Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Giorno In Piu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Фабио Воло

Заглавие: Още един ден

Преводач: Елица Попова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: италиански

Издание: Първо

Издател: Колибри

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Росен Дуков

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-320-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2821

История

  1. — Добавяне

16
Опознаване (–8)

Можех да дам воля на странностите си: „каквото и да се случи, след няколко дена се разделяме.“ Оставаха точно осем дена.

От мига, в който се сгодихме, придобих навик спрямо Микела. Пишех й бележки и ги пъхах в чантата, в джоба на якето или полата, в панталона. Прибягвах и до портфейлите й, залепвах бележници на екрана на лаптопа й — отваряше и ги намираше. Хубаво беше, че мога да изразявам свободно чувствата си.

Сутринта Микела ми остави ключовете от дома си, защото се бяхме разбрали да вечеряме у дома и аз да сготвя. Отидох да пазарувам в „Дийн и Делука“, на Бродуей, на ъгъла с Принс Стрийт. Всеки път, като пазарувам в този магазин, ми се приисква да изкупя целия магазин. Риба, сладкиши, плодове, зеленчуци, разни работи за дома. Както и да е, купих само необходимото, също букет цветя и бутилка вино. После отидох за изтриваем маркер, или както там се казва — „изличим“ — все тая.

Прибрах се. На влизане установих, че върху изтривалката на микелиния съсед имаше много забавен надпис. Вместо обичайното Welcome беше написано: Oh no! Not you again. О, не! Пак ли ти…

Оставих продуктите и излязох да се разходя. От толкова време не бях пътувал сам до далечен град. Като бях по-млад, ми се случваше доста често. Първият ми път беше след матурата. В Лондон. Исках да науча английски, защото наученото в училище не бе достатъчно и почти не ми служеше. Моето първо пребиваване в чужбина.

Трябваше да се оправям сам. Помня, че ме беше страх, но страхът бе съпроводен от непознато ми дотогава усещане: уханието на свободата. Нещо като лично предизвикателство, като загадка, която трябва да се разбули — сякаш в края на това преживяване ме очаква нещо важно, сякаш трябва да преваля някаква сянка и ще се превърна в мъж. Бяха години на настъпващо пълнолетие, в които усещах, че трябва да направя нещо.

Една индийска поговорка гласи: „Няма нищо благородно в това да стоиш над някого. Същинското благородство се състои в това да стоиш над твоето предишно аз.“

Мисля, че това бе основната причина да се намирам в Ню Йорк в момента.

Пътуването до Лондон бе сред най-важните в живота ми. Помня, че кацнах на обяд на Хийтроу след отклонение на самолета в Швейцария заради проблеми с мотора. Май оттогава имам страх от летене. Пристигнах в Лондон и в четири следобед вече си бях намерил работа: мияч на съдове в един ресторант до Ливърпул Стейшън. Беше петък. Започвах работа в понеделник. Почти три дена ваканция.

Първоначално бях ентусиазиран и концентриран и това ми помагаше да преодолявам първите трудности, после обаче започнах да се чувствам зле. Плачех всеки ден. Плачех, но вкъщи не ми се връщаше. Чувствах се сам, уязвим, изгубен в свят, който дори не ме забелязваше, който сякаш не ме искаше. От малък живея с усещането, че съм на празненство, на което не съм поканен. Въпросът е, че в Лондон същото това усещане събуди у мен желание да си извоювам пространство. Защото аз исках да участвам, исках да съм част от цялото. Доста зле се чувствах в ония дни: докато приятелите ми бяха на море, спокойни с познатия им живот без рискове, аз се чувствах най-сам на света. И често се питах защо съм взел такова глупаво решение, повтарях си, че се наказвам по някакъв начин и че е време вече да започна да се наслаждавам на живота.

„Защо не се върнеш у дома и не отидеш на море с приятелите? Зарежи всичко…“

Тия гласове. Сирените на Одисей. Разбрах го едва когато преодолените трудности придобиха по-значима стойност, когато появата на проблеми и тяхното разрешаване доби същностни очертания.

