Фабио Воло
Още един ден (5)

4
Отсъстващият баща

Когато бях на седем години, за няколко минути бях гений. След това — мрак. Обсъждахме с приятелчета нещо, което учителката бе казала сутринта в клас, по-точно — това, че земята прави пълна обиколка около оста си за двайсет и четири часа, а около слънцето за триста шейсет и пет дни и че на всеки четири години една е високосна и февруари има 29 дена. Шест по четири двайсет и четири. Още обсъждахме силата на земното притегляне и това колко далеч от нас е разположена Америка. А в моята жилищна сграда имаше един господин, който, мине се не мине, подхвърляше, че Америка е на другия край на света, ала Париж — Париж не е и ако сме искали, щял веднага да ни го покаже. Защото бил на един хвърлей разстояние. Не е нужно да пояснявам, за мен и приятелчетата дали става дума за Париж или за Ню Йорк нямаше голяма разлика: и едното, и другото означаваха друг свят за нас. Затова, крайно заинтригувани, ние отвръщахме, че искаме, много искаме да ни покаже Париж. Тогава той ни вдигаше един по един на ръце и приклещваше малките ни глави с ръка на нивото на ушите; помня как хващах китката му с ръце, та да разхлабя силната хватка и да облекча болката. Защото така стискаше, че болеше! Висяхме един подир друг в ръцете му, а той ни питаше вижда ли се Париж. Що за жестокост! Същият този господин години наред ни прилагаше едни номера с носа. Хващаше носа ни с пръсти, след което, промушвайки палеца между свитите си показалец и среден пръст, казваше:

— А така сега, взех ти носа!

В интерес на истината, старецът беше симпатичен. Почина. Случва се: това е животът.

Но нека да споделя изказването, което направи от мен гений за около двайсет минути. То бе следното:

— Добре де, щом земята се върти, значи в един момент Америка ще се озове тук, при нас. Това, което трябва да направим, е да намерим начин да се задържим във въздуха и там да изчакаме часовата разлика да се стопи под краката ни. За какво да пътуваме до Америка със самолет: ако успеем да се задържим във въздуха, да речем с хеликоптер, земята, като се върти, ще ни я докара под краката и просто ще слезем.

Разсъждението ми тласна всички в неистови подскоци, и то подскоци на дълго — за да проверим колко надалече можем да отскочим. За да спестим разстояние и време, то е ясно. И подскоците ни, по-точно отскоците, действително ни показаха как приземяването спрямо изходната точка е по-напред — по-натам, към Америка. Тъй че аз не само се превърнах в гений, ами станах и идол на компанията. Крал на детската площадка.

В детството си имах безброй приятели, но най-скъпият ми приятел беше Андреа. Той ми беше като брат. Спеше у нас, аз спях у тях. Следобед често закусвахме двамата у баба. Това специално много ясно си го спомням, защото всеки ден, с пълни усти, си отправяхме следния въпрос:

— Искаш ли да видиш инцидент в мината? — След което отваряхме усти и си показвахме един друг сдъвканото. Вече не сме толкова близки.

В деня, когато заради теориите си бях провъзгласен от приятелите за крал на площадката, баща ми, който по това време обикновено бе на работа, учудващо си беше вкъщи и след разговор с майка ми слезе в моето кралство и ме повика настрана с възстранно изражение на лицето. Аз се втурнах към него, за да му известя добрата новина: че има син гений, имаше право да го знае. Прегърна ме силно, но аз се мятах наляво-надясно — исках да говорим. Очите му се навлажниха и той в крайна сметка ме уведоми, че отива на работа, пусна ме и се отдалечи. Това беше последният път, когато го видях. Бащата на малкия гений напусна дома ни и остави гения сам с майка му.

Междувременно продавачът от кварталния плод и зеленчук, господин Аз-знам-всичко, бе разяснил, че на практика няма как да се задържим във въздуха и да чакаме Америка да дойде под нас, най-малкото поради наличието на въздушни течения, на атмосфера, на земната гравитация и куп други работи, които въобще не помня; та се оказа, че не съм гений. Която констатация ми бе крайно неприятна и трудна за понасяне. Толкова, че, когато един ден отново ме споходи гениална мисъл, на никого и дума не казах. Бях поотраснал вече и въпросната мисъл бе следната: ако един асансьор се откачи и започне да пада, намиращият се вътре би могъл да се спаси, като отскочи в частта от секундата, преди дъното да се разбие. Интересно дали би се получило…

