Фабио Воло
Още един ден (26)

25
Мама

Баба бе един от най-важните хора в живота ми. Затова в дните след смъртта й с изненада открих, че съм бил подготвен за това. Изпитвах дълбока меланхолична тъга, но все пак спокойна, смирена. Усещах в себе си любовта й. Любов завинаги, изтъкана от безброй малки жестове, които правеха отношенията ни специални. Баба бе балсам в моя живот.

Около две седмици след погребението с майка ми се заехме да разчистваме бабиния дом. За щастие майка ми и леля ми са в добри отношения и не крадяха една от друга вещи, както често се случва в подобни ситуации. Има всякакви случаи. Например възрастната госпожа, която живееше близо до майка ми, я приеха по спешност в болница в тежко състояние. Предвид възрастта й — осемдесет и девет години — лекарите я бяха отписали и бяха предупредили роднините й, че няма да издържи. Само че два дена по-късно тази госпожа като по чудо се съвзе и като се върна в дома си, го завари опразнен: дъщерите й вече се бяха погрижили, така да се каже. На мен не ми се вярваше, но историята си е съвсем истинска.

Да прекарам часове наред в непосредствена близост с майка ми и да се ровя във вещите на баба ме караше да се чувствам неудобно. А и изживявах като нахлуване в личното пространство това да отварям чекмеджетата й все едно шпионирах в съкровени територии на бабината интимност. Струваше ми се несправедливо. Не че баба имаше кой знае какви тайни. Ако аз ненадейно умра, кой знае какво би си помислила майка ми, като намери DVD-та с порнофилми, вибратори, вагинални топлици, превръзки за очи и пълен с лед презерватив във фризера. Имам и видео с Моника докато правим секс. Винаги съм се надявал да не умра ненадейно. Не само затова, естествено. По същата причина много често в миналото, когато мастурбирах в леглото, преди да заспя, изхвърлях тоалетната хартия, която бях взел, за да се бърша след свършване, в банята. Искам да кажа, не я оставях на нощното шкафче, именно защото си представях как, ако се случи да умра през нощта, ще намерят следи от чекията ми. Вечерите, когато съм бил особено изморен и не ми се е ставало, съм оглеждал отстрани хартията, за да видя дали може да прилича на използвана книжна кърпичка за нос. Не зная, може би става дума за една травма от детството ми, когато една вечер, след мастурбиране, скрих тоалетната хартия между матрака и пружината на леглото. И на сутринта на път към училище изведнъж се сепнах, че съм забравил да я изхвърля. Когато се прибрах у дома, видях, че стаята ми е вече подредена и почистена. Никой нищо не ми каза, но няколко дена поред не успявах да мастурбирам заради мисълта, че майка ми е разкрила всичко.

Да отварям тези шкафчета сега, след кончината на баба, бе различно от предишните отваряния. Всички познати предмети от дома й си стояха на същото място, но всичко бе някак различно. Отворих едно чекмедже с бельо — гащи и сутиени. Огромен размер всички. Сутиените на баба ми бяха до един с малка розичка в средата между двете чашки. Тези неща отиваха в сака с дарения, без дори да сме питали.

По-долу, в друго чекмедже, открих кутийката с обеците.

Попитах майка ми дали има нещо против да ги задържа за себе си.

— Не разбира се, задръж ги, щом искаш.

В същата кутийка бяха сложени и халката на дядо ми, часовникът му и четчицата, с която се бръснеше.

Мама не допусна и една сълза да се отрони от очите й през онези дни, дори на погребението. Явно бе изплакала всичките си сълзи, докато бях дете. Не пожела да й помогна за нищо. Наложи се да настоявам и да я убеждавам, че не го правя заради нея, а заради баба.

Откачихме картините и сложихме в едни големи картонени кутии всички съдове — чаши, чинии, прибори и прочее. Опразних витринката, където държеше едни чаши за кафе, на практика неизползвани, а също и две снимки на дядо ми и разни бонбониери от различни сватби и причастия. Там беше и тази от моето първо причастие: момченце с кученце.

— Мамо, ще си направя кафе, ти искаш ли?

Странно, но отговори утвърдително. Само че добави:

— Аз ще направя, ти продължавай тук.

Да, това е майка ми.

Малко по-късно се намерих в кухнята с нея на кафе. Аз бях седнал, тя стоеше права.

— Задръж чашите за кафе, ако искаш, те са на практика нови — казах й.

— Мисля, че няма да задържа нищо, няма място за нищо у дома. А в момента ремонтирам кухнята и вече си купих каквото ми трябва. А ти, освен обеците, не искаш ли да задържиш нещо? Говорих с леля ти и тя каза, че единственото, което иска, е картината на входа. Всичко останало можем да го задържим или да го изхвърлим.

— Аз не искам друго освен обеците. А защо променяш кухнята — не те ли устройва вече?

— Не че не ме устройва, но беше стара и й беше време за ремонт.

Тишина. Шумна тишина.

Трудно е да разбереш самотата на другите, но трябва да кажа, че ако в моя живот тя ме направи по-устойчив, то в този на майка ми бе имала разрушителен ефект. При все че имаше мъж до себе си. Разбрах, че, дори преодоляването на травмата от мъж, който напуска семейния дом да е трудно, много от нашите проблеми произтичаха от характера на майка ми — от това как тя реагира на травмиращата ситуация.