На майка ми по телефона казвах, че съм добре, да не се притеснява, но после се обаждах на баба и на нея споделях за всички неволи почти през сълзи. Тя започваше да ме умолява да се прибера. Не издържах и, докато баба повтаряше името ми в слушалката. „Джакомо, Джакомо, Джакомо, недей така“, плачех най-отчаяно. Постепенно се успокоявах, казвах на баба, че я обичам, та се разплакваше тя на свой ред.

Нещо, което винаги ме караше да се усмихна и което много ценях у баба, бе, че ми благодареше, задето съм се обадил: „Благодаря… че се обади.“

Дочуване, бабо.

Има един конкретен ден от лондонската ми одисея, който не мога да забравя. Беше юли, дъждовно. Крачех под дъжда и плачех. Бродех из град, който проклинах заради неспирния дъжд, заради езика, заради физиономиите на хора, които не ме поглеждаха, хора, които само чакаха да произнеса по-различно някоя дума и казваха, че не разбират, смеейки ми се в лицето. Та, изгубен и потънал в подобни мисли, се озовах на едно кръстовище. Преди да пресека, се огледах за коли. Но го направих в привична за мен посока: наляво. Коли от ляво не се задаваха и аз направих първите крачки… В този момент отдясно на мен се закова едно такси — на сантиметри разстояние. Подскочих назад, онемял. Таксиджията ми тегли една и изфуча, а аз — на ръба на тротоара, облян в сълзи, треперещ. Останах неподвижен, плачейки под дъжда, за поне двайсет минути. После се върнах в стаята и си легнах. Събудих се чак на следващия ден.

Бях наел стая в апартамент с други хора. Живеех си в моята стая, не излизах от нея освен да отида до банята.

За да не искам пари от майка ми, си бях подредил нещата така, че да харча възможно най-малко. През деня се стараех да обядвам в ресторанта. Влизах в хладилната стая и си отмъквах по нещо. И още едно момче правеше така, работеше с мен — Дюк от Африка. Понякога, при възможност, освен за себе си правеше сандвич и за мен. Оставяше ми го на скришно място — зад бидона за мляко.

Съучастничеството в работата с Дюк ми даде сили да преодолея онзи момент, помогна ми да оцелея. И лека-полека поех контрол над живота си. Започнах да говоря и да разбирам английски. А после се появи Кели. Беше сервитьорка в ресторанта, където работех. Руса, със светли очи, а дори не приличаше на англичанка. Без ухажване нито от моя, нито от нейна страна една вечер просто ме покани на някакво парти. Отидох и в края на вечерта се целунахме, правихме любов и се задържахме заедно до връщането ми в Италия месец по-късно. Не зная дали заради езика, който не разбирах съвсем добре, но така и не разбрах как точно се оказахме заедно. Просто се случи. Гмурнахме се в нашата история. Помня, че въпросното парти беше на открито и на един голям бял екран — голям колкото цялата стена на къщата — се нижеха някакви психеделични кадри. На влизане тя ми даде някакво хапче. Това беше първият ми път. След партито, което приключи към десет сутринта, отидохме у тях и останах да спя там. Леглото в стаята й беше твърде малко и притиснато до стената, та спахме върху една покривка на земята в стаята с дивана. Спах добре де, това си го спомням. Май защото бях каталясал. Не разбрах какво беше хапчето. Само знам, че онази вечер всички ми бяха любими, обичах всички. Обичах целия свят и през цялото време ми се искаше да го прегръщам — толкова силно, че екваторът да ми се отбележи на корема.

Правихме любов върху покривката на земята — незабравимо изживяване. В работата не оповестихме за нас, затова връзката ни бе изтъкана от тайни срещи, погледи и закодирани думи. Като белех картофи, понякога издялквах някой във формата на сърце. И тя се смееше. Английските жени са податливи на латински тип романтичност. За нас това е предимство.

Странното на връзката ни беше, че ухажването дойде впоследствие. Когато вече бяхме заедно от известно време. Странно е, вярно, но и очарователно и, най-важното, получи се най-естествено. Кели беше постоянно усмихната и аз се влюбвах в нея с всеки изминал ден, сред мръсни тигани, съдове за бърсане и зеленчуци за белене.

