Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (5)

5.

Отблъснахме лодката от баржата — онова, което аз наричам „сал“ — обратно в реката и загребахме към брега. След като слязохме там, измъкнахме я под едно дърво и намерихме сух храсталак, където да я скрием. Не беше кой знае какво скривалище, но само с това разполагахме.

Преди да тръгнем оттам, поседнахме под едно дърво, извадихме картата и я обръщахме на всички страни, опитвайки се да разберем какво означава. Със същия успех можеше да е написана и на гръцки. Успяхме да разберем къде е къщата на Мей Лин и реката, изрисувана криволичещо, а над нея — едно възвишение, което изглеждаше познато. Накрая имаше две дебели линии с мънички между тях. Решихме, че това е железопътна линия. Оттатък релсите имаше някакви могили, имаше и надпис „Малкълм Къзинс“. Нито те, нито името означаваха нещо за нас.

Отдалечихме се от реката и брега, върнахме се обратно там, където бе къщата на Мей Лин. Подминахме я и тръгнахме към гората.

Тя бе гъста, отне ни известно време да минем през нея и да се изкачим по висок хълм. Накрая се озовахме на пътеката, която излизаше от ниското и ни отведе до поле, обрасло със захарна тръстика. Растеше нависоко и не бе толкова хубава, колкото онази в долината, но все пак ставаше. Беше голямо поле, обхващаше доста акри земя, а стъблата бяха дебели и високи. Тръстиката бе станала леко морава, а аз знаех, че след като се обели, захарта в нея ще е сладка.

Имах джобно ножче, отрязах едно стъбло в началото на полето, след това го разрязах на три. Костваше ми малко усилие, но всеки получи своето парче обелено и така можехме да дъвчем сърцевината. Бе сладка и бяхме щастливи, заети с нея, докато вървяхме. Смятам, че ако се замислим подобаващо, все пак не бяхме новобранци крадци в крайна сметка, а бяхме навъртели доста практика сред захарната тръстика и бостаните с дини. Дяволите да го вземат, бях започнала престъпния си живот известно време преди това, но едва сега осъзнавах това. Естествената следваща стъпка бе да взема крадени от банка пари и да ги похарча за пътуване до Холивуд с мъртво момиче, изгорено и прахът му — сложен в буркан.

Продължихме нататък по маршрута на картата и стигнахме до място, обрасло с борове, а оттатък боровете бяха релсите. Отвъд тях имаше още дървета. Повечето бяха орехи и хикория и преди може да са били част от овощна градина, но сега бяха изоставени и неокастрени. Духаше приятен лек ветрец, долавяхме уханието на дърветата при полъха на вятъра, сред клоните имаше птици, най-вече червенокрили косове, накацали нагъсто из листата.

Чу се грохот, а железопътните релси се разтресоха. Отстъпихме назад сред боровете на сянка и зачакахме. Влакът отмина с пухтене и скърцане по релсите. Помислих си, че може би това е начинът да се измъкнем оттук, като се метнем на някой в движение. Ала той се движеше бързо и никоя от вратите на товарните вагони не бе отворена; беше идея, която бързо отлетя. Мисля, че ако бях посегнала да се хвана за влака, ръцете ми щяха да се изплъзнат.

И все пак беше страшно приятно да наблюдаваш как отминава, всичките вагони потракват и докато се изнизваше, аз си мислех за Мей Лин. Предполагам, че заради влака, който се отдалечаваше от нас, на път за някое друго място, далеч оттук, аз мислех за нея. За нея и нашите планове, разбира се.

Спомням си как веднъж седяхме заедно в нейната къща, на дюшека на пода, тя говореше за филмите и плановете си да се снима в тях, а после ми каза нещо, което се стовари изневиделица като камък и сякаш ме удари отзад по тила.

— Сю Елън, какво искаш да правиш с живота си? — бе попитала тя.

