Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (8)

8.

Тери измъкна картата отнякъде в къщата, облече риза и тръгнахме да се поразходим надолу по улицата. Наблизо имаше гробище и ние отидохме там. Беше закътано място, където да поговорим. Седнахме на обичайното място, на метална пейка под голям дъб, а пред нас бяха гробовете на загиналите войници на Конфедерацията^[1] — редици от огрени от слънцето надгробни камъни, под тях почиваха някогашните бунтовници, простреляни или починали по-късно от раните си, от старост или разочарование.

Разгърнахме картата, опънахме я между нас двамата и се загледахме в нея.

— Това, което не мога да разбера — рече Тери, — е какво означават тези могили. Всичко останало по нея изглежда точно, но тях не ги разбирам, както и това име, написано тук — Малкълм Къзинс.

Кимнах и рекох:

— Май трябва да се върнем там, да огледаме нещата по-внимателно и да видим какво може да ни хрумне. Може би, ако погледнем пак, нещо ще ни хрумне и ще съответства. Мислех си, че може да означава хълмове, но след като стигнахме там, нямаше нищо. Нищо освен няколко дървета и…

В този миг ме осени мисълта.

Погледнах Тери.

— Ние сме най-тъпите хора, които бродят по тая земя.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Погледни тук — рекох и махнах с ръка към гробовете наоколо.

Той се огледа.

— Е, добре. Много мъртъвци с надгробни камъни при главата.

— Точно така, паметниците — потвърдих. — Пропуснали сме нещо.

— Имаш предвид старото гробище там горе, при боровете?

— Не това имам предвид. Със сигурност. Тези могили на картата може да са надгробни камъни.

— Но повечето от тях са премахнати от вандали — възрази той. — Или изпотрошени.

— Да, но от това не следва, че не означават гробище. Може този, който е съставил картата, така да е обозначил нещата. В гробището се предполага да има надгробни паметници, дори и вече да ги няма. Може и един-два да са останали там и ние да не сме ги видели, и на някой от тях да пише „Малкълм“. Парите може и да са там.

— Знаеш ли, Сю Елън, може и да си права. Трябва да проверим. Може да имаме късмет.

— Май късметът е или план, или случайност — рекох. — Ние имаме план.

 

 

Отидохме да намерим Джинкс и й помогнахме да свърши домакинската си работа. Тя взе варени яйца и ги уви в кърпа на черно-бели карета и ги постави в кофичка от сироп. Взехме една от лопатите на баща й, тя каза на майка си, че отиваме да изкопаем червеи за риболов, и тримата изхвърчахме. Използвахме пак пробитата лодка, прекосихме реката и слязохме недалеч от къщата на Мей Лин.

Като следвахме картата, тръгнахме по пътя, който бяхме минали по-рано, натам, където беше гробището, спряхме и си поехме дъх. Под дърветата имаше сенки и те падаха върху мястото, където трябваше да е то. Предполагаше се, че в него витаят призраците на погребаните там. Някои казваха, че е пълно с роби, други, че е гробище на отдавна забравен род. Трети твърдяха, че тук са погребани християни от племето чероки.

В сенките бе по-прохладно, от дърветата капеше вода след дъжда снощи и това правеше прохладата по-осезаема. Не се виждаха надгробни камъни, но почвата бе хлътнала там, където трябва да са били древните гробове. Никой не беше разкопавал наскоро обаче и след като копнахме тук-там с лопатата, накрая се изморихме да се оглеждаме, спряхме и седнахме на земята под боровете. Джинкс извади яйцата от кофичката, разгърна кърпата, взехме си по едно и се заехме да ги белим. Ядяхме, мислехме и слушахме птиците.

Вареното яйце бе хубаво, но сухо, припи ми се вода, когато Тери се обади:

— Вижте тук.

Той натъпка останалата част от яйцето в устата и се изправи, като продължи да говори с пълна уста.

— Седнал съм на стар надгробен камък.

Двете с Джинкс се изправихме и се огледахме. Беше с надпис, издълбан върху него, и някакви дати. Паднал или са го сложили легнал. Името върху него не бе Малкълм Къзинс, но въпреки това сърцето ми затуптя по-силно.

Захванахме се отново с търсенето, огън ни гореше отвътре и не след дълго Джинкс извика:

— Ей, това ще ви хареса.

