Фабио Воло
Още един ден (20)

19
Пикник (–5)

Събудих се от нейния глас:

— Имаш криле, имаш криле като ангелите.

Отворих очи, обърнах глава към нея и я заварих загледана в гърба ми.

— Сега забелязвам, че имаш криле — като ангелите.

Схванах, че имаше предвид двете завъртулки с косми под лопатките.

— Ужасни са тези косми, зная — косми, които са решили да си поникнат там напълно неоснователно.

— Това са криле.

И естествено това беше първият път, в който погледнах на въпросните косми под друг ъгъл. Започнах да се въртя на пръсти из стаята, пресъздавайки летене.

Както обеща, Микела си взе няколко дена ваканция и за обяд решихме да си направим пикник в Сентръл парк.

Тя сготви, аз не пипнах нищо. Всъщност аз се сетих за пиенето и отидох да купя. Върнах се и заварих на кухненската маса кошницата с посуда. Точно като по филмите. Една кошница с плодове, със затворени кутии и сирена. Повдигнах я, но ми каза да я оставя — тя щяла да я носи.

— Тежка е.

— Не е, не, ще се справя… ти вземи покривката, нещата за пиене и радиото.

— Сигурна ли си?

— Аз съм силна. Виж какви мускули имам.

След което направи нещо, което правят момичетата и което ужасно ме разсмива. Вдигна си ръкава и си извади мускула: „Виж какъв мускул имам, пипни“. Много обичам, когато жените правят така. Стават като деца. Имат една издутинка по средата и я съпровождат с ужасно горд израз на лицето. „Пипни де, пипни.“

На улицата пред дома й извиках такси. Попитах дали може да свирне, за да го привлече — като Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“.

— Не мога да свиря.

— Как не можеш да свириш? Всички могат да свирят.

— Опитвам се да издам звук, но излиза само въздух, все едно духам, а не свиря. Това ми е комплекс от детството. Всички ми се подиграваха.

— А, ето защо си се целувала с Амарилдо. Защото никой не те е искал. Добре де, добре — аз пък не мога да се гмуркам, без да си запуша носа с два пръста. Ако не го направя, ми влиза вода.

— Не е трудно, трябва просто да издишваш с носа.

— Имаш предвид това, че не можеш да свириш ли?

Засмяхме се.

Пристигнахме в Сентръл парк и се настанихме. Яйца, солена пита и гуакамоле. Луд съм за гуакамоле. Имаше и бисквити с ядки и канела и още термос с кафе. Междувременно бях намерил радиостанция с хубава музика. Клъвнахме от тук от там, нахранихме се. За пиене имахме червено вино, калифорнийско. Не беше зле.

Пихме кафе и после се излегнахме на слънце — тя с глава на гърдите ми. Мълчахме си. Известно време не правихме нищо. После тя взе да си чете. В моята глава пък се въртяха въпроси. В един момент по радиото пуснаха любима моя песен.

— Отивам в студиото на това радио да целуна великолепния диджей.

— Коя е песента?

— Fly Me to the Moon в изпълнението на Шърли Беси.

— Хубава е.

Когато песента свърши, наруших мълчанието с думите:

— Как така ти дойде тази идея с годежа с краен срок?

— Струваше ми се, че така би бил по-спокоен — ако имаш обозрими началото и края. А може би и аз съм по-спокойна.

— Ами аз имам травма от детството — травма на изоставянето. От няколко години вече мога да иронизирам това. Твоите родители обаче са си заедно — след цял един живот почти, все са си заедно.

— И аз имам своята травма. Тази на задружното семейство. Майка ми се е омъжила девствена и в живота си е познала само един мъж — баща ми. От което винаги се е чувствала щастлива. Моето мнение е, че са останали заедно и въобще са се събрали, защото от тяхното поколение дори не са си задавали въпроса дали има друг начин на съществуване. Каква отправна точка в живота могат да са ми те? За мен тези неща са непосилни. Само като си помисля, и се травмирам. От една страна — еманципация на жената, с нейната си професия и работа, с нейната си независимост, с нейната си свобода; от друга страна — желанието да бъдеш домакиня, да бъдеш майка като в една завидна любовна история, каквато имат майка ми и баща ми. Доскоро аз изживявах това разделение като мое — не знаех кое от двете е за избиране, водех вътрешна борба.

— Много сме зле, Микела. Как е възможно обаче да се чувствам по този начин? Как е възможно да ни е толкова добре заедно? Наистина ли е възможно двама души да решат да се обичат и да бъдат щастливи ей така, по зададен план?

Микела затвори книгата.