От деня, в който баща ми напусна мен и мама, животът ми коренно се промени. В един и същи момент се оказах фалшив гений и без баща. Но най-вече се оказах единствената любов на майка ми. Отначало тя казваше за баща ми, че е в командировка. Докато не я заварих един ден да изхвърля вещите му в черни боклукчийски чували и разбрах, че няма да се върне. Опитах какво ли не да я спра — ритах, плачех, крещях, само и само да престане, но тя през сълзи ми отвърна, че той никога нямало да се върне и, като го каза, ми плесна един шамар. Избягах в стаята си и скрих един от пуловерите му. Мама не забеляза липсата му, само дето един ден ме завари да го мириша, заврян в гардероба. Правех го често: криех се в гардероба да мириша пуловера на баща ми. Когато ме хвана, мама го изтръгна от ръцете ми и повече не го видях.

Пазя малко спомени от баща ми. У дома всички снимки с него имаха дупка на мястото на лицето му. Мама до една ги беше изрязала. Има ли нещо по-тъжно от това? Снимка с мен, майка ми и баща ми, който „присъства“ с една дупка върху шията. Не че докато живееше с нас прекарваше много време с мен. В събота следобед например играехме мачовете от турнира на неделното училище и кой все идваше да ме гледа? Мама. Случи се един път татко да заяви, че той щял да ме придружи. Полудях от радост при тия думи, естествено. Веднага си казах, че ще изиграя най-хубавия си мач в живота. Ако ще и кръв да се лее от мен, казах си, ще покажа на татко шампиона в мен. Както и стана: със стъпването на терена взех да тичам като луд по игрището. Какво ли не правех: играех в защита, нападах, отнемах топка, нахлувах в противниковото поле… И при всяко едно действие дирех с поглед баща ми сред публиката.

В крайна сметка усилията ми се възнаградиха: завладях топката и вкарах гол. Е, не беше свръхмайсторски, но какво от това. Факт, че топката попадна във вратата на противника. Съотборниците ме приветстваха и прегръщаха, а аз се мъчех да се отскубна, за да срещна погледа на баща ми. Само че не се виждаше, като че се бе преместил някъде. Нямаше го. Видях го в края на мача зад една кола: караше се с някаква непозната жена. От начина, по който се караха, личеше, че се познават добре. Ето как, въпреки победата на моя отбор, в колата на връщане бях тъжен. А баща ми дори не забелязваше. Само ме попита:

— Защо е тази физиономия? Нали победихте!

Не му отговорих. Въобще и дума не продумах през останалия път до вкъщи.

Имам и хубави спомени, не само лоши. От неделните пикници извън града например. Докато пътувахме в колата, заставах отзад на крака в средата между предните седалки и не спирах да бърборя — ту с майка ми, вдясно от мен, ту с баща ми, вляво на волана. Когато бях уморен или просто отегчен, започвах да повтарям на всеки трийсет секунди:

— Колко остава? Пристигнахме ли вече? Колко остава? Пристигнахме ли вече? — като машина.

Баща ми си тръгна и конфигурацията в колата се прекрои, и то за постоянно: майка ми вляво на волана, вдясно празна седалка или седалка с пазарски торби върху нея.

Да разкажа и за един особен случай. Тогава имах разговор на четири очи с баща ми в моята стая. Защото бях направил „онова нещо“ пред едни гости. Под „онова нещо“ се разбира фактът, че от малък обичах да си развявам пишлето. Не бях наясно, че подобни работи не са за правене. Харесваше ми да го правя и го правех. Но един ден в хола се бяха събрали роднини и приятели на нашите. Аз влязох чисто гол и взех пред всички да си развявам пишчицата в съпровод с възторжени викове:

— Супер е, пробвайте и вие, хайдеее, пробвайте и вие…

Част от присъстващите се засмяха, което още повече ме насърчи. Бях доволен, че ги разсмивам с моята откровеност. Ето тогава баща ми повели да разговаряме на четири очи. За да ми обясни, че подобно нещо не се прави. А аз не разбирах защо.

— Да, ама, тате, много е хубаво, трябва да опиташ — повтарях му.

Да си призная, и до днес не ми е ясно защо това нещо е нередно. Аз продължавам да си го правя, и то честичко. Е, не пред роднини и приятели, вярно. По въпросите за секса не бях кой знае колко вещ. Съвсем с основание Лучо ме попита веднъж в коридора на училището, когато бяхме на осем години:

— Ти, Джакомо, знаеш ли какво е „новобранец“?

