Фабио Воло
Още един ден (27)

26
Разговор със Силвия

В този период Силвия бе до мен. Имахме да си казваме много неща. Струваше ми се отслабнала. Аз, за разлика от нея, се бях върнал от Ню Йорк с няколко кила отгоре. През дните, прекарани с Микела, мисля, че опитах от всички видове кухни на света: индийска, японска, тайландска, венецуелска, мексиканска, руска. Със Силвия се намирахме на кафе в един бар, когато тя ми каза:

— Баща ми катастрофира с колата.

— Кога?

— Вчера.

— Пострадал ли е много?

— Счупено рамо, ударил си е главата. Бил е без колан. Дошла е Бърза помощ и са го приели в болница да му направят изследвания. Днес или утре трябва да го изпишат.

— Уплашил ли се е?

— Мисля, че да. Но аз съм потресена.

— Ще се оправи, не се притеснявай. Ако ударът в главата беше сериозен, щяха вече да са ти казали.

— Не, аз не съм потресена и разтърсена заради катастрофата.

— А защо тогава — заради колата?

— Не е бил сам. Бил е с жена. Която изобщо не е пострадала. Бил е с любовницата си.

— Фактът, че е бил в колата с жена, не означава, че тя му е любовница.

— Любовница му е от три години.

— А ти откъде ги знаеш тези работи?

— От майка ми.

— Как от майка ти?

— Даваш ли си сметка? Баща ми, който е на шейсет и пет години, от повече от две години има любовница и майка ми знае за нея. И не ми беше казвала нищо.

Не знаех какво да кажа.

— Ти знаеш ли какво ми повтаря майка ми, откакто й доверих, че вече не обичам Карло и че искам да се разделим? И какво ми каза баща ми, когато му казах, че Джулия се разделя с мъжа си? Помниш ли?

— Разбира се, че помня. Майка ти казваше, че трябва да търпиш и да проявяваш жертвоготовност, а баща ти за Джулия каза, че е курва. Затова ли си ядосана?

— Не съм ядосана, обезумяла съм от гняв, луда съм. И на двамата. Майка ми е на шейсет години и няма нищо. И не възразява, защото е примирена. Но това, което ме вбесява е, че вместо да ми говори тия неща и да ми помогне да не свърша като нея, опява за жертва и себеотрицание. Как е възможно, питам аз, човек да живее по този начин? Аз съм й дъщеря и тя иска да имам живот като нейния, сякаш за да докаже, че това положение няма алтернатива. Не мога да се побера в кожата си. А баща ми… баща ми, който през целия си живот е заплашвал с пръст всички и е моралничил… откривам един следобед, че не ходи да играе карти с приятели, а отива в дома на любовницата си.

— Ти говори ли с него?

— Отидох да го видя и да разбера как е. Казах му, че приятелката му е добре, да спи спокойно. И си тръгнах. Не зная как ще свърши всичко, но аз реших, че започвам да си търся апартамент под наем, дори и малък да е, за мен и Маргерита. Защото у дома с Карло повече не мога да живея. Изчерпах се. Опитах да спечеля родителите си на своя страна, да получа одобрението им. Сега вече се обезсмисли да правя опити в тази насока. Майната му… Обаче, Джакомо, искам да разбера за теб и Микела. Чували ли сте се тези дни, или е наистина както си обещахте: „Както и да се получи, разделяме се“?

— Какъв смисъл има да се чуваме? Тя живее в Ню Йорк, аз тук. Какво трябва да направя — да зарежа всичко и да се преместя при нея? А после? Едно е няколко дена, друго — сериозна връзка. Ако се чуваме, раздялата ще стане още по-болезнена. По-добре да го избягваме. Макар да ми се иска да се чуем — ужасно ми се иска. Знаеш ли, че имаше един момент, в който си помислих за дете с нея?

— Дете? Да не си полудял?