Такова нещо като имейл още не съществуваше, двамата нямахме електронни адреси, а само пощенски, тъй че някой и друг месец след завръщането ми в Италия си изгубихме нишките. Тя впоследствие замина за Австралия. Минаха години и макар на моменти едва-едва да си възстановявам в съзнанието чертите на лицето й, когато мисля за нея, винаги изпитвам дълбока обич и едва ли не изпадам в меланхолия. Иска ми се да я видя отново, при все че може и да не се познаем.

Още нещо, което си спомням от нея, е, че често ме мъкнеше на едно гробище: сядахме на една пейка и си приказвахме. Сякаш сме в парк. Твърдеше, че това е любимото й място в Лондон. Което в началото ми се струваше абсурдно, но постепенно се оказах прелъстен от него, така че и в моите очи доби магичен ореол. При всеки следващ престой в Лондон след това се отбивах да се разходя на гробището. Благодарение на Кели вече не плачех по телефона, когато се обаждах на баба ми.

След лондонската одисея често ми се случваше да пътувам сам. Почти винаги за по няколко месеца. Търсех работа и някоя дупка за спане под наем. Често съм прекарвал летните ваканции в чужбина. Париж, Мадрид, Прага, Берлин. Винаги зареден с адреналин за поредната авантюра, но вече без страха и сълзите от Лондон. Учех, а през лятото пътувах. Понякога работех и през зимата, за да не тежа на майка ми. Пристигах в чуждия град, без да знам кой знае колко за него. Пълен с любопитство. Нетърпелив да открия лицата на хората, с които ще се запозная, да си представя дома, в който ще живея, момичето, с което ще правя любов. Защото рано или късно това щеше да се случи: винаги се стига до чукане, когато пътуваш сам. Въобще животът се превърна в любима моя книга, във филма, който искам да гледам, в най-хубавата история за разказване. Животът стана най-опияняващият и мощен наркотик на света.

Всеки път на заминаване казвах на всички приятели и познати да идват на гости: въобразявах си, че така ще се чувствам по-малко сам. Първите дни, когато още не се бях сприятелил с никого, се обаждах често по телефона; живеех в чужбина, а се държах за живота у дома като някой орел. Случеха ли се обаче първите запознанства и започнех ли да навлизам в езика, животът ми се променяше — заживявах нов, откъснат от предишния живот. И повече нямах нужда да ми идват на гости. При посещение на приятел след два дена вече исках да си заминава по-бързо. Защото да бъда с него означаваше да се гмурна в предишния си живот, който бях сложил на пауза. С течение на времето се научих да държа заминаванията си в тайна. А и често заради богатото ми въображение се случваше да говоря с приятели за пътуването и после да не го усещам като непознато и ново, понеже едва ли не съм го изживял. Изживявах бъдещите вълнения в настоящето, което се превръщаше в минало. Не давах шанс на себе си така.

Но сега съм в Ню Йорк. Прибрах се в дома на Микела към седем вечерта, за да сготвя. Тя щеше да закъснее. Дойде си и аз сложих вода за пастата. Сосът беше почти готов. Самото меню уточних със Силвия по телефона. Поисках мнението й и тя ме посъветва да приготвя обикновена вечеря — „без да се изхвърляш“. Освен пастата разбърках зехтин, черен пипер и сол, за да си топим сурови зеленчуци, направих салата и брускети с домати и босилек. Вече бях отворил бутилката вино, понеже то беше от тия, дето трябва да се отворят предварително.

Веднага отпихме малко и опитахме брускетите. За аперитив: домат, босилек и целувки с вкус на вино. На стената на прозореца в кухнята бях подпрял букета. Бях запалил няколко свещи, които намерих в апартамента. От прозореца в кухнята се виждаше къщата отсреща. Беше от типичните за Манхатън, с червени тухли, с противопожарна стълба, точно каквито са по филмите.

Междувременно от малките колонки на моя лаптоп звучеше музикална селекция, специално подготвена за случая. Само ние двамата, останалият свят — навън. Всичко беше прекрасно. Микела полегна за момент на дивана. Беше изморена. Аз от моята уста спусках вино в нейната. Масажирах й краката. После тя отиде да си вземе душ. Сама, защото аз трябваше да довърша готвенето. Върна се, облечена с лятна рокля. Удобна, но все така секси. От тези рокли, дето стига да отместиш раменете, и те се свличат на земята. Нямах търпение да го направя.