— Не!

— Айде бе! И как не знаеш, като от секс нищо не разбираш!

И се отдалечи.

Истина беше. На мен никой никога не ми е обяснявал каквото и да било за секса. Например бащата на Салваторе се бил погрижил синът му да поназнайва. Един ден му казал: „Време е да научиш нещичко за секса… ела тук сега и се скрий в гардероба, за да гледаш какво правим с майка ти.“ Да бе, да. Абсурд: въобще не му повярвах, но няма значение.

Та, бавно се развивах в сексуално отношение. Размерът не беше сред тревогите ми. По-скоро ме тормозеше фактът, че за разлика от всичките ми приятели, аз бях без косми. А те можеха да си ги решат, ако искат. Бях кьосе, едва ли не, а те до един приличаха на Пепе — едно дете от Калабрия, което на девет години приличаше на завършен мъж.

По времето, когато приятелите ми разправяха как мастурбират и стигат до оргазъм, аз само съумявах да мастурбирам — в хола у дома бях като пред публика. Първия път, когато свърших, ми трябваше цял час, за да стигна до оргазъм. Пишката ми бе пламнала. Спокойно можеше да се използва за скара за барбекю. Но бях безкрайно щастлив, когато в крайна сметка усилията ми се възнаградиха и от нея излязоха капчици семе. Незабравимо преживяване.

По това време баща ми вече го нямаше. Не че щях да му се похваля. Или не знам. Във всеки случай и той не ми казваше всичко за себе си. Разправяше ми впрочем разни щуротии, направо глупости, на които аз се връзвах. Например в стаята си имах плакат с кола от Формула 1, а той ми беше казал, че пилотът под каската е той. Също, че преди да се ожени, работел във „Ферари“. Веднъж пък изтърси, че Джузепе Гарибалди му бил приятел… и аз на всяко минаване по Ларго Каироли поглеждах към конната статуя и казвах: „Здрастиии, аз съм Джакомо, на Джовани синът“. Докато не дойде денят в училище, когато учителката взе да обяснява за Гарибалди. Аз вдигнах ръка и казах:

— Госпожо, знаете ли, че аз го познавам! Той е приятел на баща ми. — Всички прихнаха да се смеят, а аз горкият реших, че се присмиват от завист. Така си мислех и когато разни по-големи се ебаваха с мен, защото татко ми беше казал, че за да уловиш птичка, без да стреляш, стига само да сложиш малко сол на опашката. Излишно е да казвам, че неведнъж съм опитвал да го сторя.

В училище бях единственият с баща, който го е оставил. Децата около мен бяха всякакви — на задружни семейства, на разделени родители, на разведени. И сред тях бях аз. В единственото положение на дете на напуснал баща. Нямаше уикенди с татко, каквито си имаше при децата на разделените родители; нямаше по два подаръка за рождения ден и за Коледа… Баща ми просто изчезна и си създаде друго семейство. Имам доведена сестра, това да.

За родители ми се паднаха две непораснали деца, които си бяха направили дете — мен. Ето как съм се появил. Като във филма „Крамър срещу Крамър“ — първия път, когато го гледах, вече бях голям, но квичах като теленце на заколение. При все че във филма си тръгва майката, не бащата.

В началото, след като баща ми си тръгна, мама ме вземаше да спя при нея в леглото. Понякога ми беше добре там. Но друг път беше твърде зле. Когато прекарваше нощите в плач например. Тогава ме притискаше ли, притискаше в себе си: колкото по-неутешимо плачеше, толкова по-силно ме притискаше. И досега помня мириса на тялото й. На изпотена кожа. Имах чувството, че се задушавам. Въздух не ми достигаше. Притискаше ме силно в гръдта си. Нейното синджирче с кръстче се впиваше в бузата ми. И ми причиняваше болка, но дума не продумвах. Задушаващи някак ми бяха и целувките й по главата ми, от лицето й ми се пренасяха сълзи по косата. Освен че плачеше, понякога говореше ужасни гадости по отношение на мъжете, особено по адрес на баща ми. Понеже бях дете, аз не влизах в категорията. Обичаше да ми напомня, че татко не ни обича и че ни е зарязал. Изобщо… когато си спях сам, в моето си легло, ми беше далеч по-добре. Моменти като тия ме ужасяваха. А и се чувствах безсилен, неспособен да й помогна и да намеря разрешение на ситуацията. Така ми се искаше мама да си се върне в предишното състояние — каквато беше, докато баща ми живееше с нас. Исках аз да съм той. И израснах, превръщайки себе си в отговор на тази ситуация: израснах в опити да не разочаровам майка си — никога; да бъда добро дете; да бъда добър син. От малък се заех да постъпвам, както е редно, както подобава, без изключение. Трябваше да отговоря на очакванията, исках да отговоря на очакванията и не исках да бъда разочарование — за семейството си, за учителката си, за света, за Господ.

