Фабио Воло
Още един ден (29)

28
Париж

Силвия е щастлива. Живее в новия апартамент с Маргерита. Карло в крайна сметка се вразуми и прояви разбиране и не се държа толкова лошо, колкото се опасявахме. И той е по-добре. Маргерита е едно щастливо дете и изуми всички ни с начина, по който изживя промяната. Тя се оказа най-добра и стабилна от тримата. Обясниха й, че макар да живеят в различни къщи, и двамата я обичат, както винаги са я обичали. Обърнаха се към услугите на психолог. Майката на Силвия в крайна сметка подкрепи дъщеря си, като й каза, че е постъпила правилно, щом не обича мъжа си. Колко са странни хората понякога.

Не е нужно да казвам защо съм в Париж. Защото искам да имам дете с Микела. От последната ни среща минаха три месеца и аз не само не я забравих, ами у мен се зародиха какви ли не желания спрямо нея. Искам да имам дете с Микела, защото за мен тя винаги е била нещо като къща със стъклен покрив: с нея мога да гледам към небето, чувствайки се сигурен и защитен. Сега крача към срещата, зад мен остава Плас де Вож, намирам се на Рю дьо Риволи и вървя до Отел дьо Вил. Свалям си пуловера, защото се показа някой и друг слънчев лъч, а от ходенето ми става топло. Десет и половина е. Мога да мина пред Нотр Дам и да поема по булевард „Сен Мишел“. Но си избирам по-хубав маршрут. А този мога да избера и за връщане: след срещата, както и да мине, ще бъда емоционално разтърсен и няма да забелязвам нищо около себе си, ако ще и да минат покрай мен по тротоара двайсет розови понита в галоп. Единствената разлика е, че ако не дойде, ще се почувствам остарял. Ще започна бързо да се състарявам. Минавам по Пон де-з-Ар — дървен мост, вечер през лятото пълен с младежи, които си правят пикник. От площад „Сен Жермен де Пре“ поемам по улица „Бонапарт“ и стигам до площад „Сен Сюлпис“. И накрая в Люксембургската градина.

Подранил съм, иска ми се да я заваря там, вече седнала и чакаща. Нервен съм, правя малко обиколки из градинките наоколо. Около фонтана има младежи, които рисуват някакъв дворец. И в музея „Орсе“ един път видях много студенти, седнали на земята и рисуващи статуите. Хубаво е да виждаш музеите пълни. Продължавам да се разхождам и виждам хора, играещи тенис, други, които тичат, други в някаква беседка са отдадени на тай-чи. Има много четящи. Във всеки ъгъл има железни столове, които могат да се поставят, където човек иска. Много хора ги разполагат около фонтана — има един обръч от желязо, който го обгражда и на който хората могат да си сложат краката. Доближавам Статуята на Свободата. Пейки наоколо няма. Вземам два стола и ги занасям до мястото на срещата ни. Един за мен и един, надявам се, за нея. Мога само да се надявам тя да дойде. Много мислих как би се получил този момент. Но никога не се получава така, както сме си го представяли. Може би, както си седя и чакам с надежда да я видя, щом се появи в орбитата ми — с периферно зрение, а иначе забол поглед пред себе си — тя ще се приближи, без да я усетя, ще сложи на очите ми топлите си ръце и ще чуя гласът й да казва: „Познай кой е“?

Да речем, че дойде на тази среща, какво следва после? В коя държава ще живеем? Аз ли ще се преместя в Америка, или тя ще се върне в Италия? Единственият отговор на този въпрос, който до този момент съм бил в състояние да изнамеря, е, че Микела е държавата, в която искам да живея.

През тези три месеца, прекарани далеч от нея, чувствах неизменно близост: дълбока близост. Седнах на ръба на живота и с провесени надолу крака погледнах към безкрая, вдъхвайки от уханието му. Странно е да решиш, че искаш дете, по този начин. На моята възраст всъщност не е чак толкова странно. Когато бях на двайсет години и се влюбвах, исках дете с въпросната жена, защото я обичах. Сега всичко е променено. На двайсет години една история като тази с Микела щях да я приема за нещо абсурдно. Немислима спрямо начина, по който аз схващам любовта.

