Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Giorno In Piu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Фабио Воло

Заглавие: Още един ден

Преводач: Елица Попова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: италиански

Издание: Първо

Издател: Колибри

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Росен Дуков

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-320-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2821

История

  1. — Добавяне

11
Романтична вечеря (хамбургер с пържени картофи)

След онази кратка среща с Микела осъзнах, че за първи път в живота си имам пред себе си не момиче, а жена. Дори не зная как да обясня разликата. Усещането за нея, уханието й, начинът, по който говореше и най-вече по който гледаше — с поглед, който прави от момичето жена. А вероятно беше и нейното съзнание за това. Стига да го съзнава, едно момиче е жена на каквато и възраст да е. И Микела беше жена — разбираше се от начина, по който прекосява пространството, от начина, по който движи осанка.

Бяхме си дали среща пред моя хотел. Докато я чаках, си представях предстоящата вечеря — ресторант в Манхатън, притулена светлина, тиха музика за фон, стени, боядисани в топли, уютни цветове, а защо не стени от бели тухли.

От „Дома Кафе“ си тръгнахме към седем, а уговорката ни беше за девет и половина. Като се прибрах в хотела, ми дойде ужасната идея да се опъна малко на леглото, и то малко след душа. За щастие навреме се усетих, че се унасям и мигом станах и избягах вън от стаята (и най-вече от огромния пухен облак, който представляваше леглото). Междувременно куфарът ми бе пристигнал, тъй че имах възможност да си облека любимата риза. Не зная дали щях да се справя тази вечер, ако не разполагах с нещо свое, което да облека. Слязох в бара и пих едно тройно кафе. Боях се да не ми се доспи по време на вечерята, но най-вече се боях от прозевки, както обикновено се случва, когато съм изморен. След храна, особено ако съм пил червено вино, се прозявам. Ами ако ми дойде да се прозея в момент, докато тя говори?

Да изляза на вечеря в девет вечерта означаваше за мен три часа сутринта. Ако съм изморен, вечерта обикновено не закъснявам. В такива вечери не съм в състояние да предприема вечеря — кино — секс — едно от трите трябва да се прескочи. Защото още на средната фаза, в киното, трудно се удържам да не заспя в салона.

В девет и няколко минути жълто такси, карано от господин с мустаци и тюрбан на главата, ми достави Микела. Започна нашата първа вечер заедно.

Поздравихме се и веднага след това тя ми връчи един мобилен телефон.

— Купих си го с пристигането тук, преди да получа служебния. Ползвай го, ако искаш… И ми напомни да ти дам и зарядното.

— Благодаря.

Попита за каква храна имах настроение.

Жегнаха ме разясненията на Силвия — че жените обичали решителни мъже, такива, които знаят къде се намират и къде отиват, най-общо казано, затова се постарах да дам компромисен отговор:

— Ами намирам се в Манхатън, твоя нов дом: за мен е удоволствие да се доверя на твоя вкус и на твоите предпочитания. Само този път.

— Разхожда ли ти се?

— Да.

Поразходихме се в посока Грийнуич Вилидж.

Приятно ресторантче с тиха музичка и приглушена светлина ли? Нищо подобно:

— Какво ще кажеш да ядем хамбургери?

— О, хайде, защо не?!

Микела ме заведе на едно място, където предлагаха гигантски хамбургери с пържени картофи, лук, кетчуп.

— Не ям често подобни неща, но от време на време обичам. Затова, ако ще го правя, държа да е подобаващо.

— Какво да е подобаващо?

— Консумирането на храна, за която знаеш, че не е полезна. Тук правят най-достойните хамбургери в цял Манхатън.

Заведението се казваше „Корнър Бистро“, на Западна Четвърта улица: стар стил, с телевизор на стената, на високо в ъгъл зад бара, пестеливо откъм поддръжка, но определено оригинално. Имаше дървени маси с издялкани безброй имена по тях — в Италия ги имаме по разни закусвални в провинцията. Ни следа от младежки порив в обзавеждането и подредбата. Хамбургерите ги сервираха на картонена чинийка с пържени картофи. Аз си поръчах класически, а Микела си взе чийзбургер.

Признавам: това беше най-вкусният хамбургер, който бях опитвал през живота си. Е, наложи ми се да изпия няколко коли, за да го смеля, но нищо. Предвидливо си ги поръчах с лимон, но само за случая, иначе предпочитам без. Не че не обичам лимонения вкус, напротив, но при отливане резенчето винаги застава на пътя на течността и ми пречи. А сламки не понасям. Както и да е, въпросът е, че стилът на вечерята ни нямаше нищо общо с онова, което си бях представял като за първа среща между мен и Микела. Самото заведение далеч не беше романтично, но вечерта ни заедно като цяло се превърна в такава. Моите поздравления, Микела.

