Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Giorno In Piu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Фабио Воло

Заглавие: Още един ден

Преводач: Елица Попова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: италиански

Издание: Първо

Издател: Колибри

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Редактор: Вера Петрова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Росен Дуков

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-320-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2821

История

  1. — Добавяне

10
Дневникът

Не ми се беше случвало да чета личен дневник на жена. Само веднъж. Бях на двайсет или нещо такова и едно момиче, с което излизах няколко месеца, ми даде да прочета някои страници от дневника й, който допълваше всяка вечер. Луиза. На една от страниците разказваше за един път, когато бях забравил да взема презервативи. Беше във фертилните си дни и аз не се навих да правим любов, предложих да изчакаме. Казах й, че и без друго няма да чакаме дълго, бързо ще минат — някакви такива глупости. Иначе по пътя към вкъщи не спрях да си повтарям какъв идиот съм да си забравя презервативите — помня го. Какво да прочета в дневника й? В дневника й случаят бе приведен като доказателство за това, че не излизам с нея само заради секса, а защото наистина държа на нея… Да им се чудиш на жените… Да им се чудиш и когато поемат вина върху себе си, ако не успееш да го вдигнеш.

В Луиза имаше едно нещо, което ме дразнеше. Обичам целувките по очите, но тя имаше отвратителния навик да ми ги ближе, и то със свръх слузест език. Слюнката й бе толкова гъста, че в крайна сметка очите ми залепваха и едва успявах да ги отворя — миглите ми се наводняваха и тежаха. Охлюви ли имаше в устата това момиче…

Сега обаче, с дневника на Микела в ръце, се вълнувах по друг начин. Полюбувах му се, преди да го отворя. В съзнанието ми тозчас изникна споменът за нея, пишеща в трамвая и за чувствата, които изпитвах, докато я наблюдавах. Колко ми се искаше тогава да узная какво пише.

Отворих дневника, сякаш беше свето писание. Мистерията от ония утрини в трамвая се разплиташе пред очите ми, тук и сега.

А страниците бяха изпълнени с мен. Пишеше за мен — как съм облечен, какво си представя за мен. Аз обичам да чета, а в този ден разбрах, че още повече обичам да чета за мен. Някои страници ме поизненадаха.

 

 

Четвъртък

Пиша в тетрадката си. Не вдигам глава, но усещам, че ме наблюдаваш. Чувствам очите ти върху себе си. Галят ме, проникват в мен. Когато ти ме гледаш, винаги имам желание да си оправя вида, искам да изглеждам добре. Чувствам се така, както само жена би могла да се чувства пред мъж.

Винаги щом погледът ти ми даде почивка, опитвам да си открадна гледки от теб. Днес си разсеян. Това като че ме тревожи — притеснявам се да не би да съм изгубила чара си на непозната и интригуваща личност. Но и ми позволява да те гледам по-дългичко. Тази сутрин например се загледах в ръцете ти. Имаш хубави ръце, без книга са днес, но… говорят… пълни са с думи.

 

 

Вторник

Навикнах да наблюдавам спирката, на която се качваш, докато трамваят се приближава. Невинаги съумявам да изчакам, за да видя дали те има или не. Понякога затварям очи и ги отварям едва когато трамваят потегли, и започвам да те търся. Търся те сред хиляди безинтересни тела и лица. Днес те има. Изглежда не си спал много през нощта, недоспал си още по-хубав. Косата ти е разрошена, несресана. Реша я с невидими ръце, а когато си сресан и готов, отново я разрошвам с целувка. Прокарвам ръка през мислите ти.

Днес се качи, застана пред мен. Няма да слизам. И ти не слизай, моля те. Да се возим до крайната спирка. Да стигнем до края. До края на траекторията. До началото на ново дихание. И да останем там, двамата, върху нашата си взаимна безкрайност.

 

 

Петък

Ако е истина това, че срещата на двама души поражда реакции, които променят и двамата, какво ли би станало с мен и теб, ако се срещнем? Ако се заприказваме в този момент?

Кой си, какъв си без мен? Какъв ще бъдеш след срещата ни?

Ами аз? Какво ще се промени в моя живот, ще се превърна ли в човек, който не съм била досега?

Доникъде нямаше да стигна с всички тези въпроси днес, ако не те бях зърнала.

Знаеш ли, че би могъл да се превърнеш в моята загуба на равновесие. В уравнение на моя хаос.

