет, направихме го на една ваканция заедно. Познавах я от три години. Срещахме се само през лятото, защото живеехме в различни градове. Всъщност по тази причина за мен тя притежаваше еротичното и екзотично очарование на чужденка. На тази възраст друг град беше като друг свят. Бяхме се загаджили още на предната година, но не бяхме правили любов. „Не се чувствам готова“, каза тогава тя. Не бяхме правили любов, но прекарвахме часове наред в целуване. И се обарвахме. Повече аз нея, отколкото тя мен, де. Ако у нас или у тях не ставаше да се виждаме, отивахме в една борова горичка зад къщите. Тогава сексът имаше дъх и ухание на бор. И до ден-днешен, когато вдъхвам от въздуха на борова гора, се сещам за Лаура.

Цялата учебна година прекарах в мисли за нея. На всички съученици казвах, че имам гадже, макар през зимата почти да не се чувахме. През годината всъщност не разговаряхме, дори по телефона. Някак нормално беше да си се виждаме през лятото и да подхванем историята си, откъдето сме я оставили предната година. Само първите дни цареше малко смут, но после всичко се оправяше.

На следващата година правихме любов. Напук на всички, които ми казваха, че лъжа и че нямам гадже. Беше следобед, всичките ми приятели бяха на плажа, а аз бях при нея. Още помня възбудата, която изпитах по пътя натам. Ясно беше, че рано или късно ще се случи по време на тази ваканция, тъй че когато тя ми каза: „Ела у нас днес следобед, нашите ги няма“, ами… подозренията ми в тази насока се усилиха. Помня маршрута, за да стигна до нея. От плажа до нейната къща имаше една пясъчна пътечка, цялата в малки храстчета, някои от които бодливи. Беше топло, жарко слънце, следобедна тишина… обърнах поглед назад към морето. Беше спокойно. На плажа тук-там имаше отворени чадъри, но много хора бяха на обяд и се бяха отбили за следобедна дрямка в квартирите си. Когато стигнах, тя ме чакаше отпусната на един люлеещ се стол. Седнах до нея, тя легна и положи глава на краката ми. Мълчахме, аз се чувствах неспособен да събера сили да кажа каквото и да било и, понеже бяхме още деца, също и да оценя този покой. Поне привиден покой, защото вече единствената ми мисъл бе как да се любя с нея. Разменихме си милувки и разни други нежности, после се преместихме в спалнята с извинението, че навън е твърде топло.

Щорите бяха наполовина спуснати. Помня тишината, само цикадите ехтяха. Мирисът на морето, малката стая с прокрадваща се дневна светлина… помня топлите ни, влажни тела, чаршафите, които полепваха по нас заради влагата. Кожата й, леко уплашеният поглед, докато опитвах да проникна в нея. Целувките. Желанието да си обещаем любов завинаги. Тогава наистина мислех и вярвах, че никога няма да оставя Лаура, че тя е жената на моя живот — завинаги. Струваше ми се невъзможно да искам да бъда с друга. В онзи период бях моногамен във всякакъв смисъл и по всякакъв начин. Едва по-късно станах моногамен в емоционален смисъл, не и във физически. Искам да кажа, че сексуално не съм моногамен мъж, но емоционално съм. Мога да се любя с няколко жени, но не и да обичам повече от една.

С Лаура идеята за други момичета ми бе немислима. Така беше за мен. Какво ли стана после, та се промених.

В онзи следобед край морето бях разтърсен от толкова красота и мощ на живота. Още капчица щастие и щях да се взривя. Когато това лято свърши, мислех, че ще умра без нея. Последния ден, когато се видяхме, плакахме и двамата, обещахме си да си пишем всеки ден. Нямаше мобилни телефони тогава. Нито имейл. И разбира се не си писахме. Животът извън летните ваканции бе съвсем друго нещо. Успяваше да те разсее дори от онази любов. Притеснявах се, че през годината ще си намери друго гадже. Както и стана: беше станала гадже с един, който летуваше там, където летувахме и ние и който за моя зла участ живееше в нейния град. И той я бе ухажвал, но аз бях нейният предпочитан. Освен през тази година. Не помня да съм страдал толкова много за жена, колкото за нея. Когато пристигнаха на ваканционното ни място — там, където аз бях нейното гадже, тя не ми каза. Само казваше, че не иска вече да сме заедно, че между нас всичко е приключило и че не ме обича повече. Тогава аз, подозирайки, че е с онзи тип, й казах: Вече зная.

И с годините станах учител на „вече зная“. Това е техника, чрез която да признаеш на другия твое подозрение, завявайки, че е нещо, което знаеш. С времето дори се усъвършенствах и добавях името на този, който ми е направил признанието. Но, макар да съм вече специалист и голям потребител на „вече зная“, невинаги съм в състояние да понасям отговора. Да прибягваш до „вече зная“ си е направо хазарт, блъф, а когато човек блъфира, трябва да умее да контролира лицето си, изражението си. Трябва да поддържа потвърждение на съмнението с безизразно и невъзмутимо лице. Както когато се блъфира на карти. Както при игра на „каменно лице“ — игра, която се играе между мъже, и то поотраснали. Сяда се на масата без панталони. След което едно момиче се пъха под масата и си избира с кого да прави орален секс. Щастливецът трябва да поддържа „каменно лице“, тоест да не дава израз на случващото се пред останалите, които не знаят кой от тях е избраникът. Разкрият ли го, бива елиминиран.

Както и да е, с Лаура разкрих всичко с това „вече зная“. Какъв удар под кръста. Примирих се с факта, че повече няма да се любя с нея, но за да си отмъстя, се хванах с една нейна приятелка, която от години бе влюбена в мен. И когато Лаура ни видя заедно, ужасно се ядоса и известно време не си говорихме, после един ден решихме, че трябва да поговорим. Уговорихме си среща, събуждайки притеснение у съответните ни гаджета. Тя ми довери, че, ако аз оставя моето гадже, тя ще направи същото с нейното и отново ще се съберем. Не приех.

Какви чудесни истории на тази възраст. Като историята ми с Ева. Когато бях на седемнайсет години, излизах с една Ева. Тя обаче си имаше гадже и по тази причина отказваше да правим любов, защото не искаше да изневерява. Но ми правеше велики свирки. Твърдеше, че това не е изневяра и не й създава чувство за вина. Прекарвах цели следобеди, седнал на дивана у тях, а тя коленичила пред мен.

Връщах се към обичайния си живот. Но носех със себе си нещо неизживявано до този момент. С Микела всичко бе различно.

Приспивателното ме тласна в прегръдката на дълбок сън. Заспах като дете след продължителен плач.

Събудих се на кацане. Взех си багажа. Безмълвен. Заради всичко, включително заради приспивателното, мисля. Излязох от летището и отвън ме очакваше една усмивка. Силвия.