На среща с жена, която харесвам, със задоволство установявам, че изпитвам желание да се харесам. Иска ми се да казвам неща, които се харесват и на нея, да изнамирам детайли, теми от живота, които да я накарат да възкликне: Какво съвпадение… и аз винаги така съм смятала… а мислех, че съм единственият човек на света, който го осъзнава.

Говорихме надълго и нашироко за сутрините в трамвая. По едно време й отправих през смях следния въпрос:

— Микела, ти си много хубава жена, а не си обвързана. Какъв ти е проблемът? Къде е фабричният дефект, който, уви, се открива по-късно? Давай, не ме е страх!

— „Много си хубава“ е малко бездушна фраза, но ще ти отговоря.

Първата грешка, при цялата ми добронамереност пак сбърках.

— Не смятам, че имам проблем с мъжете точно. По-скоро съществуват проблеми, повече от един…

Говореше с една такава странна усмивка в изражението и с доста ирония.

— Всъщност има един основен проблем. Винаги получавам обратното на това, което търся.

— Тоест?

— Ами моят проблем е, че когато някой мъж ми харесва и ми се иска да изживея с него нещо повече от няколко срещи и секс, става така, че ако случайно му го покажа, той се паникьосва, започва да кърши ръце и да ми обяснява, че не желае да се обвързва, и в крайна сметка се отскубва и бяга. Без дори да е разбрал, че аз нямам желание за обвързване. Затова се приучих да вземам това, което мъжете ми дават, без да искам повече. Само дето понякога е твърде сухо, безчувствено. Ако пък се случи аз да искам да изживея дадена връзка безгрижно, тогава попадам на мъже, които ми казват, че са се влюбили в мен още на втората среща и ме затрупват със сладникави съобщения, стихове, нощни мисли, уверени обещания.

— И на мен едно момиче постоянно ми изпращаше стихове и романтични изречения… в един момент отговорих и като че я обидих, защото изведнъж преустанови отношения.

— Е, зависи какво си й отговорил.

— Написах й: „Мъгла се сипе нагоре по стройните хълмове“[1]. Както и да е, проблемът ни е сходен. И на мен се е случвало да пожелая връзка, която отива отвъд сексуалното, без задължително да се превръща в прелюдия към любовна история, единствена и неповторима. Но… после винаги се зареждат изискванията. Нуждата от сигурност, гаранции, обещания. Претенции и очаквания, на които се очаква да откликна.

— Малко сме го закъсали.

— Доста. А Ню Йорк какво е за теб — временно явление или смяташ да останеш тук завинаги?

— Не зная. Отскоро съм тук и, като изключим разни малки трудности в началото, сега се чувствам добре. Липсват ми много неща от предишния ми живот, но се радвам, че се намирам в този град.

— Как така реши да дойдеш?

— Исках да се отдалеча от предишния си начин на съществуване. Асоциацията, за която работех в Италия, е американска и беше сравнително лесно да си уредя преместване. Стори ми се добра възможност, при положение че от известно време ми се искаше да внеса яснота в живота си и да променя някои неща. Радвам се, че предприех тази крачка.

— Имаше ли някакъв конкретен повод, случка, която те подтикна да я направиш?

— Не, просто не харесвах начина си на живот. Не харесвах себе си, това, в което се бях превърнала. Доста време преди да замина се бях размислила. Решаващият стимул се появи миналата година, когато моят бивш приятел ми предложи да се оженим и аз го оставих.

— Значи, и ти бягаш! Какво — даде си сметка, че не е читав ли?

— Сигурно бягам, да… И щеше да е доста лесно, ако не беше читав. Не, той е на практика съвършен. Паоло е хубав мъж, интелигентен и наистина ме обичаше. С изключение на брат ми всички останали бяха на мнение, че е златно момче, че съм късметлийка и че втори път няма да срещна мъж като него. Приятелките ми, майка ми, двете ми сестри се стараеха да ме уверят, че това е човекът за мен. Аз дори не зная дали такова нещо като правилният човек съществува. Напротив, мисля си, че правилният човек съществува само ако ти вярваш в него. Ако вярваш, можеш да превърнеш някой в твоя правилен човек. За известно време. Въпреки че харесвах Паоло и ценях всичките му качества, усещах, че не го обичам. По-точно, обичах го, но така, както се обича брат, не мъж. Както и да е, оставих го, а да оставиш човек, който те обича, е разсипващо. Изисква се много сила. Той искаше от мен нещо, което аз не можех да му дам. Единственото, което можех да сторя в знак на любов, бе да не му губя времето със себе си. Ако бях останала, щеше да бъде крайно несправедливо за него. Но говорим за едно мое твърде различно аз от това, което съм сега. Твърде много се промених през последната година — много повече, отколкото през целия си предишен живот.

— Той ти предложи да се ожените и ти го остави?