С Тери отидохме да видим и проследихме натам, където сочеше тя. Край един отровен бръшлян имаше ниско възвишение и през една цепнатина в клоните на боровете отгоре се процеждаше толкова обилна слънчева светлина, сякаш се изливаше от някое ведро. Огряваше един надгробен камък. Бе се прекатурил, но бе подпрян на купчина пръст. Човек лесно би могъл да го подмине, почти се бе слял с боровите иглички по земята в гората. На него имаше надпис и на слънцето се открояваше име:

„МАЛКЪЛМ КЪЗИНС“

— Не се ли казва това находка? — възкликна Джинкс. — Търсихме ли търсихме, после седнахме да хапнем по едно сварено яйце и го открихме.

— Такава е волята Божия — отбеляза Тери.

— Или пък го намерихме, защото имахме карта и търсехме наоколо — рече Джинкс.

Грабнах лопатата, поизсякох отровния бръшлян и започнах да копая. Твърде бързо разбрах, че пръстта е била прекопавана. Първата ми мисъл бе, че Мей Лин може да е взела парите вече, но тогава лопатата удари в нещо, пуснах я, свлякох се на колене, подпрях се с длани. Същото сториха Джинкс и Тери. Тримата започнахме да загребваме пръстта с голи ръце.

Копаехме, а денят си отиваше, отнякъде горе откъм хълма се чу козодой^[2]. Ние продължихме да копаем.

Ръцете ми напипаха нещо твърдо и аз извиках. Тери и Джинкс се притекоха да разровим мястото и не след дълго се натъкнахме на глинен съд. Той бе затворен плътно и когато опипахме капака, разбрахме, че е запечатан с восък.

Продължихме да разравяме пръстта около него и го измъкнахме. Беше малко глинено гърне, доста тежко. Тери извади джобното си ножче и го прокара по запечатания с восък капак, докато се поразхлаби и можахме да го отворим. В него имаше торба от плат на синьо-бели цветя. Измъкнах я. Познах, че е от същия плат като калъфките за възглавници, пердетата и роклята на Мей Лин. Доста тежеше. Бе здраво завързана с канап. Преди да успея да го развържа, Тери го сряза с ножа си. Отворихме торбата и погледнахме вътре.

Беше пълна със зелени банкноти, дори имаше и малко монети. Имаше също и една стоножка. Мъртва и изсъхнала като сърцето на някой търговец.

— О, дявол да го вземе! — възкликна Джинкс.

— Това са много пари — рекох аз.

— Нямам това предвид — поясни Джинкс. — Погледнете тук.

Тя сочеше нещо в гроба. Било е точно под гърнето, което измъкнахме. Бяхме толкова развълнувани, че не сме го видели. Беше чене, покрито с пръст.

— Е — рече Тери, — това е гроб. Очаква се да има и кости.

— Да, но погледни натам — настоя Джинкс, като сочеше нещо.

Малко по-нататък имаше ръка. По нея все още имаше плът, а в нея — червеи.

— Тия червеи щяха да са изгризали всичко, ако човекът е бил погребан отдавна — рече Джинкс. — Този тук може да не е свеж като тазсутрешното мляко, но е доста отскоро в земята.

— Права е — потвърди Тери.

Изправи се, взе лопатата и започна внимателно да разкопава около тялото. Отне известно време, но накрая то цялото се показа. Беше мъж в костюм на тънко кафяво и бяло райе, леко полегнал на една страна, със свити към стомаха крака. Зъбите, които бяхме забелязали, бяха в черепа. Голяма част от него липсваше, но той нямаше потребност да си я получи обратно.

Белите райета в костюма му бяха придобили цвета на червената глина, на краката му нямаше обувки, само кафяви копринени чорапи със синя бродерия по тях. Още имаше късове плът по лицето, а върху черепа — кафява шапка с тясна периферия. Беше смачкана, но лесно можеше да се забележи, че, също като костюма, бе струвала доста пари и най-вероятно вървеше с някоя скъпа пура и златна верижка за часовник.

Тери застана на колене и ръце и огледа тялото.

— Още мирише — каза той. — Права си, Джинкс. Не е в земята чак толкова отдавна.

Разгърна втвърденото от пръстта сако на мъжа, краят на който бе залепнал за разлагащото се тяло, и се чу звук от разпаряне. Пребърка вътрешните джобове, но в тях нямаше нищо. Порови във външните, намери конци и копче. Махна шапката и когато го стори, черепът се поразпадна. Ясно се виждаше, че отзад главата му е размазана. Тери вдигна шапката, която бе тъмна отзад, и я размаха да си възвърне формата. Надникна вътре и въздъхна.

— Има етикетче с името му — рече. — Уорън Кейн.

Показа ни го. Аз въздъхнах.

— Не беше ли името му в дневника на Мей Лин? — попитах.