Дадох й да пробва соса с дървена лъжица и после я целунах. Исках да усетя всички вкусове на света от устните й.

— Знаеш ли какво ми липсва от дома ми в Италия?

— Какво?

— Ваната. Имах навик да си взема вана след работа, преди вечеря. И го спазвах в продължение на много години.

Взех чашата й за вино.

— Колко хубаво — непозната музика в дома ми…

— Искаш ли да пуснеш нещо друго?

— Не. Обичам да слушам нова и непозната музика. В чужди къщи винаги е приятно. Сега обаче сме в моята къща… Кой пее?

— Направих подбор специално за нас. Нова поредица: Сам Куук, Джон Колтрейн, Майлс Дейвис, Рей Чарлз, Бони Райт, Стан Гец, Джеймс Елмор, Дейв Бръбек.

— Е, ще те запомня като годеника, който ми е пускал най-хубавата музика.

— Ако имам право на избор, бих се радвал да съм този, с когото най-хубаво си правила любов. Знаеш, че съм дивак.

— Е, не знам, конкуренцията е голяма.

— Ще се постарая. Ти в какво искаш да бъдеш запомнена като най-добрата?

— Тази, с която си се виждал най-красив. Или тази, която е най-секси от всички.

— На прав път си, но и в твоя случай конкуренцията е голяма.

— И как се чувстваш като мой годеник?

— Засега добре.

— Мнението ми е, че и браковете трябва да имат краен срок, срок на годност.

— Подновяеми на всеки девет дена?

— Не, девет дена е малко, година да кажем, две, не зная… пет примерно. Като договор с определен краен срок. В края на петте години, ако още се обичаме и ако го искаме, подновяваме, ако ли не — чао. Така човек би влагал повече старание и внимание и не би пренебрегвал разни работи.

Попитах я какво харесва у мен. И установих, че нещата, които харесва, са много.

— Твоята нежност. Фактът, че не я криеш, че не се преструваш и не се стремиш да бъдеш различен, по-сигурен, ами си искрен, откровен. Макар да е рано да го твърдя, де. Освен това си романтичен тип, много даже, при все че си имал, както каза, много авантюри и малко сериозни връзки.

— Бях принуден да не съм такъв, казах ти.

— Хареса ми заради начина, по който ме гледаше в трамвая, галеше ме с поглед, не ме окупираше, не ме караше да се чувствам неудобно. Но какво да обяснявам — чел си дневника ми, знаеш… Хареса ми начинът, по който разговаряше с мен, когато отидохме да пием кафе… каза ми, че съжаляваш, че заминавам. Погледът ти, любопитството, което излъчва. Начинът, по който движиш ръцете си. Харесва ми вратът ти, формата на главата и устните ти. Зъбите също. Ухаеш на чисто, дрехите ти също.

Мълчаливо се размислих какво аз харесвам у нея. Освен всички неща, които вече знаех, от самото начало усетих, че тя ще ме накара да се почувствам различен. Щях да бъда това, което исках да бъда в този момент от живота си. Но не й казах нищо.

— За какво мислиш?

— За това кой води класацията от жените, с които съм бил.

— Имаш предвид жената, заради която най-много си страдал?

— Камила. Или не, май с Лаура. А при теб?

— Атилио. Изневери ми с най-добрата ми приятелка.

— Да оставим тази тема. Моника — „Най-хубаво дупе и животински секс“.

— Коя по дяволите е тази Моника? За дупето може би не, но ще се постарая да я задмина по отношение на второто. Паоло ми е първи в категорията „Вярвам. Повярвах и още как“.

— Силвия — първа в категорията „Да останем приятели“. Лаура обаче, по силата на обстоятелствата, е неоспорим фаворит в категорията „Първи път“.

— Първата и в категория „Страдание“? Посърна, като гледам.

— Да. Но бях на петнайсет. Добре: Лаура — като юноша, Камила — като възрастен.

— Все пак, първият път не прави категория. Но ако приемем, че да, тогава моят първи е Веронело.

— Веронело? Какво е това име? Как се чука човек с някой на име Веронело? И то за първи път…

— Името му е сборно на тези на баба му и дядо му — Вероника и Антонело. Поне така мисля, не съм много сигурна.

— Първи и в категорията абсурдни имена, нали?

