Фабио Воло
Още един ден (28)

27
На собствената висота

Този път, преди да замина, се уверих, че тя е там. Не исках да рискувам да пристигна в Ню Йорк и да не я намеря. Обадих се в службата и си запазих час, представяйки се за клиент. В своя planning day в петък в пет следобед тя имаше среща с мен, без да знае, че съм аз. В Манхатън пристигнах в петък в два следобед. Връщането ми беше във вторник. Абсолютна лудост, но въобще не ми пукаше. В сряда щях да си бъда обратно на работното място. Заминах със страх, че тя няма да ми се зарадва или че вече е с друг мъж, миниобвързана, или въобще, че може да се подразни от приумицата ми.

В пет влязох в офиса й. Когато се показа на вратата и ме видя, дъхът й секна. Невъзможно ми е да опиша израза на лицето й. Мигом затръшна вратата след нас и ме целуна, прегръщайки ме, сякаш се връщам от война. Никога в живота си не бях изпитвал подобно щастие. И до днес мисля, че изпитаното в онзи момент придаде смисъл на всичко, което бях направил.

Взех окъпаното й в сълзи лице в ръце. Последваха целувки, прегръдки, мълчание, сподавени думи… после излязохме от офиса. Аз бях нейната последна среща за деня. Отидохме в Doma Cafe, където я чаках онзи първи път.

— Тук съм, за да изживея деня, който ми се полага.

— Толкова те чаках. Надявах се отново да дойдеш.

— Откакто се познаваме, нашата история е пълна с чакане.

— Колко дни ще останеш?

— Във вторник си заминавам. Не мога да остана повече, а и не знаех как ще реагираш. Надявам се да бъда с теб повече време от полагащия се един ден.

— Да, но аз в неделя вечерта заминавам за Бостън и няма как да отложа.

— Е, все е един ден в повече от това, което предвиждах, макар да е ден по-малко от това, на което се надявах.

От петък до неделя вечерта прекарахме времето плътно заедно. Анулирах резервацията в хотела и останах в нейния апартамент. Да видя отново този дом, леглото, банята ми беше нестихващо вълнение. Бяхме щастливи, че сме отново заедно. В кухнята до уредбата все още си стояха дисковете, които купих, както и този, посветен на сватбата ни. С Микела си бяхме дали сметка, че да търсим някаква магия или свръх обяснение за срещата ни би било глупаво. В сила си беше известната фраза: „Животът не е това, което ни се случва, а онова, което правим ние с и от случващото се.“

Но абсурдното на нашата среща все още предстоеше. Поредната игра, в която Микела щеше да ме въвлече.

Първата вечер от престоя ми правихме любов дълго, дълго. Като позатихнаха страстите, Микела ми зададе въпрос:

— Ти би ли имал дете с мен?

— Сериозна ли си?

— Да.

Помислих си, че за първи път, откакто я познавах, се проявява женската слабост у нея.

— Мислих за това през изминалите два месеца. Дори го обсъждах със Силвия. Мога да кажа, че си единствената жена, с която бих искал да имам дете. Само че не сега, мисля. — След няколко секунди добавих: — Разказах ти историята на Силвия и Карло. Ако не беше Маргерита, тя отдавна да го е напуснала. Може би това ме ужасява. Ужасява ме детето да се превърне в катинар.

— Истинският проблем на приятелката ти не е Маргерита, а мъжът й. Изправена е пред трудна ситуация, без да има зрял опонент пред себе си. Помниш ли онзи разговор във ваната? Горе-долу за това ставаше дума.

— Разбира се, че го помня.

— Въпрос на смелост. Карло очевидно е един незрял подлец и не умее да поема отговорност. Както много мъже, впрочем. Не е смел. Не е мъж на място и както всички мъже се преструва, че не вижда и че не разбира. Най-простият изход от тази ситуация знаеш ли какъв е?

— Какъв?

— Той нея да прикани да си тръгне: защото не би трябвало да желае да живее с жена, която не го обича. Да прояви истинска любов, вместо да продължава с неговите „обичам те“, а да показва тъкмо обратното при всеки възможен случай.

