Фабио Воло
Още един ден (3)

2
Некупената покупка

Вечерта, в която Микела правеше прощално събиране с приятели, Силвия не бе до мен да ме успокоява. „Един от онези дни е, не мога“, бе казала. Под „онези“ има предвид първия ден на цикъла й: матката на Силвия е обърната и менструалният й цикъл започва болезнено, като често я принуждава да остане в леглото.

Ето че историята ми е пленителната жена от трамвая започна да се превръща в минала история. Вярно, разполагах с адреса на новата й месторабота в Ню Йорк, но вече си знаех накъде върви всичко: с времето този адрес щеше да ме вълнува все по-малко, с всеки изминал ден и тази история щеше да избледнява, докато накрая съвсем избледнее, подобно на безброй други фантазии, които съм имал.

Преди да пием кафе заедно, бях посветил дни наред в мисли за нея, бях си я представял както на мен ми се искаше. Бях доразвил образа й в главата си и в представите ми тя не беше тя, а някакво мое творение. Но въпреки това, като поседях с нея на живо, тя — реалната тя, ми хареса. През тази кратка среща в бара не ме разочарова, не порази непоправимо представите ми. Тъкмо обратното: един неин прям поглед, за няколко мига, право в очите, предизвика силно вълнение в мен.

Да, аз харесвах Микела. Сега я харесвах повече и от преди. Колко жалко.

Да ме пита човек защо не приех поканата й за партито. Нямах никакъв ангажимент, беше лъжа. Съжалих, че съм излъгал и, малко след като се разделихме, дори ми щукна да я догоня и да й кажа, че съм си променил мнението и ще се присъединя, но ми се стори неадекватно. После Данте ме блокира на улицата.

В този ден направо бях обсебен от мисли по нея. Заминаването й, поканата за парти, израженията на лицето й, докато ми говореше, гласът й…

Вечерта след работа се забих директно в мола. Това е моя особеност: когато изпадам в криза или имам нужда да помисля за нещо, обикновено прибягвам до две неща — едното е разходка из града, а другото отбиване в супермаркет — във възможно най-големия съществуващ, за да си направя моята „некупена покупка“. Какво означава това ли? Ами вземам си количка и започвам да обикалям супера, пълнейки я постепенно с всякакъв род безумни неща: дървени трупчета или летвички, триони с кръгла форма, въдици, гуми за колело, палатка за къмпинг, домакински електроуреди, тенекии с лак, храна, екипи за колоездене, ролери. В момента, в който ми писне, зарязвам всичко и се изнасям. Изпитвам голямо задоволство да трупам в количката си всички тия лъскави, хубави, миришещи на ново предмети. А как ме привличат канцеларските стоки… гуми за триене, тетрадки, бележници, моливи, четки, несесери… напомнят ми за първите дни в училище.

Докато не съм стигнал до касата, всичко това е мое, притежавам го. И изпитвам вълнение. Изпитвам наслада. Отпускам се. А след изпитаната радост от притежанието у мен си проправя път щастието, че съм спестил сума ти пари покрай всичките неща, които не съм купил.

Във въпросната вечер „купих без да купувам“ гуми за скутер, ракета за тенис и две кутии топки, детско колело с помощни колела, защото на детския щанд заварих една красива жена, която си купуваше играчки за детето, та за да я заговоря, си измислих, че имам дъщеря и й търся изненада; жената ми препоръча детско колело.

Ако само ми стискаше да се отпусна толкова с Микела, колкото с тази маминка, в онази вечер щях да съм на партито, а не да рия с пазарска количка из коридорите на някакъв си супермаркет.

Има и още нещо, което обичайно върша в супера, и то е да огледам всички каси, за да регистрирам хубавите касиерки и да направя покупката при най-хубавата от хубавите. Искам да кажа, че предварително се информирам за номера на касата, на която да се наредя накрая. Принцип ми е да не заставам там, където има най-малко хора, а там, където обслужва най-хубавата касиерка — винаги. Един-единствен път се е случвало да предпочета обслужващ мъж пред хубава жена на касата — в една аптека, когато купувах разхлабително. Има периоди, в които стомахът ми е запечен… Онова момиче на онази каса в аптеката бе твърде хубаво, не можех да пазарувам при нея. И търпеливо изчаках реда си при аптекаря. Който пък ясно и високо каза:

— Кажетеее? — и пак ме постави в неловко положение.

— Ааа, какво ще ми предложите за облекчаване на червата… за сина ми е.

— Ще ви предложа микроклизма.