— Не.

— Как не? Да не би да си излизала с Топо Джиджо[1]?

— В училище, без да правим любов. Брои ли се?

— Да речем, че да, защото съм крайно любопитен как се е казвал…

— Амарилдо.

— Да бе, да… занасяш ме. Как може някой да се казва Амарилдо?

— Заклевам се. Амарилдо Кочи, от Е група.

— Амарилдо и Веронело. Тези двамата къде са родени — в Дисни? Биха могли да участват като гости в някоя дискотека: „Дами и господа, тази вечер наши гости са Веронело и Амарилдо… моля, аплодисменти!“ Ти със сигурност печелиш в категорията „Колекция на чудовищни имена“.

— Значи, ти претендираш за номер едно в категория секс?

— Точно така.

— Междувременно се намираш сред първите места в категория „Прелюдия и целувки“. Доволен ли си?

— В „Най-добър секс“ кои са ми най-опасните конкуренти?

— Ами трябва да биеш Вероника.

— Бабата на Веронело?

— Не, една друга, но тая история няма да ти я разказвам.

— Как така няма да ми я разказваш?

— Стига, шегувам се. Пастата е много хубава. Отпускам ти класификация за първо място с възможност за лидерство в категория „Музика, кухня и прелюдии.“

— Е, не е зле… А ти си първа в класацията за категория „Не зная какво ми правиш, но ми е добре“ и също за категория „Убийствено секси жена“. И за „Уютен дом“.

— Майната ти с този „Уютен дом“ — това не ми го пробутвай. Така или иначе, ако ти харесва наистина, би могъл да останеш тук и да не се връщаш в хотела. Аз и без друго съм в период на чести пътувания до Бостън.

— А, благодаря, каниш ме, защото заминаваш?

— Естествено, може ли някой да те понася?

— Майната ти.

— Да се научиш, щом ме поставяш в категорията „Уютен дом“.

— Пътуваш със самолет толкова често, колкото аз с трамвай.

— Ако можех да мина без, нямаше да го правя, но в момента в компанията има вътрешни размествания и централата е в Бостън. Разни досадни събрания.

— Нови хора наемат ли?

— Ти се смееш, но с тези английски и италиански не би било трудно да се наместиш в моята сфера.

— Ако не знаехме, че след няколко дена се разделяме, щях да се замисля. Само че не мога да летя до Бостън всяка седмица. Не обичам да пътувам със самолет.

— Страх те е да не умреш или те е страх от летенето?

— Страх ме е да не умра при летене. Допреди няколко години ме беше страх да не умра, сега е малко по-различно. Истината е, че не се страхувам, но ужасно ме тормози. Ужасно ме тормози фактът, че един ден няма да ме има вече. Жал ми е да напусна този свят. Не става въпрос за страх, а за яд. Да умреш е идиотщина. Бих дал живота си, само и само да не умра.

— Аз един път мислех, че ще умра. Близо бях.

— Катастрофа?

— Не, случи ми се нещо много странно. Още живеех с Паоло, когато една сутрин се събудих и не можах да стана. Краката не ме държаха. Все едно мускулите ми се бяха стопили. Нямах сили да стоя права. Лежах в болница цяла седмица. Не проумявах какво ми има. Направиха ми какви ли не изследвания, какви ли не анализи и нищо. Една нощ не можех да дишам, мислех, че умирам. Всъщност, какво ти мислех, бях сигурна, че умирам. Повиках лекарите, дадоха ми успокоителни. На сутринта се събудих с осезаем спомен за усещането, че напускам този свят. Не зная защо. Спомням си обаче нещо много странно: за разлика от през нощта, изведнъж бях преодоляла страха си — вече не ме беше страх. Чувствах се готова. Завладя ме някакво странно усещане за мир, за спокойствие. Мислех, че ще умра, но не ме беше страх. После се оправих. Но преживяното се запечата в съзнанието ми завинаги. Оправих се и така и не се разбра какво ми е имало.

Харесвах си момичето, харесвах историите й. Хубаво беше да я гледам и да я слушам. Изпитвах нещо непознато, нещо ново.

Бележки

[1] Торо Gigio, Мишока Джиджо — известен анимационен герой в Италия от 60-те години. — Б.р.