— Да, но той може въобще да не е наясно, че тя наистина не го обича вече. Макар Силвия да му го е казвала неведнъж.

— Според мен да те обича някой и ти да не си даваш сметка за това е твърде възможно. Но когато една жена те е обичала и в един момент престане да те обича, няма как да не го разбереш. Просто се избягва разговорът, защото в игра влизат какви ли не динамики — трудността да изоставиш някого и да бъдеш изоставен, чувството, че си се провалил, желанието да запазиш достойнство пред семейството, приятелите, роднините, гордостта. И най-сетне егоизмът. В подобна, или даже същата ситуация изпадна една колежка от Италия. Само че тя, вместо да напусне съпруга си, започна да излиза с един колега. Нали си представяш какво става, когато мъжът, с когото си, те накара да се чувстваш желана като топъл хляб: достатъчно е някой да те погледне по-така и да ти каже две-три сладки думи, и експлодираш от страст. В крайна сметка я разкриха и от пренебрегвана жена я изкараха курва, която се чука с всички, докато мъжът й, горкичкият, работи като луд по цял ден. Класика.

Бяхме в леглото и докато Микела разказваше и обясняваше, аз започнах да разбирам какво е имала предвид при онзи разговор във ваната.

Откакто й казах, че бих имал дете с нея, но не съм сигурен кога, като че нещо у нея се промени. Като че се почувства зле в известен смисъл. Нищо не каза, но… А може и да беше погрешно впечатление.

В събота вечерта, преди да излезем на вечеря, й връчих подаръка. В пакетчето бях сложил италиански адаптер за електрически контакт и желязната поставка, която се слага на котлона, за да се прави кафе в италианска кафеварка. Това бяха вещи, изобразяващи нашата история: две изобретения, които служат за съединение на две различни измерения. Нейната идея с играта бе тъкмо това: да срещне нашите два свята, моя и нейния. Отидохме в BBQ, на ъгъла на Двайсет и трета и Осмо Авеню, да ядем ribs. Baby pork ribs, ребърца от младо прасенце. Супер небрежно място, където ти сервират ребърцата със сос заедно с картоф във фолио и парче царевичен кейк. Иначе казано, доста работа за стомаха. Заспахме късно тази нощ, факт. Бяхме се опознали на хамбургери и не искахме да изневеряваме на стила си за довиждане. Смяхме се много заради хората наоколо. Беше сюрреално. Имаше цели семейства, които празнуваха незнайно какво и вдигаха наздравици с огромни коктейли Маргарита, все цветни. На тази вечеря, на фона на тази превъзходна храна, попитах Микела какво ще стане с нас, като си замина. Сякаш се върнахме на онази пейка с океанската шир пред нас.

— Не искам отново да се чувствам зле както през последните два месеца. За да продължим да сме заедно, за да се развива връзката ни, мисля, че имаме нужда от по-съществена промяна. Ако продължим както досега, само ще влошим всичко, знаеш, че е така, а и винаги сме си го казвали. Ето защо според мен е по-добре да не се виждаме повече.

— Е, мога ли да ти се обаждам, ако минавам през Ню Йорк?

По-глупав и идиотски въпрос не можах да измисля. Точно обратното на казаното от нея. Заради начина, по който се роди връзката помежду ни и заради начина, по който я изживяхме, имахме наистина нужда от по-смели действия.

На моя въпрос тя логично отвърна:

— По-добре не.

И от този момент нататък изгубих контрол, обърках се и взех да допускам грешка след грешка.

— Сериозно ли говориш?

— Почти.

— Трудно ми е да скъсам с теб. Не ми се получава и с други жени. Нима престана да ме харесваш? Да не би да си имаш вече друг?

— Не, що за въпрос?

— Ами различна си от миналия път. Видях, усетих, че се радваш да ме видиш отново, но си някак по-сдържана, по-мълчалива. На моменти изглеждаш отнесена, разсеяна.

— Не, нямам друг мъж. Ще пиеш ли още една Маргарита?

— Да. Ти няма ли да пиеш?

