Фабио Воло
Още един ден (7)

6
Жени и беди

Валеше сняг. Беше около три следобед. Странно е да гледаш сняг в последните дни на март. Тихо се сипеше, със снежинки толкова невероятно лекички, чак някои се отнасяха отново нагоре без да се приземят окончателно. Не ги виждах в момента, де: бях под душа. И по мен се стичаше водна струя, която така и не отмиваше бликащата от едната ми устна и от носа кръв.

Не, бях паднал, не.

Случи се така: както се сапунисвах, и завесата се отвори; а после — мрак. Първият юмрук дори не го видях да се е насочвал към мен. Главата ми се удари в стената. Последваха други пет удара или шест, а когато се стоварих на земята, получих и ритник. Докато ме биеше, непознатият ме и ругаеше. После чух гласа на Моника:

— Стига! Стига! Спри се, ще го убиеш!

И си отидоха. В ума ми нахлу изречение, което баба ми каза тъкмо предната вечер — бях ходил да й пазарувам, та на тръгване тя каза:

— Паоло, да не забравиш за кучето, иначе дядо ти ще се ядоса.

Припомних си това изказване и ме напуши смях, при все болките. Първо, обърка ми името; второ, дядо ми от години бе мъртъв, както и кучето. Трагикомичната страна на болестта на алцхаймер.

Минаха няколко минути, преди да се надигна. Отидох пред огледалото. Подута устна, подуто око, кървящ нос. „Сигурно ми е счупена челюстта“, помислих си. Дишах така, сякаш току-що съм финиширал след някакво бягане пряко сили. Усещах металическия вкус на кръвта в устата си.

Отворих прозореца. Още валеше сняг. Целият двор пред погледа ми бе бял, заснежен. Така изглеждаше и по-притихнал в съботния следобед. Аз бях гол и мокър на отворен прозорец, но без да усещам студ. Само усещах как лицето ми пулсира. Прииска ми се да сляза долу и да легна в снега, да се оставя царящият покой да ме обгърне.

Затворих прозореца и позвъних на Силвия.

— Маргерита при баба си и дядо си ли е още?

— Да, защо?

— Спешно имам нужда от твоята бърза помощ. Идвай, чакам те.

Силвия веднага се яви и едва не припадна, като ме видя. Лицето ми наистина бе за Бърза помощ, изрази мнението си.

— Ама какво е станало?

— Днес е събота, а с кого се виждам обикновено в събота следобед?

— С Моника.

— Именно. Очаквах я. Исках да взема душ, но понеже се опасявах, че може да звънне, докато съм в банята, реших да я изчакам, и тогава се звънна. Аз отворих, без да питам кой е, след което изчезнах под душа, оставяйки външната врата открехната. Тя дойде, но не сама, а с гаджето си. Което ме засипа с ритници и юмруци.

— Сигурно я е принудил да каже с кого се вижда.

— Нямам представа, някак не остана време да попитам какво прави в дома ми, нали разбираш… Бих изискал обяснения иначе. Сам аз бих се обяснил — че не е каквото изглежда и прочее. Но… получих юмрук в лицето иии…

— Е, знаехме, че рано или късно ще се стигне до подобно нещо…

Ето затова Силвия бе моята най-добра приятелка: тя никога не ме съди, никога няма да ми натякне: „предупреждавах те, но ти…“, при все че е вярно: почти винаги ме предупреждаваше. Способна е да разбере. Ясно й е, че съм кретен, пък то вече и на мен взе да ми се изяснява.

— Ще те заведа в болница.

— Първо трябва да мина през баба ми, на гледачката й е време да си тръгва, а майка ми има ангажимент — чака да й докарат новите мебели.

— Добре, ще дойда с теб до баба ти и после отиваме в Бърза помощ, съгласен?

— Окей!

Слязохме заедно. Накуцвах. Тя отиде за колата си, паркирана малко далеч от моята улица, а аз в това време се пораздвижих в заснежената градинка до дома ми, върху все още девствената снежна покривка. Шумът на скърцащия сняг под обувките ми ме побъркваше — обожавах го. Скръц-скръц: сред най-любимите ми звуци. Направих нещо, което винаги правех като дете, когато има сняг: вдигнах лице нагоре към небето и затворих очи, за да усетя посипващите се снежинки по него; отворих уста и изплезих език, за да ги вкуся.