— Зная, да, но е истина. Един ден даже говорихме за това и ако не се бях върнал така внезапно и набързо, може би щях да го направя…

— Ти с дете! Та ти само като чуеше обвързване и се поболяваше. Замина като мъж, който не можеше и един уикенд да издържи с жена, а две седмици по-късно се връщаш и си готов да ставаш баща? Да си кажа право, винаги съм мислела, че ти би направил дете без много-много да му мислиш, но все пак ми се струва изненадващо и ненадейно…

— С нея се чувствам свободен. С нея беше различно. Олеле, говоря като всички… „с нас е различно“. Но наистина беше, поне различно от това, което аз имам като опит. С нея се чувствах така, както никога с никого през живота си. Вярно е, че десет дена в Ню Йорк не могат да се сравняват с истинска връзка, съзнавам го, но харесвам начина, по който тя мисли, как разсъждава, как и за какво мечтае.

— Слушай, подобни неща все пак се случват в живота.

— Един ден, говорейки на шега за деца, опита да ми обясни разни работи, свързани с начина й на мислене. Не съм сигурен, че разбрах докрай. Абсурдни неща: например това, че за нея е по-важно бащата на децата й да бъде смел човек в живота, отколкото влюбен в нея. Че би създала дете с някого не заради това какво чувства към мен, а заради това какво мисли за мен. Луда.

— Но тя е права. Виж мен. Ако Карло беше мъж на място, ако беше по-смел, сега нямаше да се сблъсквам и оправям с всичко сама.

— Още ли се прави, че все едно няма нищо?

— По-лошо. Не само, че се прави, че нищо не се случва, ами започва да ми приписва вини. Казва, че ако си тръгна, ще бъда отговорна за страданията на Маргерита. Страхувам се да не й внуши, че вината е моя и да не я настрои срещу мен.

— Какъв идиот. Значи, стигна до моралните изнудвания?

— Да. И не си дава сметка, че колкото повече цикли в тази насока, толкова повече ме уверява в правотата ми, че не мога да губя повече време с човек като него.

— Има една известна фраза: „Ако искаш наистина да опознаеш човека, за когото си се оженил или омъжил, остави го.“

Излязохме от бара и Силвия ме изпрати с колата до вкъщи.

Дните се занизаха и лека-полека излизах от историята с Микела. Е, излизах, влачейки се. Подобно на банкоматите, които не искат да ти върнат картата и я пускат едва-едва, бавно, стиснато. И аз бях така. Возих се няколко сутрини в трамвай за работа, но после реших да използвам колелото. Някак не бях в състояние да понасям тази празнота. Усещах го много по-осезаемо, отколкото първия път след заминаването й. В трамвая без нея погледът ми се препъваше и попадаше в нищото. Задаваше се лято, тъй че колелото разрешаваше донякъде проблема ми.

Нашето с Микела бе просто късче живот, изживян заедно, изпълнено с емоции. Сутрин на събуждане си я представях спяща в леглото, все още в прегръдката на нощта в един различен от моя часови пояс. Когато мислех за нея, в съзнанието ми се появяваше едно искрящо тяло. Това беше Микела за мен и в представите ми. В нея открих толкова много от себе си и за себе си, че щеше да е наистина жалко, ако не бях отишъл в Ню Йорк. Онези дни там прогониха с един замах всички тревоги в живота ми. За да забравя Микела, започнах да излизам с други жени. Прибягнах до небезизвестното „клин клин избива“. Но много бързо осъзнах, че не само не действаше, ами дори имаше обратен ефект, поне що се отнася до мен. В този момент ме обзе наистина тревога. Колкото повече излизах с други жени, толкова повече мислех за нея. Всички други жени оставяха у мен някакво бездънно усещане за празнота. С другите просто не успявах да стигна дотам, докъдето бях стигнал с Микела. Не че не бяха хубави, симпатични, интелигентни, но с тях просто не успявах да се върна там, където бях отишъл с нея — до едно място, което си беше само наше.

С Микела всичко бе някак лесно, с нея не трябваше да… просто не трябваше да. Това е: с нея не трябваше да. Точка. Трудно е за обяснение. Хрумна ми да предложа на някоя от другите играта за обвързване с краен срок, но го усещах като измяна. Тази игра си беше само моя и на Микела. А беше точно обратното: онова, което тя ми показа и на което ме научи, бе за приложение в живота — отнасяше се до живота. Мислех за всичките ми приятели, които излизат с месеци с разни гаджета и накрая си остават с чукането и толкоз. По-добре по-кратки истории в такъв случай, но по-наситени и по-вълнуващи: миниобвързване с ясна крайна давност. Само че, веднъж изиграл го с Микела, така и не успявах да го прилагам с други жени. Намирах се в застой. Не можех да бъда с Микела, не можех да бъда и с други жени. Чувствах се като един път в детството си, когато бях изкачил стълбичката на един висок трамплин за скачане, а после, като стигнах горе, ми липсваше смелост да се хвърля надолу, не можех и назад да се върна, защото на стълбите имаше други качващи се деца. И всички ме чакаха да скоча. Помооооощ!