— Мамо, да поседнем за малко.

— Момент, искам да подредя тези чинии…

— Моля те, остави това, после ще го направиш.

Спря, погледна ме за миг и след това със забележимо усилие преустанови заниманието с чиниите и седна. Майка ми беше пред мен, гледах я и осъзнах, че е време за примирие и с нея. Не ставаше дума за моментно вдъхновение, ясно е — обмислях го от известно време. Мисля, че откакто разговарях със Силвия онзи път в Бърза помощ, оттогава търся удобен случай. И сегашният ми се стори напълно уместен.

— Какво има? — попита ме тя.

— Съжалявам, мамо, наистина съжалявам.

— И аз, и аз… но на тази възраст… рано или късно…

— Не говоря за баба, говоря за нас: за мен и теб.

Замълча. Погледнахме се в очите за няколко секунди. Право в очите, без да мигнем. От години не бях гледал майка си така; всъщност никога не я бях гледал по този начин. Колко променена беше.

— Съжалявам за това как се развиха нещата. За това как се разви животът ти… и моят. Заслужавахме повече.

— Добре, но какво общо има този разговор сега… и аз съжалявам, но нещата са такива, каквито са. Съзнавам, че бях ужасна майка, Джакомо.

— Мамо, не говори така. Не се крий отново зад тези думи.

— Да се крия?

— Да, когато кажеш така, се криеш и бягаш. Не си била ужасна майка. Не искам от теб да ми се извиняваш. Просто казвам, че се получи, както се получи, но сега, лека-полека…

Искаше ми се да завърша изречението с: „Лека-полека ми се иска да тръгна по пътя обратно към теб“. Но не успях. Въпреки че се разбра.

Помълчахме за миг. После поднесохме чаши към уста, за да отпием кафе. Тя я постави в чинийката и каза:

— Знаеш ли какво ми каза баба ти онзи ден? „Така и не можа да живееш спокойно, постоянно си напрегната.“

Усмихнахме се.

— Съжалявам, че за да оцелея, се наложи да се отделя от човека, когото най-много обичам на света. Без теб, мамо, нямаше да ме бъде, както и с теб.

— Добре направи, че си тръгна. Разбрах те, знаеш ли? Помисли си само: аз успях да го разбера… щом аз го разбрах, това казва всичко.

— Трябваше да те надживея. Примерът, който ти и татко ми дадохте — първо той, после ти — бе, че да се свържеш с някого означава да се чувстваш зле. Затова години наред не успях да имам истинска, проникновена връзка с жена.

— Мислиш, че за мен е било лесно ли? Аз се оказах сама. Направих, каквото можах.

— Никой не трябва да се извинява за нищо. Единственото, което искам да кажа, е, че съжалявам, че се наложи да си тръгна и че не съумях да ти обясня защо го правя. Съжалявам за това, че те нараних, че те разочаровах, че не се оказах в състояние да ти бъда наистина в помощ. Напоследък разбрах много неща, ходът на живота ми от онези години някак ми се изясни. Много повече разбирам сега, от разстоянието на времето. Често съм си мислил за всичко, което не съм имал. Ти толкова се страхуваше да не ме лишиш от нещо, че в крайна сметка започна да ми липсва въздух и най-вече възможността за грешка. При все че се наложи да се отдалечим, искам да ти кажа, че в този последен период аз обичах, изпитах любов. Научих се да обичам и искам ти да усетиш тази любов, която нося в себе си. Това е.

Докато говорех, по лицето на майка ми се стичаха сълзи. Говорех, без да спирам, бавно и напоително, и накрая сълзи наводниха и моите очи. Тя опита да каже нещо, но не успя. Цял живот бе отказвала да погледне навътре в себе си. Вече знаех какво й се иска да ми каже. Хлипаше, плачеше, после замлъкваше. Казах й, че каквото има да ми каже, ще го каже друг път. Както и стана. През последните месеци лека-полека успяхме да се сближим. Приключихме със сълзите. Дори ми подари сушилня.

Преди да напуснем бабиния дом все пак ми каза, че за този ни разговор пръст има баба, без съмнение. Отвърнах, че и аз така си мисля.

— Аз тръгвам, хайде чао, мамо.

— Чао.

Да се помириш с някого, с когото си воювал, крие огромна сила, дава мощ. Случва се и между хора, които едва се познават. Човек става по-добър. Преди да изляза, казах:

— Поздрави Фаусто.

Фаусто е нейният приятел и аз за първи път го наричах по име.

Развълнуван и ентусиазиран от факта, че съм се помирил с майка си, аз се отправих на разходка и влязох в магазин за играчки. Купих подарък, който накарах да ми увият и взех абсолютно същата играчка и за себе си.

Отидох до местоработата на Андреа. В офиса го нямаше, тъй че оставих пакетчето на бюрото му с една бележка: „Извинявай. До скоро… надявам се“. После се върнах вкъщи и, преди да се кача по стълбите, в двора поиграх малко с количката си с дистанционно управление. Тази, която току-що бях купил за себе си. Бях радостен, че най-сетне успях да даря детето, което бях, с количка, а и другото дете, което натъжих преди толкова години. Не се чувствах добър заради нещата, които бях извършил тогава, в онзи ден. И сега не бях станал добър заради жеста си, разбира се. Съвсем не. Но ми олекна.