— Да, добре.

Обаче видях микроклизмата — твърде малка, за да свърши работа.

— Знаете ли, мисля и за баща ми да взема една, понеже и той…

— Мога да ви предложа и разхлабващ сироп. Лактулоза, какво ще кажете?

— Става.

В този момент в разговора се включи възрастна дама:

— Сиропът не върши никаква работа. Всичките съм ги пробвала. Най-добре е с клизма от 133 мл. С нея въпросът ви е уреден. А ако и тя не свърши работа, препоръчвам ви нещо, което прави сестра ми — взема си разтворими супозитори. Същински залп.

Ето как аз, невидимият, влязъл в аптеката с намерение за дискретност, се оказах разкрит и в центъра на разискване за клизми, помпички за изпразване на стомаха, разхлабителни и тем подобни, предназначени за смилане на ниво задник. Аптекарят ми връчи клизмата накрая и придружи с указанието: „Тази е за дядото…“ и с поглед, с който ми даде да разбера, че му е ясно за кого става дума.

След „некупената покупка“ в супермаркета излязох вечерта да се разхождам. Направих си наистина дълга разходка. Доставих си двойна доза пороци. Разхождах се и си представях Микела на партито. Виждах я смееща се, шегуваща се, прегръщаща приятелки през сълзи. На това парти липсваше един задръстеняк. Той по това време блуждаеше из града.

Прибрах се и прекарах известно време в размисли по нея, опрял чело в стъклото на прозореца. Помня, че навън беше студено, защото от дъха ми се замъгляваше. Запареното място се разширяваше и свиваше като пулсиращо сърце. Тази вечер заспах толкова късно, че дори телефонът ми не беше зареден на сутринта. Включих го — никакви съобщения, само получените, преди да го изгася.

Когато си лягам късно, поглеждам часа и преди да съм заспал, вече усещам умората на утрешния ден. И ми е ясно, че следобеда ще го прекарам в търсене на хубаво и достойно кафе.

Сутринта се качих в трамвая и се усетих тъжен. Погледът ми напразно диреше опора в пространството — като птичка, която си търси клон. Повтори се и в следващите утрини. Въобще, всеки ден в трамвая с мен започна да пътува едно особено чувство на неспокойство.

Тя беше трепетът на моя ден.

През обедната почивка ми щукна да хукна към летището и да се сбогувам. Разполагах с ръкавицата като извинение — можех да й кажа, че съм я намерил и че съм забравил да й я дам. Каех се най-вече за това, че дори имейл не поисках, или каквото и да било. Тъй че реших да го направя: реших, че отивам на летището да я поздравя и да й поискам електронната поща… да й пъхна този бумеранг в джоба с надеждата той да ми я върне обратно в един момент. Хукнах към вкъщи за ръкавицата, после се втурнах към летището. Ето ме там, но тя сигурно е вече в зоната за заминаващи. Изгубих я, край.

Видях обаче, че полетът й има петдесет минути закъснение. Едва ли не ми хрумна да си купя билет и да излетя с нея. Тя заминаваше… чувствах се способен на всичко, само и само да я зърна отново. А до този момент и крачица не бях направил. В любовна история изоставят ли те, ставаш готов на всичко, за да си върнеш любимия. Като обикновено се оказва твърде късно. Постоях няколко минути пред таблото с полетите. Имах чувството, че самолетът й ще отнесе със себе си частичка от мен. Странно усещане за пропуснат шанс. Е, какво да правя — тръгнах си. Но… на път към изхода взех, че я видях. Беше седнала на бара. В сърцето ми все едно се изду въздушна възглавница. Искам да кажа, зарадвах се. Постоях няколко секунди да я погледам отдалеч, после се приближих. Почти бях до нея, на десетина метра сигурно, когато от тезгяха към нея се запъти мъж с две кафета. Бързо се шмугнах вдясно, зад една стена, за да не ме види. Изпитах онова, което се изпитва при шума от скърцане на нокти по черна дъска. Пак си тръгнах, без да се обръщам, от страх да не ме забележи. Чак когато стигнах на безопасно далечно разстояние, обърнах глава назад. Двамата, тя и той, се смееха. Въобще не знаех какво да сторя — да изчакам ли, да се приближа за поздрав ли, все едно случайно минавам оттам… Или да си тръгвам?

Натъжих се.

В крайна сметка напуснах летището и решително се упътих към един от големите молове. Където „не купих покупка“ от три колички с неща. После се обадих на Силвия:

— Тя не тръгва сама… с някакъв тип е.