Докато тя не зададе въпроса, аз дори не знаех, че имам шансове да се замисля да правя нещо различно от това, което правех в момента, но след като ми разказа за всички свои планове и после зададе този въпрос, неясните чувства, които имах, изплуваха на повърхността като мъртъв шаран. Тогава разбрах, че ми се ще да се измъкна от това място, на което се намирах, и искам нещо по-различно от това, което имах, но печалният факт беше, че не знаех къде искам да отида, нито какво искам да правя.

Смяхме се и разговаряхме за това-онова, за някакви момчета, които познавахме, нито едно от тях кой знае колко интересно, а Мей Лин каза, че наистина мисли, че Тери е сладък, но го имаше тоя проблем, че е обратен. Разресвахме си косата една на друга, а майка й, само няколко месеца преди да се удави, се движеше като някое животно, което умира бавно; та тя ни сготви булгур и ние го ядохме без масло и мляко. Спомням си, че тогава си помислих, че Мей Лин е най-чудното момиче на света и със сигурност най-красивото. Ала онова, което ме караше да се чувствам наистина добре, докато ям булгур без масло и мляко, бе, че тя разговаря с мен, сякаш можех да имам планове и трябваше да ги имам, и че животът ми можеше да е по-добър. Точно тогава и на това място аз самата повярвах в това. Недостатъчно, че да му посветиш песен, но мъничко. Не знаех какво ще правя, но знаех, че все ще е нещо. Не мога да кажа, че да откраднеш пари и да тръгнеш със сал надолу по мътната река Сабайн с праха на Мей Лин в буркан е било някаква част от онези планове, но в този момент знаех, че няма да се задоволя с живота, който познавах, нямаше да свърша като мама, която пиеше еликсира, лекуващ всичко, и отнасяше по някой пердах от съпруга си, което смяташе за толкова естествено, колкото течението на реката.

Вдигнах поглед и се откъснах от всички тези мисли, видях влака да отминава надолу по релсите и да се изгубва от очите ми. Стояхме и гледахме натам, където бе изчезнал, после погледнахме отново картата и решихме, че поне знаем къде са релсите. Всичко друго бе изключително озадачаващо. Малките могили, а от тях имаше доста в няколко редици върху хартията, пък и името Малкълм Къзинс не се връзваше никак.

Като прекосихме релсите и навлязохме под дърветата, от тях се разлетяха ято червенокрили косове. Сякаш бяха окървавени, когато профучаха, устремени нагоре, и скриха небето като облак, а после изчезнаха.

— Е — рече Тери, като гледаше картата, — аз нищо не успявам да разбера. Не мога да определя какво значат тези могили. Пък и името, написано на картата, е загадка за мен.

Джинкс и аз бяхме еднакво объркани, продължавахме да изучаваме картата, сякаш всичко накрая щеше да ни се разкрие, но не стана така. Факт беше, че ме позаболя главата.

— Няма нищо друго освен няколко дървета тук — рекох. — Мисля, че има едно старо гробище ей там, а оттатък него има път.

— Спомням си го — каза Джинкс и ми кимна. — Веднъж бяхме тук като деца. Видяхме ги, някои от гробовете.

— Смътно си спомням — отвърнах аз.

— Казах ти, че има духове, ще ни сграбчат и повлекат дълбоко в земята — припомни ми Джинкс. — Помислих си, че ще се напишкаш в гащите.

— Това не е особено мило — отбелязах.

— Точно това му беше смешното — добави тя.

Огледахме се малко, после се отказахме, върнахме се долу при полето със захарна тръстика и си отрязахме по още едно стъбло.

Докато дъвчехме и вървяхме, аз рекох:

— Мисля, че на нашите планове за Холивуд им е рано без онези пари. Затова смятам, че засега няма да изгорим Мей Лин, да я сложим в буркан и да потегляме веднага. Предполагам, че можем да стигнем до Глейдуотър, но по-нататък ще ни е доста трудно да се доберем.

Никой не каза нищо дълго време, но бях напълно сигурна, че, също като мен, те чуваха как се пропукват нашите планове, пукат като суха хартия в пламъците на огъня.