Събрах малко сняг и го сложих върху болното място. Легнах в снега с разтворени встрани ръце, както ми се дощя одеве, докато наблюдавах снега от прозореца и както правех винаги като дете. Тоест направих си моя „ангелски отпечатък“. Който се прави, като оставиш тялото си да падне назад в снега, а после размърдаш ръцете си нагоре и надолу: така се получават крила. Хубаво е обаче да има друг човек с теб, за да ти помогне да се изправиш, без да развалиш рисунъка.

Появи се Силвия. Май в първия момент реши, че съм припаднал, защото се втурна към мен. Но побързах да й дам знак навреме.

— Чакай, спри, бавно, да не ми развалиш ангела.

— Моля?

— Ела насам бавно, но не заставай съвсем до мен, а само дотам, откъдето можеш да ми подадеш ръка, за да се изправя.

— Теб да не би по главата да те удряха?

Но ми помогна да се изправя, естествено. Обърнах се и погледнах отпечатъка си в снега: ангел в плен на снега. Прекрасно.

Отидохме до баба, майката на майка ми. Беше болна. Всъщност на моменти беше добре и на себе си, а в други откачаше и започваше да говори безсмислици. Често ме наричаше Алберто например, с името на дядо ми. Един път ме нарече Паоло и страшно ме разсмя, защото нямах понятие с кого ме бърка, за първи път ме наричаше така. Сега беше период на влошаване. Спеше, когато пристигнахме със Силвия. Направихме си кафе. После Силвия се отдаде на разговор по телефона с Карло, а аз отидох в стаята на баба. Приседнах край леглото да я погледам. Спомних си за разни неща. За доста, впрочем. За това какви страхотни следобедни закуски ми правеше: хляб с нутела, пудинг, хляб с масло и мармалад, пити с кашкавал, плодови сокове… Като дете бе преживяла глад и компенсираше с мен. Дори да ходехме на кино следобед, тя пак приготвяше торбичка с разни работи за ядене. Беше й важно да знае какво обичам да ям. Допреди някоя друга година ходех да обядвам при нея през уикенда. Едва приключил с яденето, тя питаше какво искам за следващата седмица.

— Бабо, преядох, не ме питай такива неща точно в момента. А и как мога да зная от сега за следващата седмица?

— Тогава ще ти сготвя една хубава паста и ще ти направя кюфтета.

Като дете често оставах следобеда при нея, понеже майка ми беше на работа. Аз си пишех домашните на масата, а баба миеше съдовете от обяда или подреждаше къщата, след което лягаше да си почине малко на дивана. А на събуждането й си имахме задължителна шега: тя отваряше очи и възкликваше:

— Олеле божееееее, какво направих!

— Какво?

— Подремнах си!

Сега не звучи толкова смешно, но когато бях малък, се късах да се кискам на тоя отговор. Наистина ме разсмиваше тази шега-закачка. Както и вицът за призрачното сиренце — не проумявах как така се е случило.

„… Аз съм призрачното сиренце…“

„… Ела тук, че да те намажа върху сандвича…“

Ех!

Обожавах, когато баба караше мен да вдявам конец в ухото на игла за шиене, защото тя не вижда добре. Децата рядко имат възможност да се чувстват полезни на възрастните — ето затова ми доставяше удоволствие. Ако баба пъхаше крайчеца на конеца първо в устата си, че да оформи връхчето, аз хващах от другия край, защото ме беше гнус. Понякога конецът се разделяше или изтъняваше на връхчето си и това пречеше на вдяването. Но няколко опита и — винаги успявах. Най обичах да гледам баба ми да кърпи чорапи: интересно ми беше дървеното яйце, върху което наместваше чорапа: пъхаше го в чорапа, който след това опъваше.