И много бързо ми се наложи да порасна по тази причина. Бях принуден да се превърна в това, което се очакваше от мен, а не в това, към което е можело да се стремя.

Вечно със засилено чувство за отговорност, винаги със съзнанието да не искам твърде много, да не притеснявам, да се оправям, както мога. Дори когато баба ме вдигаше на ръце, за да пусна картичка или писмо в пощенската кутия, пак се напрягах и пак го усещах като изпитание: заради ужаса да не объркам кутиите — ЗА ГРАДА / ЗА ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ДЕСТИНАЦИИ. Поне си представях далечни светове. И си мислех: „Като порасна, ще отида тук — в «за всички останали дестинации».“ И така, докато правех винаги всичко както трябва, без да разочаровам никога никого, майка ми престана да плаче нощем и да ме задушава. Беше минала повече от година, откакто баща ми си бе тръгнал, когато една нощ — бях легнал при нея — се събудих от говорещия й глас: говореше по телефона с някого. Не разбрах какво казва, но когато затвори слушалката, се върна в стаята, взе ме на ръце и ме занесе в моята стая, притваряйки вратата. Престорих се на заспал. Малко след това я чух да приказва с някого. С мъж. Станах и надникнах през вратата, за да видя кой е. Видях го, докато се изнасяха към нейната стая. Някакъв мъж с мустаци. Помня, че тази нощ изпитах страх. Не знам защо. Но го помня: изпитах страх и се почувствах самотен, ужасно самотен. Все едно тя не беше майка ми, а друга жена. Далечна. Откъсната от мен.

Един път по Коледа мама ме заведе в службата си. Имаха тържество и мъжът от онази нощ беше там. Оказа се нейният шеф. Сега живеят заедно.

Не знам дали е заради баща ми и това, че ни изостави, но не се доверявам на хората, особено на жените.

Аз съм на трийсет и четири години. Баща ми почина, когато бях на двайсет и пет. С майка ми говоря малко. Това са моите родители: единият ме изостави, другата така и не ме опозна, за да ме разбере.

Когато научих, че баща ми е починал, нещо в мен се преобърна. Не бях гневен, не мога да кажа, че бях тъжен. Зная, че бях нервен. И беше странно: един път вече ме бе напуснал, но когато е напускане по пътя за вечността, е някак по-трудно.

Малко след смъртта му се изнесох на квартира, а господинът с мустачките се нанесе при майка ми.

Тя винаги е била маниачка на тема ред и чистота. Безброй пъти съм оставал да се храня сам на масата, защото, докато си дояждах, тя вече беше на мивката и миеше тиганите. После и котлона. У дома целият под, мебелите светят от чистота, като огледални са. Всичко блести. Който и да влезеше у нас, мама винаги казваше едно и също: Извинете за безредието. А аз се оглеждах наоколо: пълен ред, навсякъде. Та, от малък съм свикнал да не цапам. И почти не цапам.

Когато пораснах, особено в юношеските години, опитах да си извоювам свое малко пространство, за да мога да дишам. Но тя ми вменяваше смътно чувство за вина заради това, до степен да се чувствам виновен, преди още да е направила каквато и да е забележка. Нейното прекомерно внимание ме задушаваше. Глезеше ме, набавяше ми всичко, никога нищо не ми е липсвало. Караше ме да забелязвам всичко, което прави заради мен, и ми го натякваше. Постоянно.

Бях като в капан.

Винаги съм се чувствал като сгрешил, като сбъркал нещо с майка ми. Едва когато пораснах, разбрах, че това е бил нейният болен начин да ме държи близо до себе си, вързан за нея. Водена от страх да не я изоставя и аз като баща ми.