Докато стигнем обратно при лодката, слънцето бе започнало да потъва зад дърветата, сенките по земята и по водата се издължиха и станаха по-тъмни. Жабите крякаха по-силно, свирнята на щурците също се усили. Гребяхме напряко течението и докато се доберем до отсрещната страна, през дупката в лодката бе нахлула доста вода, въпреки че двете с Джинкс се редувахме да я изгребваме.

Когато излязохме от нея, я издърпахме на брега, бутнахме я под някакви дървета, а Джинкс каза:

— Едно нещо трябва да признаем със сигурност. Тази проклета лодка изобщо не става. Ако тръгнем по реката, ще трябва да вземем баржата, иначе ще се изтощим за час-два. Лодката ще се напълни и ще отиде на дъното. В черепите ни ще заживеят сомове, преди още да е изминала седмица.

Това изказване бе необоримо. Всичко, за което говорехме, изглеждаше вече толкова вятърничаво. Да се приказва не струва нищо и е вълнуващо, но когато се заловиш да вършиш нещо, обикновено са нужни пари. Планирането често е по-добре от осъществяването на самия план. Веднъж чух един старец да казва, че очакванията малко напомнят дебели птици — би могъл да ги убиеш, преди да успеят да отлетят.

Разделихме се и всеки пое по пътя си. Докато вървях, сенките още се издължиха. Разбрах, че ще настъпи непрогледен мрак много преди да стигна вкъщи. Макар че бях израсла в долината, тук се разправяха разни истории и това изопна нервите ми. Предимно бяха за същества, които излизали в тъмното гневни и гладни, завличали те някъде и изсмуквали костния ти мозък от кокалите. Всеки крясък на бухал, изпращяването на сух клон или скърцането на някой храст, разлюлян от вятъра, ме караше да подскачам. За капак на всичко, на изток блеснаха светкавици и прорязваха черното небе, сякаш пияна шивачка се бе захванала да шие с яркожълт конец. Излезе вятър, дърветата стенеха и се удряха още по-силно и не след дълго отгоре ми закапаха капки дъжд. Докато успея да стигна достатъчно близо до нашата къща, за да видя светлинка в прозореца, вече се изливаше пороен дъжд, едри като чакъл капки, а вятърът плющеше сред клоните на върбите покрай реката, сякаш някой учител шиба задника на хулиган с пръчка.

В двора се стреснах от едно от бродещите на воля прасета, което изникна иззад къщата и загрухтя срещу мен може би с надежда да имам ябълка или нещо друго. Беше онова огромното, черно с бяло. Понечих да го погаля, но след като щяхме да го ядем през есента, се въздържах. Никога не ми се отразяваше добре, когато се сприятелявах с някое животно, което щях да имам в чинията с пресни картофи и зеле. Чувствах, че е уместно да има пълна яснота между човек и прасе, че не е възможно да има никакво приятелство, макар че ако прасето знаеше естеството на своето предназначение, сигурна съм, щеше да намери причина да си тръгне към незнайни места, като вероятно отведе и другото прасе, и пилетата със себе си. Освен това да погалиш мокро прасе, независимо дали е приятел или вечеря, значи да се усмърдиш.

Баща ми си беше вкъщи. Забелязах очукания му пикап, паркиран в двора. Качих се на верандата, тя заскърца под краката ми и това ме изнерви. Не че баща ми го интересуваше кога се прибирам, а през повечето време можеше и да не разбере, че ме няма. Но ако го събудиш, можеше да изпадне в лошо настроение и да измъкне ремъка за точене на бръснача си. Не ми бе до това да се спасявам от ударите му, нито пък да се измъквам от ръцете му, които ме награбват.

На верандата имаше купчина дърва за огрев, близо до стената на къщата. Взех една яка цепеница, стиснах я в юмрук, отворих вратата и влязох вътре. Къщата ни не бе за показ, но беше голяма. Била е построена дълго преди речното корито да се измести. Баща ми я получил в наследство, когато неговият баща умрял, а той — според онова, което бях чувала — не бил по-добър от него. Ала дядо му бил солиден джентълмен с пари, които донесъл от Севера някъде през 1800 г. Говореше се, че ги е спечелил по корабите, после решил, че му стига толкова, и заминал на юг. Бе построил здрава къща и хамбар, няколко бараки, които неговият син, а сега и внук бяха занемарили и оставили да се рушат.