— Аз ще пия кола.

— Не ти ли беше добре с мен?

— Не засягай историята ни по този начин…

— Какво искаш да кажеш?

— Не задавай подобни въпроси. Те нямат нищо общо с това помежду ни. И ти го знаеш. Не го банализирай.

Посъвзех се след тези думи. В крайна сметка дали изпих още две или три Маргарити не помня, само помня, че се напих. А тя не. Последната ни вечер заедно. Когато се върнахме у дома, се любихме и си разменихме милион милувки. Аз бях като на облак. Най-вече заради алкохола. Помня, че при мисълта да не я видя повече ми идеше да плача. Не настоях за нищо. Може пък да беше права. Само че дали заради тъгата, която ме бе налегнала, дали заради алкохола, а най-вероятно и заради двете, в един момент попитах:

— Да си направим едно дете, какво ще кажеш?

— Шега с тези работи не бива.

— Аз съм сериозен — отвърнах.

— Не си сериозен, пиян си.

— Вярно е. Но бих, наистина.

— По-добре да заспиваме.

И рухнахме.

В неделя сутринта се събудихме късно. Закусихме в мълчание. Главата ми направо пулсираше. Взехме душ, облякохме се и веднага след това, поглеждайки ме право в очите, Микела каза:

— Снощи изяви желание да си направим дете. Слава богу, че само един от двама ни беше пиян.

Защо ми се струваше, че заговорим ли за деца, тонът й ставаше особен — наполовина шеговит, наполовина сериозен? Имах чувството, че ме пробва — че иска да види реакциите ми по темата.

— Не зная дали снощи беше заради алкохола, но наистина бих имал дете с теб. И ти го казах. Но може би не сега.

Излязохме да се разходим.

Седнахме в един бар да си почетем. Тя вестник, аз — книга. И както си седяхме, тя изведнъж каза:

— Добре, да направим така. Да не се чуваме, да не си се обаждаме, да не се търсим повече. Край на приказката. Аз няма да те търся и ти няма да ме търсиш. Обещай.

— Обещавам. Вчера и без друго го решихме.

— Да, зная, но виж, предлагам ти нещо: след три месеца имам пътуване до Париж за важна работна среща. Ако след три месеца все още искаш да имаш дете с мен, да се срещнем там. Даваме си среща. Какво ще кажеш?

— Не съм сигурен, че разбирам. Уговаряме си среща след три месеца в Париж и ако единият иска да има дете с другия, се явява на срещата, ако ли не — не се явява?

— Именно. За себе си зная, че искам да имам дете с теб, но и аз не съм сигурна дали сега е моментът. Имам нужда да се отдалеча от теб, за да добия по-добра представа. Може през тези три месеца да срещнеш друга жена, или пък аз да престана да искам дете с теб… кой знае. Но да си дадем шанс, преди да се загубим един друг завинаги.

Не проумявах как така Микела успяваше винаги да ме убеди. Обичах играта.

Отговорих:

— Ти си жената, която винаги съм желал да срещна. Каквото и да стане. Да си дадем шанс. Нашата история го заслужава. Къде да се срещнем?

— Ами не зная… да решим заедно. Какво ще кажеш при Статуята на Свободата?

— Доколкото разбрах, става дума за Париж, не за Ню Йорк…

— Да де, в Париж.

— В Париж има Статуя на Свободата? Не знаех.

— Всъщност са две. Една в по-голям размер над Сена и една малка в Люксембургската градина. Ако след три месеца все още искаме да имаме дете заедно, да се срещнем при малката Статуя на Свободата в Люксембургската градина. Това е единствената смислена причина да се виждаме отново, да продължим напред; в противен случай по-добре да се изгубим завинаги и да помним историята си такава, каквато беше тук.

Докато аз съзерцавах в ума си този пореден абсурд, Микела отвори своя бележник и каза:

— Идеалният ден би бил 16 септември.

— Това е лудост. — После добавих: — Приемам. В колко часа?

— Ти кажи.

— Да се видим в единайсет сутринта. Окей?

— На 16 септември в единайсет сутринта. Или никога повече.