Може би се нуждаех от повече време. Все едно съм гледал право в слънцето няколко секунди — така се чувствах: като отместиш поглед после, където и да погледнеш, виждаш един черен кръг. Ето така се получи и с нея. Във всяко нещо, което ми се случваше, каквото и да изживявах, виждах нейния образ. Микела беше навсякъде, в трохите от хляба след вечеря, вътре в някоя мълчалива секунда, в края на някое разсмиване, в бавното въртене на гумата на колелото, когато го носех на рамо нагоре по стълбите, Микела беше еротичната ми фантазия, докато си пиех кафето.

Опитах събуждане сутрин до друга жена в леглото и изпитах отблъскване. Причината да е до мен в леглото бе, че след чукането бях гроги и не можах да стана, за да й покажа, че е време да си върви. От ония нощи, в които заспиваш гол, а на сутринта пишката ти е слепена с чаршафа. Ужасни сутрини. Понякога стигаше да се натъкна на някой друг косъм или на ухание на парфюм на непозната върху възглавницата. Тъпо е, когато сам принуждавам себе си да живея по този начин. Впрочем винаги съм имал странни взаимоотношения с женската коса. Закачена на главата им я обожавам, пленява ме; когато обаче има косми, паднали насам и натам, тогава ме отвращават.

Да се събудиш до жена, за която въобще не ти пука, е наистина мизерно и досадно. Особено ако е неделя, когато се събуждаш паникьосан, че трябва да прекараш целия ден с нея. Един път излъгах, че трябва да работя в неделя. Облякох се, излязох с нея на улицата, взехме си довиждане, направих кръгче на квартала и се върнах в леглото. Колко безсмислени и ненужни истории… Един път, бях по-млад, едно момиче ме завари на събуждане с портфейла й в ръцете ми: тръгна си с крясъци, че съм крадец и прочее. Не успях да обясня, че просто съм искал да видя личната й карта, за да узная името й. Други пъти пък съм се събуждал до жени, които, преди да си тръгнат, ми оставят телефона си, а аз не помнех името… „Запиши го ти в моя телефон“, казвах. И щом си тръгнеха, преглеждах контактите, за да открия новото име.

Един ден, гледайки през прозорчето на банята, забелязах, че вътрешният двор, където преди месеци бях направил ангелче от сняг, бе осеян с цветя. Моето заключено в снега ангелче вече го нямаше. Точно в този момент получих съобщение от Моника. Бях подновил връзката си с нея отскоро. Спомних си за разните класификации, които направихме с Микела — Моника трябваше да я добавя в категорията „Брой пъти на раздяла“. Сигурно хиляда пъти съм казвал „стига“ в тази история. Непосредствено след като сме правили любов. И всеки път го мислех и вярвах, че така ще стане. Но вместо сбогом се получаваше сбогомвиждане. Достатъчно бе съобщение с текст: „Какво правиш?“ и половин час по-късно бяхме оплетени един в друг. Само дето в този период дори Моника не вършеше работа за мен, както е било преди.

Прочетох нейния есемес: „Да се видим по-късно? Искам те.“

За първи път отговорих: „Не.“

И не се учудих кой знае колко на съобщенията й в следващите дни, пълни с обиди и ненавист. „Но моето «не» май е по-добре от боя, дето й хвърля нейният приятел.“

Почти два месеца бяха минали, откакто си заминах от Ню Йорк и оставих там Микела, а все още не намирах покой. Един ден се размислих и си казах, че, каквото и да е, неочакваното ми заминаване отне цял един ден от времето ми с нея. Започнах да се замислям за връщане в Ню Йорк: за да изживеем оставащия ни един ден. Може би точно това ми липсваше: още един ден.