Преди няколко години реката преля и бе отнесла много от другите постройки. Бях чувала за наводнението през 1900 г., как загинали много семейства и как тогава нашата къща останала високо на хълма. После реката се развилняла като глутница разярени индианци. Подкопала брега и го отнесла, а водата се покачила до мястото, което по-рано било хълм. Там, където почвата устояла, сега имаше завой в реката, водата стигаше високо до брега, може би на стотина фута от нашата двуетажна къща. Харесваше ми да си представям, че водата, която отнесла другите постройки, ги е завлякла на дъното на реката с помощта на сомовете и че в хамбара, който никога не бях виждала, живеят русалки, а в нужника са се настанили водни чудовища с множество дълги лепкави крайници и дълги като камшици езици, разцепени в края.

Срамота наистина какво позволили да се случи с това място татко и неговият баща. Сега голямата къща скърцаше, като се качваш на горния етаж и трябваше да внимаваш къде стъпваш, защото имаше изгнили стъпала. В главната стая, която бе голяма, бе твърде студено през зимата. Камината се бе наклонила от стената и от външната страна бе подпряна с голям прът, който сякаш щеше да се скърши всеки миг. През пукнатините в тухлите вятърът нахлуваше като крадец, лете пък — змиите и жабите — и всякакви други паразити.

В къщата живеехме само тримата, а баща ми и майка ми предимно се избягваха един друг. Имаха малко за казване помежду си освен обичайните неща за кокошките и прасетата, а напоследък и по-малко дори. Татко прекарваше доста от времето си някъде другаде, а на мама не й пукаше. Тя често си лягаше, лежеше подпряна на възглавници, пълни с памук, и пиеше от евтиния си еликсир за всяка болка, който купуваше от един мъж, обикалящ страната в мръсната си черна кола. Носеше винаги голяма черна шапка, черни дрехи и ботуши, а ризата му имаше цвят на каша от брашно. Обикаляше от години и изглеждаше все така. Някои казваха, че така е от двайсет години, а други твърдяха, че негов син бил заел мястото на баща си. Трети пък дори настояваха, че бил самият дявол. Виждала съм го — висок, тънък като върлина, с черна шапка и лъскав черен костюм. Лицето му изглеждаше като изсечено от дърво, брадичката му бе издължена и заострена.

— Дяволът не се нуждае от никаква кола, която върви с бензин — бе казала Джинкс. — Тъй че не е никакъв дявол. Във всеки случай няма ни дяволи, ни ангели.

Джинкс бе категорична по този въпрос. А за мен пък зависеше от това дали е вторник или не. Бях склонна да вярвам във всякакви неща, ако е вторник. Знам със сигурност следното: това, което търговецът продаваше на мама, бе работа на дявола. Бе смес от алкохол и най-вероятно опиева тинктура. Продаваше го за четвърт долар, а на него може би му струваше десет цента. Не можехме да си позволим тези пари, но тя си го купуваше редовно и го смучеше жадно, като малко бебе — шишето с мляко.

Татко си имаше уискито, а мама — нейния еликсир за всичко. Помагаше й да изпада в дълбок унес, а сънищата й бяха чудесни и светли и реката не стигаше до вратата й. В тези дълбоки сънища, казваше тя, ние с нея си живеехме добре в чиста бяла къща високо на брега. Татко бе обръснат и чист, изправен, не му липсват толкова зъби и живее нормално. Казваше, че когато се събуди, й се струва, че живее в кошмар и всичко, което има значение, е потъпкано, объркано и зле подхванато, но няколко големи глътки от еликсира я отвеждаха обратно там, където й харесваше да живее. Болеше ме, като се замисля, че губех мама заради двайсет и петцентова бутилка и лъжовен сън.