 

 

Понеделник

Днес, като видях сиво небето, дъхът ми секна. Потънах в кошницата на фантазиите, за да си го възвърна. Те са тук с мен, за да ми помагат да оцелявам. Искаш ли да поиграеш с мен? Избери си игра, хайде, наслуки. Освен играта на безразличие, днес друго няма. Открадна я небето тази игра. Да поиграем на криеница. Аз ще се крия, ти ще ме търсиш, а щом ме намериш, ще се смаля, за да си ме пъхнеш в джоба на ризата. Или обратно — вместо да се крия, да се разкрия.

С дълга рокля съм. Защото днес се чувствам като Пепеляшка. Отведи ме оттук. Заведи ме отново на бала. Танцувай с мен.

След мъничко ще сляза и ще избягам. Но ще ти оставя обувчица във вид на ръкавица. Колко съм патетична.

 

 

Четвъртък

Днес се правя, че не те забелязвам и няма да те поглеждам, докато не сляза от трамвая. Харесва ми да те карам да чакаш. Кой знае какво си мислиш за мен и как си ме представяш. Кой знае как бих се видяла аз в очите ти, отблизо. Иска ми се отведнъж да се изпаря и да се превърна в хиляди мехурчета, които да се сберат на прозореца зад теб — на онзи, в който онзи ден видях твоя и моя образ, отразени един в друг. Иска ми се да имам същия образ, който не разпознах онзи ден. Ти… ти си пропаст между това как се чувствам сега и онова, в което бях започнала да се превръщам. Преди не бих те забелязала. Ти си моята среща между мен и нас. Може би по някакъв начин съм те очаквала. Някъде, в друг свят, съм те чакала да се появиш. И ще те чакам.

 

 

Четвъртък

Утре заминавам, напускам този трамвай и теб заедно с него. Даде ми сили да променя нещата, които не ми харесваха. Никога не съм разговаряла с теб, дори не зная дали това си ти. Проектирах върху твоя образ мой въображаем придружител. Ти ми донесе чувства и усещания, мисли, желания. Ти беше сила, мускул, действие. Оставям те тук, поседнал върху тези наши утрини. Ще те отнеса със себе си. Предлагам ти просто едно кафе.

Защо така бързо се припозна в очакванията ми?

Колко лъжички захар искаш в „моята“ чашка?

 

 

Колкото повече четях, толкова повече осъзнавах, че по някакъв начин съм бил направляван. Най-ясното доказателство се съдържаше на последната страница.

 

 

… Вчера с Джакомо отидохме да пием кафе. Много е мил и симпатичен, но е един такъв непохватен. Имаше момент, докато приказвахме, в който ми се прииска да го целуна. Но предпочетох да се отдалеча с извинението, че отивам до тоалетната. Оставих плика на масата. Надявах се да прояви желание и смелост да препише адреса ми, след като дори за имейл не ме попита. Аз заминах и не зная дали някога ще го видя отново. Каквото и да стане, хубаво беше да си играя със съдбата. Днес, преди да вляза в зоната за заминаващи на летището, обърнах за момент поглед назад. Надявах се да е дошъл да си вземем довиждане. Всъщност на няколко пъти се обърнах назад, даже брат ми забеляза и ме попита дали чакам някого. Казах му, че не. За мен и теб зная само аз.

А може би аз трябваше да му поискам телефон или имейл. От женска гордост не го направих. Е, имаш шест месеца да ми се обадиш, да ме откриеш или да дойдеш при мен. Ако това не се случи, ще ти изпратя тетрадката. Само че после би било безсмислено да се виждаме отново.

 

 

Не знаех да се радвам ли или да се чувствам като кретен. Все едно бях в капан. Все едно бях следвал маршрут, начертан от нея, като лабораторна мишка. Седмици наред да си правя ментални чекии у дома, а тя тук да ме чака.

В крайна сметка бях доволен. Защото разбрах, че усещанията ми от онези трамвайни утрини са реални, не са измислица.