Все по-често и по-често обмислях възможността. Не споделях с никого, дори със Силвия. За първи път си го помислих, когато разчиствахме с майка ми бабиния апартамент. Докато отварях чекмеджетата, разните кутии и сандъци, си спомних как като деца баба разправяше на мен и братовчедите ми, че нейният баща подарил на нея и братовчедите й, когато били малки, един вълшебен чувал. Баба не помнеше какво е станало с него. Въпросът е, че каквото и да сложиш в този чувал — образ, снимка, мисъл дори — на следващия ден пожеланото се появявало… ама наистина. Та, аз и братовчедите прекарвахме дни наред в търсене на този чувал и в рязане на снимки с образи или вещи, които искахме да ни се явят. Макар да бяха по-големи от чувала. Един ден братовчед ми попита баба дали чувалът може да донесе танк. Имахме една папчица, натъпкана с изрезки от вестници: велосипеди, космически кораби, локомотиви, коне. Един път си изрязах малко момченце, защото исках братче.

Докато ровех във вещите на баба ми, си мислех, че може да попадна на него, та се запитах какво бих си поискал да ми се яви. Не ми се искаха материални неща. Не исках нова кола, пари или къща. Ако трябваше да избирам едно-единствено нещо или три неща (както с вълшебната лампа на Аладин), щях да си пожелая ето това: моменти, ситуации, мигове.

Онзи ден в дома на баба открих, че желая да си върна нещата, които съм изгубил. И започнах да мисля: искам да си върна неделите с баща ми и всички пъти, в които ме е взимал на ръце. Да изживея отново онзи следобед с Лаура — първия път и за двама ни. Почесванията на баба по главата ми, нейните лазани, гласът й. Щях да поискам да се върна в онзи ден, когато строших количката на Андреа, за да поправя стореното и да не го правя. Сутрините в трамвая със загадката, наречена Микела. Да върна кучето си, което вече го нямаше и ми липсваше, все едно за човек става дума. Когато то умря, го приех така, сякаш някой от семейството е умрял. Веднъж се карах с един, който ми каза: „Добре, вярно е, че е много тъжно, но това е куче все пак, не човек.“ Аз го изживях, все едно човек е умрял. Може би защото то единствено на света ме разбираше и обичаше наистина. В деня, когато умря, аз лично го занесох във ветеринарната клиника, за да му сложат инжекция. Всъщност три инжекции. Една за да го успокоят, втората за да го приспят, третата за да го умъртвят. Никога няма да забравя очите му, когато го водех натам. Имах чувството, че знае накъде сме се упътили и съм сигурен, че до последно, до последното убождане с инжекция, знаеше какво се случва и разбираше всичко.

Ако можех да намеря този чувал, нямаше да искам нови неща. Щях да си искам обратно моите си неща. Но като че ли същинското ми желание бе да имам отново онова, което изживях с Микела.

Имаше един път, когато сериозно си помислих да се върна в Ню Йорк и беше след една вечер, прекарана със Силвия. В онзи период често се виждах с нея, придружавах я на оглед за апартаменти. Един наш приятел държеше агенция за недвижими имоти. Беше харесала апартамент и ме помоли да я придружа веднъж след вечеря — за да го види по това време на денонощието. И прекарахме цяла една вечер в този празен апартамент на земята по турски. С две пици и по бира. Апартаментът беше хубав, отговаряше напълно на описателната обява. Винаги съм имал много фантазия и когато чета подобни обяви, ми стигат два-три детайла от описанието, за да си представя място за чудо и приказ. Въз основа на описанието аз си представям къщите или апартаментите с широки и бляскави прозорци, боядисани в предпочитани от мен цветове. И като ги видя после на живо, фантазията рухва.

Силвия нае въпросния апартамент. Но тогава си побъбрихме много сладко на пода и може би се спря окончателно на този дом именно заради нашата вечер, прекарана там. Имаше добра енергия, беше уютно за бъбрене, тихо и имаше хубави прозорци, гледащи към вътрешен двор.

Именно тази вечер, обяснявайки ми за Карло, Силвия ми помогна да разбера много неща за мен и Микела.