— Мъжът, с когото брат й е движел — обясни Тери. — Онзи, дето му помогнал да ограби банката. Сега знаем какво се е случило с тяхното партньорство.

— Сякаш не е било достатъчно, че са му взели и проклетите обувки — вметна Джинкс.

— Нека отгатна, бил е Джейк — рече Тери. — Звучи логично, че са дошли тук да закопаят парите, последвал е някакъв спор…

— Последвал? — повтори Джинкс.

— Започнал — поясни Тери. — После станало напечено, Джейк го убил, заровил го и сложил парите отгоре му. Предположението ми е, че вече са били изкопали дупката заради парите и на Джейк не му се е копаело повече. Вероятно го е изненадал отзад с лопатата.

— Може и да не е имало спор, а той е планирал да го убие — предположих аз.

— И това звучи логично — съгласи се Тери. — Убил го е, сложил парите отгоре му и взел обувките, защото ги харесвал. Вероятно би взел и шапката, и костюма, ако не бил ги изцапал с кръв, като цапардосал Уорън с лопатата.

— Жестоко и жалко за мъртвеца — намеси се Джинкс, — но може би трябва да преброим парите. Той май няма да стане по-мъртъв.

Преброихме ги два пъти. Имаше близо хиляда долара. Когато върнахме парите в торбата, почти бе станало нощ.

— Сякаш сме изкопали пиратско ковчеже — рече Джинкс.

— Така си е — съгласих се.

Джинкс се изкашля и добави:

— Ясно ви е, че това са доста пари, дори и да не изгорим тялото на Мей Лин.

— Трябва да се придържаме към плана — подчерта Тери.

— Така ли? — попитах аз.

— Така — настоя Тери. — Заради нея намерихме парите.

— Със сигурност ще похарчим доста от тях, за да стигнем до Калифорния — отбеляза Джинкс. — Бихме могли да ги използваме някъде по-наблизо.

— Звучи алчно — рече Тери. — Ако не беше тя, нямаше да знаем за тези пари и щом стана въпрос за това, те не са наши.

— Щом наистина в това е въпросът — отбеляза Джинкс, — те не са и нейни. Нито на брат й. На банката са.

— Мислите ли, че баща й знае къде са заровени? — попитах аз.

Тери поклати глава.

— Ако знаеше, щеше вече да ги е изровил и изпил. Не е точно от сорта „да пестим по мъничко за черни дни“. Джейк е казал на Мей Лин къде са, когато е бил болен, защото не е искал никой друг да знае. Тя очевидно не е имала време да ги изкопае и замине, преди нещата да се объркат.

— Мислите ли, че е знаела за убития? — попитах и кимнах към дупката.

— Не знам — отвърна Тери. — Мисля, че когато Джейк е разбрал, че умира, я е накарал да начертае картата и не й е казал, че приятелчето, с което са обрали банката, лежи под тях. Чуйте, нали искаме да се измъкнем оттук?

Двете с Джинкс кимнахме в отговор.

— Ето го шанса ни — подчерта Тери. — И трябва да вземем Мей Лин с нас.

— Много си е добре в гробищата — рече Джинкс.

Тери я изгледа сърдито.

— Тя ни е приятелка.

— Беше — поправи го тя.

— Трябва ли да я забравим само защото е мъртва? — попита той.

— Аз не я забравям — възрази Джинкс. — Помня я наистина с добро. Казвам само, че е мъртва, че в тази торба има доста пари и не смятам, че е имала намерение да ги подели с нас.

— Има ли значение? — попита Тери.

— Имаш да купиш билети за автобуса, храна, за да стигнеш дотам, някъде да отседнеш и тъй нататък — изброи Джинкс. — Може да влезем в разходи и не съм сигурна, че точно така искаме да изхарчим парите.

— Мей Лин не е искала да свърши погребана в някой горещ парцел пръст в оная част на гробището, отделена за бедняци — рече Тери, — и не мисля, че ние трябва да го допуснем.

Трябва да си призная, че мисълта да я изкопаем, да изгорим тялото й и да изминем целия път чак до Холивуд, за да разпилеем праха й, ми изглеждаше все по-малко примамлива сега, когато имахме огромна торба с пари. Малко се срамувах от себе си заради тези мисли, но така стояха нещата.

— Е? — настоя Тери. — Не това искаме. Нали?

— Май не.

Джинкс изкриви лице в гримаса, после бавно си възвърна обичайното изражение.

— Е, добре — каза, а думите с усилие излизаха от устата й като някой плъх, който с мъка се измъква от тясна дупка. — Разбира се. Да я изгорим и да я замъкнем там.

— Добре — рече Тери. — Решено.