Станах и с дневника й в ръка си тръгнах. Щях да се върна в пет. Чувствах се щастлив и главата вече не ми тежеше. Хората, които се разминаваха с мен по тротоарите на Манхатън, можеха да видят усмивка на лицето ми. Една от прелъстителните страни на пребиваването в чужбина е очарованието на анонимността. Фактът, че никой не те познава. Никакви приятели, съседи, колеги, хора от спортната зала и прочее. Никой не те знае кой си, какво работиш, къде живееш. Никой не те познава, ти не познаваш никого. Отпускам се и правя неща, които иначе не си позволявам. Имам си например един навик, който много обичам, и той е да си пея песен на любим певец, докато се разхождам. У дома, в Италия, усетя ли се, че си пея на улицата, веднага ме досрамява и спирам от страх да не ме чуе някой. А песента ми е влязла в главата и се е закотвила там — чул съм я в някой бар явно и се е оказала от онези песни, които не си намират изхода, подобно на мухите, които се блъскат в прозореца, песни, които си пееш най-неусетно дори без да си даваш сметка, че го правиш. Е, когато подобно нещо ми се случи в чужбина, никога не преставам да си пея, продължавам да си пея най-безцеремонно. А тази сутрин в Ню Йорк бях толкова щастлив, че изминах завидно дълго разстояние на Осмо Авеню със „Самотни хора“ на „Пух“ на уста. Uomini soli: изпях си я цялата, или поне частта, която знаех. Ако бях в Италия, щях да се сепна; но „Самотни хора“ по Осмо Авеню е небивало забавление. Само като дойде припевът: „Бог на градоветеееееееее и на необятносттааааааа…“

В пет следобед се намирах пред офиса на Микела. Минути по-късно се появи и тя, усмихната. Видях я и из мен се разля вълнение, което не мога да опиша. Бях едновременно нервен и щастлив, смутен, горд, доволен. Намирах се пред една непозната жена, а вече усещах, че съм свързан с нея по необясним начин и без да изпитвам обичайните страхове. Впоследствие успях да разшифровам това усещане, а по време на срещата бях само зашеметен и като че несъзнаващ онова, което изживявах.

И Микела беше развълнувана. Личеше си.

Седнахме на една от пейките на улицата.

— Почувствах се малко глупаво, като дойдох тук. А след дневника се почувствах и като лабораторна мишка, ударила всичките звънчета по пътя… Риба в мрежа — това съм аз.

— Харесваше ми идеята да играя, да се осмелявам, да проверя дали ще подейства и ще се случи нещо. И ето че си тук. Все нещо е сработило. Винаги съм те усещала близък, не зная защо.

— Откъде тази сигурност, че ще дойда?

— Не, не съм била сигурна.

— Какво изпита вчера, когато намери съобщение от мен на телефонния секретар?

— Най-накрая — ето това. Но вече си чел дневника ми — би трябвало да си наясно, че се радвам. При все че си тук по работа, не заради мен…

Произнесе последните думи с половин уста и с усмивка, с което ми даде да разбера, че й е ясно. Всичко.

Аз бях толкова развълнуван, толкова се радвах, че заприказвах, без да се спра. В един момент ме прекъсна и каза:

— Позволи ми да те отменя малко в приказките, почини си, в това време аз ще ти разкажа малко за себе си. Но първо, защо така и не ми предложи да се видим, докато пътувахме утрините с трамвая — какво чакаше? Не изглеждаш плах. От моя страна какво ли не опитах. Оставих ти ръкавица дори… Знаеш ли какво си помислих — че имаш приятелка. И може би продължава да е така…

— Не, нямам приятелка. Аз също мислех за теб, че си имаш приятел. В деня на заминаването ти дойдох на летището.

— Дошъл си на летището и не си ме видял?!

— Разбира се, че те видях. Видях те с някакъв мъж. И си тръгнах.

— Това беше брат ми.

— Едва сега го разбрах, четейки дневника. Това е дългичък разговор. Изживявам период на емоционално объркване. Всъщност истината е, че не става дума за фаза или период: става дума за теб — ти ме объркваш. Обикновено съм по-отпуснат и не съм толкова неловък. В крайна сметка реших да изчакам и добре направих. Но съм доволен, че реших да живея в очакване, с теб. Не съм правил подобни неща за друга жена и още не разбирам защо за теб го направих.

— Добър знак, не е ли? Или предпочиташ пак да опиташ със старото си аз?

— Не, така е по-добре. Абе, не знам…

Говорихме доста време. За разлика от първата ни среща в Италия, макар и развълнуван, сега се отпуснах, мина малко време и се почувствах добре, спокоен. Бях щастлив — бълбукащо щастие с балончета, бушуващи под кожата ми. Може пък този път филмът да е общ — да е един и същ за двамата и да го режисираме заедно в Ню Йорк.

Имаше нещо, което много харесвах у нея (то не беше само едно, разбира се): не правеше опити на всяка цена да ме прелъстява. Както правят някои жени, като използват погледа, гласа, думите, жестовете. Не и Микела, тя се държеше естествено. Или поне на мен така ми се струваше.

— Какво ще правиш довечера? — попитах я след едно разсмиване.

— Какво ще правя довечера ли? На теб се надявах да ми подскажеш.