Светлината в къщата идваше от един фенер, поставен на нощно шкафче близо до прозореца. Мама го бе запалила и оставила заради мен. Зарадвах се, но си помислих, че е дяволски опасно да бъде оставен да гори така, толкова близо до завесите. Но пък на мама й липсваше правилна преценка напоследък. Изгасих фенера и погледнах навън през прозореца. Дъждът бе спрял така бързо, както се бе излял изведнъж, облаците се бяха разнесли, а луната, която приличаше на парче ябълка, грееше ярко със светлина, която изглеждаше мазна през стъклото, от нея дворът проблясваше като мокра монета.

Тръгнах нагоре по стълбите с цепеницата в ръка, напипвах по памет пътя по стъпалата. Татко не ми скочи. Внимавах за изгнилите дъски и стигнах до горе, без нито едно от стъпалата да се счупи и да пропадна като от скеле. Горе бе плесенясало, старият килим бе изгнил. В края на коридора през една дупка капеше дъжд, а понякога влизаха и гълъби. Татко вечно кроеше планове да я оправи, но когато настанеше моментът да купи дъски, вместо тях си купуваше уиски.

Онова, което наистина харесвах, бе, че си имам собствена стая с резе на вратата. Повечето хора от долината нямаха такива работи и дори Тери, който произхождаше от по-добро семейство, спеше на сламеник в тяхната всекидневна заедно с още четири деца, които бяха дошли в комплект с новия съпруг на майка му.

Понечих да вляза в стаята си, но спрях и тръгнах надолу по коридора към мамината. Вратата бе открехната. Когато надзърнах, видях силуета на леглото и с изненада забелязах и друго тяло. Дори на тъмно бях сигурна, че е татко. Лунната светлина, макар и слаба, осветяваше лицето му и то изглеждаше сякаш е надянал маска. Бе наполовина под завивките, а главата му бе обърната към мен.

Мама бе пийнала повече лауданум^[1] и това бе безспорно. В противен случай изобщо не би му позволила да спи с нея, дори и само да полегне в краката й да ги топли.

Докато стоях там и ги гледах, татко отвори очи и ме видя. Не помръдна. Просто не преставаше да ме гледа. След малко се усмихна и малкото зъби, които му бяха останали, блеснаха на лунната светлина.

Аз се намръщих, потупах цепеницата в дланта си няколко пъти, докато усмивката му изчезна, после затворих вратата и се отдалечих.

Бръкнах в гащеризона си за ключа, отключих вратата си, затворих и заключих. Съблякох се, навлякох нощницата си, отметнах завивките и пропълзях в леглото с цепеницата до себе си. Лежах там, а лунната светлина надзърташе през тънките пердета на прозореца ми. Потупах цепеницата, сякаш беше котка, нищо че имаше кора. Сетих се как видях мама и татко заедно и би следвало да е правилно, но не беше така. Бяха толкова отчуждени и стояха далече един от друг през последните месеци, колкото Луната от Земята, и сега — това.

Стигнах до заключението, че тази нощ в сънищата на мама под влияние на опиума той може да е бил бляскав рицар на бял кон и тя, така да се каже, е отворила портите на замъка и го пуснала да влезе. Блажено да е сърцето й, отварата я бе подвела. Все пак коя съм аз, че да я съдя? Всяко прасе^[2] си има нужди, а — подозирам — има право и на мечти.

Леглото бе меко, а аз — уморена. Лежах полубудна, наполовина унесена в дрямка. Сънувах как аз, Джинкс и Тери плаваме по река Сабайн чак до Холивуд, излизаме от мрака в светлината, носим се по една широка, мокра улица. От двете ни страни, застанали върху златни тухли, стояха красиви мъже и жени, всичките те — филмови звезди, които сме гледали на кино. Махаха ни, докато плавахме край тях, и ние им отвръщахме, отминавахме на откраднатия сал с голяма бяла чанта с крадени пари с отпечатан в черно знака за долар върху нея. До чантата имаше златна урна с праха на Мей Лин.

От двете страни на улицата всички онези хора — те знаеха коя е Мей Лин и каква е била, знаеха за всички филми, в които тя не успя да се снима, за живота, който не живя — спряха да махат с ръка и заплакаха. Ние отплавахме тихо надолу по улицата и се загубихме от погледа им, и потънахме в сенки, черни като гарвани.