— Не сме се избрали един друг планирано — това едно на ръка. Ако ти си тук, то е, защото сме се търсели — защото се потърсихме един друг още от първия път, когато се видяхме. И аз разсъждавах за това онази вечер, но стигнах до извода, че няма никакъв смисъл да се питаме. Реших, че ако изпитваш нещо, ако имаш чувства, по-добре да ги изживееш. В нашия случай знаем, че след няколко дена, каквото и да стане, се разделяме, затова… да си го изживеем. Онази вечер си помислих, че да продължавам да разсъждавам защо се чувствам добре с теб и какво ще стане, когато се разделим, е като да излезеш с мотор извън града и да не спираш да повтаряш: „Ами ако спукаме гума, ами ако завали, ами ако свърши бензинът?“

У Микела обичах желанието й да бъде свободна и да играе. Тази наша игра ми даваше ужасно много през дните заедно. Караше ме да изпитам желание да се отворя. Без натиск. Микела никога не искаше повече от това, което й давах, тъй че аз го исках, аз исках да й давам повече и повече.

„Когато играта ти върви, играй я“, казват в казиното, та и аз така — помислих няколко минути и реших, че искам отново да подхвана. „Подновявам и да видим какво ще излезе“, както в покера. Помислих си да й предложа да се омъжи за мен — ей така, за играта, но веднага се сетих за бившия й, когото е оставила, когато й е направил предложение. Освен това тя обясни, че е напуснала Италия и защото е била гневна на майка си и на всички, които са я съветвали да се омъжи.

— Ти вярваш ли в брака или си против него? Каза, че си била ядосана на всички, които са искали да те видят омъжена…

— Не си тръгнах, защото им бях гневна: тръгнах си, защото кризата, в която бях изпаднала, се дължеше на мен самата — бях гневна на самата себе си.

— Защо на себе си? Била си честна, така ми се струва.

— Виж, майка ми ме смята за провалила се като жена. Защото на моята възраст още нямам семейство, съпруг, деца. Майка ми вижда нещата по този начин и аз нищо не мога да направя, но позицията й ме накара да се замисля: мисля, че в живота си така и не успях да изградя нещо, което да й докаже, на нея, че да не си семеен не означава, че си се провалил. Трябваше да изградя някаква алтернатива и то значима, смислена, за да й го докажа. Или поне да постигна ведрина в съществуването си, сигурност в себе си, увереност. А истината е, че съм разкъсвана от съмнения, от несигурност и нямам нищо. Виждах как ме гледа майка ми, как се срамува от мен пред приятелките си. За нея аз бях и все още съм повод за неудобство, за смущение. И тя за мен. Не трябваше да допускам да се отнасят с мен така, както се отнесоха всички, които не ме разбираха; но проблемът си е мой — на себе си трябва да се сърдя, не на другите. За малко да се оставя на тяхната гледна точка, за малко да я приема, за малко да се поддам, разказах ти. Изживях края на връзката си с Паоло като провал, защото не бях постигнала това, което е постигнала майка ми. И на мен ми се иска да споделя остатъка от живота си с някого, но не мога да го направя с човек, когото не обичам, само заради логиката „по-добре така, отколкото сама“ или защото по-добро нямало да намеря. Сребърен медал. Познавам толкова хора, които са се съгласили на сребърен медал, втори в класацията, само и само да не са сами.

— Мисля, че цялото внимание и значение, което се отдава на брака, се дължат на факта, че той все още е фактор за обществено признание. И затова, когато кажеш „омъжена съм“, все едно казваш „успях“, а когато кажеш „аз съм сингъл“ означава, че си в очакване — че още не си успяла.

— Точно така, приятелките ми се омъжват, защото са по-малко честни, някои са по-слаби, други просто се задоволяват с наличното. На всичкото отгоре гледат на мен, неомъжената, като на клета жена. Не всички, но много от тях. Я стига… „Майната й на биологичната гордост, майната му на общественото одобрение и приемане“ — каза тя под формата на лозунг.

— Абсолютно е вярно: не всички, но много жени са омъжени, защото искат да са омъжени и са направили крачката с който е бил под ръка.

Помълчахме миг-два, после заговорих аз.

— Микела, искам да те попитам нещо. Би ли се съгласила да се оженим?

Вдигна глава от гърдите ми и ме погледна.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че вместо да бъдем гаджета през оставащото ни време заедно, да бъдем съпруг и съпруга. После ще се разделим, ще се разведем на датата, която постановихме. Ние двамата ще си измислим ритуал, ще си измислим място и начин да се оженим. Както досега — на игра. Какво ще кажеш? Ако се омъжиш за мен, ще те науча да свириш с уста.

— Съгласна съм. За мен е радост да се омъжа за теб. За четири дни, очевидно.

— А ако се омъжим сега и тук, в Сентръл парк?

— Защо не… даже ще ти покажа едно място, ако искаш. Много е мъничко, не е парк, ами паркче, градинка. Често се отбивам. Бих искала да се омъжа именно там, ако ти хареса и си съгласен.