Тъй че, между мен и живота винаги е стояла майка ми. Каквото и да правех, тя винаги имаше какво да каже. Чаша вода да изпия, и ето: Измий си чашата след това. Свали си обувките. Сложи ги на място. Не се качвай на леглото. Загаси лампите. Под душа: Внимавай да не измокриш плочките на земята. А фразата, която най-често употребяваше през периодите, в които се случваше да съм запечен, бе: Дебелото черво трябва да се поддържа празно.

Чувах тия изказвания, заръки, наставления, дори и да я нямаше наоколо.

Майка ми следеше дори колко пъти ходя до тоалетната. Вечерта, когато научих, че баща ми е починал, влязох да се изкъпя. Не затворих кранчето и в един момент водата започна да тече във ваната и да я пълни, а аз не правех нищо. Стоях като упоен и гледах как прелива. Близо час подсушавах после. Но ми подейства терапевтично: бе една от първите прояви на смелост в живота ми. Няколко дена по-късно бях повикан при нотариус за отваряне на завещанието. Изненада и олюляване. Не знаех какво да сторя. Изкуших се да не се явя, но разбира се, го направих. Бяхме аз, жената на баща ми и дъщеря им — моята доведена сестра. В онази стая звучеше само четящият глас на нотариуса, иначе цареше тишина, която не ще забравя. Татко бе оставил за мен в наследство малък апартамент. Гарсониера. Веднага си представих как ще ме намразят заради това. Изпитвах смущение, срамувах се в известен смисъл, но не казах нищо. Като приключихме и излязохме от офиса на нотариуса, аз поздравих набързо двете жени и се изнизах тичешком. Но едва стигнал до стълбите, жената на баща ми извика след мен, настигна ме и попита дали имам нещо против да изпия едно кафе с тях.

— Съжалявам, бързам.

— Жалко… добре, довиждане.

— Не, добре, за едно кафе все имам време.

И ето една сюрреалистична ситуация: аз, доведената ми сестра Елена и майка й Рената, седнали на една маса в някакъв бар. Смутени и тримата. Но открих, и то веднага, че те не ме мразят. Напротив: те даже знаеха, че апартаментът остава за мен, обсъждали го с баща ми.

Елена, сестра ми, дори пожела да си разменим телефоните. Направихме го, разбира се, но аз вътрешно си знаех, че няма да имам желание да я виждам повече. Нямаше да ми е по силите. Да не говорим, че ми харесваше.

Останахме в бара по-малко от половин час. Дойде момент, в който Рената се обърна към мен и промълви:

— Баща ти много те обичаше.

Не след дълго станах, поздравих ги и си тръгнах.

В гарсониерата, която наследих, така и не пожелах да живея. В продължение на няколко години я давах под наем. После я продадох и с парите влязох в съдружие с Алесандро. Иначе апартаментчето се превърна в тема за спор и разправии с майка ми. Защото тя настояваше да не го приемам.

Когато баща ми си тръгна от вкъщи, тя не пожела да вземе нищо от него. Дори пари. Знам го, защото ми го е казвала. Многократно. Случвало се е да си мисля, че майка ми е страдала за баща ми повече от наранена гордост, отколкото от любов. Мисля си, че любовното чувство трябва да е лишено от всякакъв егоизъм — само тогава е истинско и здравословно. Майка ми не бе успяла в това отношение. И винаги проявяваше някаква форма на пресилен алтруизъм със своето непрестанно, вманиачено следене за това дали съм сит, дали съм облечен добре, спретнат и прочее. Все повтаряше, че каквото прави, го прави за мен. А истината е, че нейната любов никога не е била лишена от егоизъм. Нито от съревнователна гордост. Не по отношение на мен, а по отношение на собствения й живот.

Затова изживя като предателство съгласието ми да приема гарсониерата. За мен не беше такова, а не беше и нещо, което да ме накара да обикна баща си повече. Някакво си апартаментче… капчица от едно море, до което така и не се докоснах. Защо да се лишавам и от тази капчица? От гордост?

— Дава ти този апартамент, за да си изчисти съвестта — каза ми, докато се разправяхме.

— Каква съвест, мамо? Той е мъртъв. Каква съвест да си чисти? Нима е възможно да се отказвам винаги от всичко? Имам право на много повече, а сега трябва да се чувствам виновен за това, че приемам тая тъпа дупка.

— Защо, какво искаш да кажеш — че ти е липсвало нещо някога ли?

Напуснах тази поредна кавга, знаейки, че после ще ми е тъпо, задето съм се сопвал.

Няколко месеца по-късно напуснах и дома, в който бях израснал. Окончателно.

По-точно казано: избягах.