Помагах на баба, когато готви фасул — махах дръжките. Отделяха се с нокти и се слагаха върху една страница от вестник на масата, а после отиваха в боклука. Помня и че гладех кърпички. Харесваше ми да стигам с върха на горещата ютия до самото ръбче на ъгъла на кърпичката — ютията сякаш се пъхаше отдолу. Баба ме караше да сгъвам чаршафи. За да се смеем, аз винаги минавах от обратната й страна и така, вместо да се изпънат, чаршафите се набираха, като най-забавното беше, когато преди да се срещнем, за да сгънем последния кат, тя рязко изпъваше чаршафа, за да се изглади, и аз отскачах до нейната страна. Колко ме е търпяла моята баба и колко ме обичаше. Винаги се е стремяла да ми го показва. За да ми го докаже, беше готова дори на номера с краката: аз прокарвах ръце между пръстите на краката си, а после й ги давах да ги мирише:

— Ако ме обичаш, ги помириши.

Ако в момента отвореше очи и ме видеше, рискувахме да я загубим завинаги. Ясно защо — седнал на леглото й с това разбито лице… Страшно е не, ами… Надигнах се полека и внимателно се упътих към вратата. Но ето че ми звънна телефонът. Веднага натиснах бутончето „тишина“.

Баба отвори очи. Погледа ме обаче за секунда-две и каза:

— Здравей, Алберто.

— Здравей, Тереза.

После отново затвори очи, а аз се върнах в хола при Силвия.

— Звънна ми телефонът, докато се придвижвах тихо и безшумно.

— Кой беше?

— Неправилният човек в неправилния момент.

— Продължава ли да звъни?

— Данте Досаданте не се отказва лесно. Оня ден отговорих на обаждането му без да видя, че е той. Бях в банята, на тоалетната чиния. Излишно е да казвам, че не спрях да си върша нуждите, докато разговаряхме. Е, от мен да мине, излязох от тоалетната, без да пусна водата, за да не разбере откъде се обаждам. Обаче той дълго ме държа на телефона, в резултат на което аз се разсеях и забравих да се върна и да пусна водата, та когато прекрачих отново прага на банята след няколко часа, имах чувството, че в града е пристигнал цирк с животни. Гледката в тоалетната чиния ми се видя като селцето на смърфовете след земетресение.^[1]

— Ааа, каква гадост. Отвратителен си. Откъде придоби навика да ми говориш подобни гадости? Приличаш на дете, което се хили, като каже „ако“. Ако не си беше изял боя вече, щях аз да го направя сега. Абе, знаеш ли, изпитвам известно доволство от това, че гаджето на Моника ме понаби.

— Ами поздравления.

— Отива ми, първо. И, второ, може би е знак, че трябва да се променя.

— Чувам те от известно време да казваш подобни неща… Мислиш за Микела.

— Да, мисля често за нея. Но не зная доколко е за нея: може би е за самата идея за нея — за това, което олицетворява. Другият вариант е, че хората, които не познаваме достатъчно, ни се струват интересни и ни привличат, а ние ги превръщаме в това, което искаме те да бъдат за нас. Представи си хора, чакащи на светофар: погледите им се срещат, усмихват си се, а после, светне ли зелено, се изгубват един за друг, изчезват, пък човек остава с усещането, че е търсил тъкмо онзи, който му се е усмихнал на светофара.

— Може и да е така. Още ли душиш ръкавицата й?

— Да.

— Тогава иди за нея и си я вземи. Сега обаче отиваме в Бърза помощ.

— Добре.

В това време майка ми пристигна у баба, за да ме замести.

— Здравейте.

— Здравейте, съжалявам, че закъснях и че съм в такъв вид, но не мога да ви опиша какви разправии с преместването, какви са тия хора… Ако не бях останала у дома, сигурно щяха да ми разбият жилището. Те пак успяха да ми развалят на две места стената, де — стената, на която е гардеробът. Стана скандал… Джакомо, какво е станало с лицето ти? Какво ти е?

— А, паднах…

— На лекар ходи ли?

— Да, ходих до Бърза помощ, няма ми нищо.

— Сигурен ли си? Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам.

— Добре. Баба ти?

— Спи.

— Чао.

— Чао.

— Довиждане, госпожо.

— Довиждане, Силвия.

— И, мамо, ъъъ…

— Да, какво?

— Ами там, където са ти развалили стената, то не се вижда — нали е зад гардероба?

— Да, за щастие се случи стената, на която поставих гардероба, та не се вижда, но се ядосах… ами редно е да внимават, влиза им в задълженията все пак.

— Е, това да, хайде чао.

— Чао.