Но сега искам дете и Микела е правилният човек, с когото да го осъществя. Искам да споделя това изживяване с някой като нея. Точка. С нея винаги и всичко е било различно, сякаш срещата ни се появи по точния начин в точния момент. Сякаш бе писано. Важен преход в живота, нова стая, в която трябваше да вляза.

Докато очаквах и се надявах през тези месеци, намирах утеха в писането. Описах емоциите си, навлязох в личния свят — в моя жив и движещ се свят. Написах и писма на Микела, които не изпратих. Нося ги със себе си. Те са си с марка: в случай че не дойде, ще й ги изпратя.

Към едно от писмата добавих и снимка. На една от снимките има цветя, на друга — маса, подредена за двама, на трета е „нашият“ трамвай. И една, направена в деня на нейния рожден ден, на която се виждат календар, малък пакет и две чаши за вино. Споделях с нея мигове, които не ни беше писано да изживеем заедно.

Десет и четиридесет и пет, сърцето ми се е качило в гърлото, не ми дава да дишам. Оглеждам се наоколо и милвам лекичко кутията с писмата. Освен кутията нося и чифт червени обувки, купени специално за нея. Избрах чифт обувки за подарък, защото ми се струваше хубава метафора на желанието ми да крача редом с нея в нашето общо бъдеще. Но все по-осезаемо се опасявам, че никога няма да ги видя на краката й.

Изведнъж някаква топка се търкулва към мен. Вдигам очи и виждам едно момиченце да тича към нея да си я вземе. Докато посяга към нея, вперва поглед в мен за няколко секунди, после изфирясва. Чува се чуруликането на птичките, а отдалеч и звук от бормашина. Обичам сутрин да чувам шумове от работни дейности — ако не са близо до вкъщи, разбира се.

Поглеждам си часовника — единайсет и пет. Започвам да се питам колко време би следвало да чакам. „Трябва да си сложа краен момент“, казвам си. „Ако до единайсет и петнайсет не дойде, аз си тръгвам. Не… до и половина — до единайсет и половина… все пак…“

Опитвам се да се разсея, наблюдавайки хората наоколо. Толкова сме много… всеки с мечтите си, със своите радости и неволи. Понякога ми се случва да се присещам за всички места, на които съм бил и се опитвам да си представя лицата им — лицата на хората, вървящи по улиците, които аз познавам. Когато бях малък, постоянно мислех за числеността на хората по земята, убеждавах се, че е невъзможно за Господ да знае точно за моите неволи и тегоби.

Единайсет и двайсет. Микела още я няма. Вече сериозно започвам да се опасявам, че няма да дойде. Решавам да удължа чакането си до обед.

Щеше да бъде твърде хубаво, за да е истина. Вече съм тъжен, вече не се радвам, че я срещнах. А тя ме направи по-добър човек — как мога да бъда щастлив без нея? А би следвало да бъда, ако не за друго, то поне от гордост — защото ме кара да се чувствам глупаво: седнал на този стол, с чифт червени обувки в ръка. Няма да й ги изпращам, Микела няма да дойде. Трябва просто да приема липсващия щастлив край на нашия филм. „Ако не дойдеш, какво да правя с теб?“

Ставам на крака, не издържам повече седнал. По земята има цветя, мисля, че са заради 11 септември. От лявата ми страна има табелка с надпис: La liberté éclarant le monde. Свободата озарява света. Сядам отново. Изтягам глава назад и нагоре към парижкото небе; сълза се спуска по бузата ми, ухото ми се пълни с нея. Прилошава ми на стомаха. Мисля за всички неща, които съм правил за и заради нея, за всичко, което ме накара да изживея. Откак я срещнах, нито веднъж не се отегчих: дали мисля за нея или съм с нея, няма значение — все ми е било хубаво; и зле ми е било, както в момента: чувствал съм се и крехък, и несломим едновременно. Но винаги изпълнен с живот.