— В моя живот винаги съм се стремяла да решавам проблемите на хората, които обичам. Видех ли някого да страда, бях готова на всичко, само и само да отменя страданието. Винаги съм поставяла благоденствието на другите пред своето собствено. Защото винаги съм знаела, че в крайна сметка аз винаги падам на крака, успявам да се изправя. И сега, когато искам внимание за мен, излизам разглезена. Ти знаеш това, Карло, познаваш ме. Ох, извинявай, казах ти Карло.

— Внимавай в картинката. Баба ми ме наричаше Алберто и беше окей, но Карло — не, моля… Помниш ли, че баба ми ме наричаше Алберто?

— Естествено, че помня.

— Онзи ден си мислих, че след като прекарах цялото си детство в старание да заместя баща ми в живота на майка ми, в крайна сметка заместих дядо ми за пред баба ми. Така или иначе, мъжът в семейството.

— Бяхме изтласкани и прогонени от самите нас и не можем на никого да се сърдим, освен на себе си.

— Можем ли според теб да се завърнем към себе си? Да си възвърнем изгубения маршрут навътре, усещането за себе си?

— Мисля, че да, вярвам, че да, трябва да се осмелим.

— Добре, аз се осмелявам и взимам и твоята половин пица, понеже виждам, че на теб ти е много.

— Вземи я… знаеш ли какво разбрах, Джакомо? Виж, не сбърках… Разбрах, че да си с някого е хубаво само тогава, когато да сме заедно помага да се извисим до собствената си висота.

— В какъв смисъл „да се извисим до собствената си висота“?

— Ами например аз с Карло бях по-малко от това, което можех да бъда досега в живота. А той дори не го забелязваше. Не го интересуваше дали съм осъществила или не мечтите си и дали е съзнавал въобще, че имам мечти: беше му все едно. Не намираше за важно това, което правех или което представлявам в живота, интересуваше го само какво съм аз за него. И според представите му бях перфектна — вписвах се в представата му за живот. Той правеше всичко, аз се приспособявах впоследствие. Винаги ме е изживявал по един и същ начин. Действията ми бяха стерилни, затова се чувствах безжизнена в тази връзка. Така и не си даде сметка, не регистрира малките промени в настроенията ми, кризите, в които изпадах. Така и не ги взе на сериозно. За което вината е вероятно и моя. Не ми стигаше неговата любов, защото не беше онази любов, която аз желаех. Не беше любовта на мъж, а на малко момче, на дете. А и се видя как прие и как подходи към трудностите помежду ни: с морални изнудвания, като децата. Неговата любов беше любов, изискваща внимание и толкоз.

— А аз винаги съм мислел, че той прекрасно знае колко е важно за теб да преследваш мечтите си, но се прави, че не знае. Защото съзнава, че, ако ги беше осъществила, щяха да проникнат във връзката ви, да заемат твоето време. А и осъществявайки себе си, мечтите си, щеше да се отдалечиш от него, щеше да се озовеш някъде, където той нямаше да е в състояние да те последва.

— Бих искала да имам връзка, в която всеки е свободен да прекоси своя път, знаейки, че другият е в състояние да го последва и настигне. Вината е най-вече моя: не исках да открия коя бих искала да бъда от страх, че ще открия какво съм „могла“ да бъда. Искам да се извися до собствената си висота, каквато и да е тя. При все че не зная какво ми носят следващите дни. Пълен хаос е. Но отново се чувствам свободна и усещането е прекрасно.

Онази вечер разбрах защо ми харесваше да бъда с Микела. Докато се връщах към вкъщи, по радиото се лееха звуците на Poles Apart на „Пинк Флойд“. Албумът, на който правих любов с Микела за първи път. Животът ми бе пълен със знаци. Всеки ден. На фона на тези звуци реших, че ще отида да си взема частичката прекъснат живот. Щом не се отказах от нея още първия път, когато се видяхме на кафе за десет минути в някакъв бар, как можех да се откажа от нея сега, когато я бях опознал, вдъхнал от нея, изживял? След като видях каква е и колко много ми харесва да съм с нея? Тя бе вратата, която имах смелостта да отворя и която повече не съумявах да затворя. Ако ще само един ден да ми остава с нея, ще отида да си го взема. Нищо и никакъв си един ден — да. Но с нея: един ден с Микела. Един ден на собствената ми висота.