— Ами горе-долу така се получи. Комично, а? Още помня момента, когато това се случи. Защото всичко — и предложението, и раздялата — се случиха в рамките на един разговор. В който преминахме от рая на неговите слова до ада на моите. Помня всяко едно изречение, всяко едно трепване на лицето ми. Помня и когато ми каза: „Ама как така, аз ти предлагам да се оженим, а ти не само ми отказваш, а и искаш да се разделим? Излиза, че ако не ти бях предложил, щяхме да си останем заедно. Виж, Микела… да приемем тогава, че не съм ти предлагал, че все едно не е станало нищо.“ Само че аз не се престорих. И два часа по-късно вече се бях изнесла от дома ни.

Слушах тази седнала срещу мен Микела и ми се струваше, че я познавам от години. Усещах спокойствие. Докато говореше, си я представях гола. Исках да я целувам и да правя любов с нея.

Образите в главата ми ме разсейваха и в един момент, когато тя ме попита:

— А ти какво правиш тук? Каква работа те доведе в Ню Йорк?

Трябваше да повтори въпроса си, понеже аз не слушах внимателно. По лицето ми разбра, че е така.

— Няма работа: тук съм заради теб — защото исках да те видя. Не се плаши, моля, не ме разбирай погрешно. Няма да ти предлагам брак.

— Не се плаша.

След вечеря, с все още смилащите се хамбургери в стомасите, тя ме заведе в „Магнолия Бейкъри“ на Блийкър Стрийт за десерт. Един за двамата. Масло и захар, на практика.

— Ежедневното ти меню не включва подобни неща, надявам се. Черният ми дроб скандира за мъст.

— Не, само днес. Просто исках да ти покажа някои от любимите си места. Искаш ли още една сладка?

— Искаш да присъстваш на експлозията на човешкото ми тяло?

След миг мълчание Микела ме попита:

— Защо искаше да ме видиш отново?

— Защото усещам, че те харесвам и често мислех за теб. А и като че проявих кураж, тоест направих го и за себе си. Исках да поема риска да стана за смях. Една приятелка ме убеди, че вратата с твоето име на нея е по-добре да я отворя. Чрез служебния ти адрес откри твоя имейл и ми каза да се свържа с теб. И един ден реших направо да дойда, стори ми се правилната постъпка. Казах ти, никога не съм правил подобни жестове за жена, но изумителното е, че сега ми изглежда като най-естественото нещо на света; сега не мисля, че съм направил нещо странно. Да дойда до тук без дори да зная дали ще те открия и дали ще се зарадваш, странно, но не ми се стори абсурдно. Искам да кажа, съзнавам, че е абсурдно, но аз не го изживявам така. Всичко е много странно… Не е да съм влюбен в теб, или да искам да се обвържем, или да мисля, че ти си жената на моя живот. Просто последвах вътрешното си усещане, без много да се питам дали постъпвам правилно или не. Може би съм тук заради любопитството си. Не зная защо продължавам да мисля за теб, а искам да разбера. Непознатото привлича, истина си е.

Изпратих я до дома й. Живееше на Принс Стрийт, над хлебарницата „Везувио Бейкъри“. Имах желание да я целуна. За откровенията й в дневника не продумахме и дума, но те все пак ме караха да мисля, че и тя го желае. Всъщност бях сигурен, че е така, но не ми даваше каквито и да било сигнали.

Даже погледът ми се застопори за момент, понеже наум се питах: „Да опитам или да не опитам, да опитам или да не опитам…“

Тъкмо да се приближа, и тя каза:

— Сигурно си разсипан от умора, да се прибираме да спим.

— Най-добре, да — казах ненадейно, улавяйки се за опашката на думите й. После добавих: — Ти си пълноценен човек.

— Това комплимент ли е? Или намекваш, че ядох твърде много?!

— Не… тоест да, комплимент е. Пълноценна си, в смисъл че ми изглеждаш изпълнена с неща, напрегната, силна. Вярно, че не звучи много като комплимент, но е такъв.

Тя се усмихна.

— Не — мисля, че схванах. Ти и в комплиментите си сложен.

Взехме си довиждане. Даде ми зарядното за телефона и влезе във входа си. Аз се върнах до хотела пеша. Помня, че през цялото време си повтарях: „Може би си е променила мнението за мен. Може би сега, на живо, не й се струвам толкова привлекателен. Тогава защо ще ме кани на вечеря? За да се освободи от ангажимента може би, и да не мисли повече? Нещо не схващам. Ама и аз с това «много си хубава»… Дали щеше да откликне, ако бях опитал да я целуна?“

Нямах търпение да се върна в хотела, за да се обадя на Силвия и да излея напрежението си в телефонния й секретар.

По едно време на телефона от Микела пристигна съобщение: „Беше ми хубаво. Благодаря. Зная какво се питаш: да, щях.“

Бележки

[1] La nebbia agl’irti colli piovigginando sale — цитат от стихотворението San Martino на поета Джозуе Кардучи (1835–1907), Нобелова награда за литература 2006 г. — Б.р.