Изведнъж нахлува в мен усещането, че съм изпълнен с това, което бях изживял, но в ръцете си нямам нищо. Ето как се заражда в главата ми мисълта, че Микела никога не е съществувала. Сега разбирам всичко. Кой може да ми гарантира, че тя не беше моя проекция, някаква фантазия? Да не би някой друг да я е виждал, освен мен? Хората, с които съм говорил за нея, никога не са се срещали с нея, не са я виждали, не са се запознали с нея. Дори Силвия. Не разполагам с конкретни доказателства за нейната истинност. Само хаос от емоции — ето с какво разполагам. Кой може да ми гарантира, че Микела не живее единствено във фантазията ми? Затова всичко изглеждаше перфектно. Видях я, хареса ми веднага, преди да съм я опознал; после я опознах и тя, с някаква си глупава игра, ме научи да отворя сърцето си. Оженихме се без лудостта на една същинска сватба. И сега съм тук и я чакам да се появи, за да покажа на себе си и на нас, че аз искам дете. Направихме и изживяхме всичко, което двама души обикновено правят, но под формата на игра, на забавление. Седнал на тази пейка, с чифт червени женски обувки и кутия с неизпратени писма, може би това е първата трезва мисъл, която минава през главата ми в този контекст на лудост. Може би хората, които ме познават, биха казали за мен, че съм полудял и в съзнанието ми живее една въображаема жена. А аз как да докажа обратното? Не притежавам нищо от нея, дори снимка или подарък… нищо. Дори халката от брака ни не е с мен вече. Всичко, което имам от нея, е само в главата ми и в душата ми. Завинаги. Тя е дъх, мисъл, емоция, объркване и яснота. Може би трябва да се погледна в огледалото и да потърся в дъното на очите си някакъв остатък, следа от нея. Представих си Микела и й дадох живот, тя ме научи да повярвам в мечтите си и в желанията си дори с риск да стана смешен, какъвто съм в момента. Не е важно дали тя ще дойде. Важно е какво тя ми показа, на какво ме научи. Тя не беше и не е моето съкровище, а инструментът, който ми позволи да го открия. Тя е табелката, която показва пътя.

Започнах да се смея, мислейки за положението си. Смея се и вдигам ръце към лицето си, сякаш се срамувам. Още ухаят на масло.

Докато правя този жест, някакво свиркане ме сепва. Поглеждам надолу. Тя е на няколко метра от мен, за да покаже на съзнанието ми, че я има, че съществува. Сърцето ми ще се пръсне, душата потрепва.

Микела, неподвижна пред мен, със сълзи в очите и обичайната, нейната си усмивка. Тя е бъдещето, което ми се усмихва. Прилича на ония дни, в които едновременно вали и грее слънце. Тръгвам към нея, спирам и заставам за миг неподвижен пред нея. Докато се каня да направя последната крачка към нея, за да я целуна и прегърна, тя ме спира с един жест на ръката. Не проумявам. Взема ръката ми и, поглеждайки ме право в очите, я поставя върху корема си.

В един миг всичко ми се прояснява, разбирам всичко. Лудешката й игра, истинската причина да ме накара да чакам месеци, преди да се срещнем отново. Поглеждам корема, върху който е ръката ми. Микела е бременна. Разтърсен съм, поглеждам я в очите. Тя поклаща глава в знак на съгласие и, преди да се прегърнем, ми казва:

— Вече бях бременна, когато дойде втория път в Ню Йорк.

— Защо не ми каза?

— Не исках да го приемеш само защото се е случило. Исках да се уверя в намеренията ти. Ако не беше дошъл днес, нямаше да узнаеш никога. Нямаше никога да ти кажа. Щастлива съм да видя това, което сътворихме заедно. Ти си моят мечтан другар в игрите.

Прегръщаме се мълчаливо. Говорим си отново след цяла вечност.

— Помня имената, които искаше за детето си, особено женските. Ужасен съм.

— Не се тревожи, ще го кръстим Матео. Но, Джакомо, нима нищо нямаш за казване? Мога да свиря с уста…

— Е, аз затова съм толкова разтърсен и потресен. Заради изненадата от подсвиркването. Не защото се опасявах, че няма да се появиш. Ти си се научила да свириш с уста, а аз се научих да се гмуркам.

— Извинявай, че закъснях. Аз всъщност от двайсет минути те наблюдавам. Страхувах се и бях твърде развълнувана… дойдох на срещата и ти вече беше тук. Дълго ли ме чака?

— Горе-долу трийсет и пет години.