— Няма нужда да ми го показваш… напълно ти се доверявам.

— Ще ти хареса, ще видиш… но нека да е утре, не днес.

— Защо?

— Искам да отида вкъщи, да си избера рокля и да си легна с мисълта, че на следващия ден е моята сватба и се омъжвам.

— Права си. А свидетели искаме ли? Кого би искала за свидетел?

— Не зная, трябва да помисля. Бих искала за свидетел… Данте.

— Кой? Приятеля ми от гимназията, Данте Досадника?

— Какво? Данте Алигиери имах предвид…

— Оф, помислих, че… няма значение.

— Или пък Неруда, или Вирджиния Улф, или Моцарт… или човека мъж, мъжа на мъжете, Стив Маккуин. Трябва да помисля. А ти кого би искал?

— Хм, в момента никой не ми идва наум.

— Добре, в колко часа да бъде сватбата утре?

— В десет добре ли е? После ще обядваме.

— Окей.

Веднага се обадих на Силвия, за да й оставя съобщение на телефонния секретар. Телефонът й обаче беше включен и след едно-две позвънявания от другата страна се чу нещо като:

— Ало?

— Защо си будна по това време?

— Забравих да изключа телефона.

— Извинявай. Добре, ще звънна утре. Исках само да ти кажа, че се женя. Чао.

— Чао.

Стана ми ясно, че на Силвия не й е станало ясно. Беше полубудна. Минута по-късно се обади.

— Стига, стига, утре ще ти разказвам…

— Ама ти вече ме събуди с това обаждане и най-вече с новината, която изстреля… Ти шегуваш ли се?

— Не.

Обясних й всичко. И говорихме надълго, като обсъдихме и други най-различни неща.

Затвори, припомняйки ми за бонбоните, които ми бе поръчала.

Спомних си, че на Спринг Стрийт, на ъгъла с Мърсър Стрийт, имаше азиатец, който държеше малка сергийка с верижки, гривни, медальони и пръстени. Отидох и купих две цветни халки.

Взех ги от една кутия с безброй други такива. За пет долара. Взех и една сребърна гривна за баба. Видях я и си помислих за нея, макар гривните да не са сред аксесоарите й: баба ми носи само сватбената си халка и чифт обеци, подарък от дядо ми от когато са били гаджета. Сигурен бях, че гривната ще й хареса — семпла, без заврънкулки и подобни работи. Като бях малък, за да ми достави радост, се съгласи да носи един гердан, който й бях направил от пластилин, тъй че тази семпла гривна със сигурност щеше да я оцени. Колко се радвах само, че баба носеше този гердан и повтаряше колко й харесва и колко добре съм го направил. Беше голям проблем да й се правят подаръци: тя никога не искаше нищо. Едно-единствено нещо наистина много я радваше и то беше да получава картички от мен, когато пътувах. Едничкото й искане. На баба изпратих картички от всички места, които посетих. И сега й изпратих картичка от Ню Йорк.

Върнах се в хотела. Все още не бях намерил нищо подходящо и хубаво за Силвия. Преди да си легна телефонът в стаята ми иззвъня.

— Ало.

— Данте се обажда, как си?

— Ама защо си буден по това време ти? При теб е пет сутринта.

— Размишлявах. Излизах снощи с един приятел и си пийнахме малко, не можах да заспя. А и съседът оставя кучето си на балкона през нощта и то често лае. Преди две нощи мятах камъни по него с една прашка, но на сутринта съседът ги намери и ми отправи заплахи.

— Съжалявам. И се надявам да можеш скоро да заспиш. Хайде, чао засега.

— Чакай, трябва да те попитам нещо, но не се обиждай.

— Защо да се обиждам? Какво искаш да ме попиташ?

— Слушай… ама не се обиждай, моля те… ние сме на една възраст, ти не си се женил, не си се обвързвал, най-добрата ти приятелка е жена… Ти да не си гей?

— Слушай какво, извинявай, Данте, но какво правиш? В пет сутринта се занимаваш с моите работи ли? — това ми се прищя да му отвърна. Но само казах: — Не, не съм гей. И утре се женя.

— Как така „женя се“?

— Шегувам се, не се женя, но и не съм гей. Спи спокойно, хайде.

— Добре тогава, извинявай, дано не си се засегнал. Хайде, пък като се върнеш, ще пием по бира, окей?

— Окей, Данте, лека. И използвай лед.

— Какво значи това „използвай лед“?

— Вместо да мяташ камъни с прашка, мятай кубчета лед… сутринта и следа няма да има.

— Ей, велик си… как не се бях сетил! Добре, хайде чао, отивам да проверя с какво разполагам във фризера.

— Чао.

Да ме пита човек защо му дадох тоя съвет с леда. Веднага се разкаях, че съм го направил.