Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (27)

27.

Всъщност това бе почти всичко. Виждахме Дон в града два пъти, мина с пикапа край нас, когато вървяхме по улицата, после известно време ни следваше. Капитан Бърк научи за това и последно видяхме Дон да минава покрай нас на път да напусне града, а лицето му цялото бе подпухнало и посинено. Дори не се обърна да ни погледне.

Капитан Бърк уреди нещата така, че градът да ни подслони в пансиона за няколко дни и плащаше за храната ни. Това беше жест, който направи, защото каза, че сме преминали през огромно изпитание, но истинската причина бе, че проявяваше интерес към мама. Тя дори няколко пъти ходи да обядва с него в кафенето, но един ден късно сутринта мама дойде при нас и каза:

— Сю Елън, искам да дойдеш с мен. Вие двамата също може да дойдете, ако искате.

Тя беше станала и излязла рано същата сутрин. Когато ме намери, аз седях с Джинкс в стаята на Тери, която той ползваше сам. Аз, мама и Джинкс бяхме в обща. Тери каза, че да си без ръка си има своите предимства.

Накрая всички тръгнахме заедно. Тери излизаше за пръв път от пансиона — толкова се срамуваше до този момент, че е без ръка. Не каза, че така се чувства, но беше нещо, което личеше от начина, по който бе престанал да ни гледа право в очите. Този ден обаче ми се струваше по-силен. Мисля, че беше, защото предишната нощ мама, Джинкс, аз и той бяхме говорили да отидем да вземем парите и Мей Лин, после да си купим билети за автобуса и да се изнесем за Калифорния, за да може той да разпилее праха й — една негова мисия, която вече по-добре проумявах.

И така, последвахме мама, излязохме от пансиона и тръгнахме с нея към градския площад. Когато бяхме насред него, тя ни заведе до една пейка под няколко дървета, сред които имаше стар дъб. Пейката беше срещу сградата на съда. Всички седнахме на нея, в сянката на дъба.

— Сега само стойте и наблюдавайте вратата — рече мама.

Седяхме там, не разговаряхме; разбрахме, че мама не искаше това. Горе на сградата на градския съд имаше вграден часовник и той показваше, че е почти обяд. Седяхме и гледахме, докато стрелката застана на дванайсет, и тогава една свирка се задейства — толкова силно, че запуших ушите си с ръце.

От сградите на площада заизлизаха хора, в това число и от съда. След миг мама рече:

— Виждаш ли онзи мъж там?

— Дебелия ли? — попитах.

— Да — отвърна тя. — Това е Брайън. Това е баща ти.

Е, аз не бях се замисляла относно факта, че е остарял, както бе станало с мама. Ала ето го там — висок мъж с оредяла коса и голямо шкембе. Докато го наблюдавах, се опитвах да открия моите черти по лицето му; истината беше, че бе твърде далеч, за да мога да видя каквото и да е.

Той застана пред входа на съда, отстъпи с единия крак назад и опря подметката си на тухлената стена.

— Говорила ли си с него? — попитах.

— Не — отвърна тя. — Не е съвсем онзи красавец, когото помня.

— Все пак е той, нали? — рекох.

— Да. Гледай.

След миг една хубава жена, малко едра в ханша, се зададе по пътеката, следвана от две момичета. Струва ми се, че бяха с година разлика — предполагам на девет и десет, — но не ме бива много да познавам възрастта.

Жената се усмихна и моят истински баща й отвърна. Тя докосна ръката му, той й позволи да я плъзне в дланта му, докато се отдръпваше от стената. Малките момиченца заподскачаха към него, за да го погледнат в лицето, и аз успях да го чуя как се смее даже от мястото, където седях. Беше щастлив смях. Смях на човек, чийто живот се е подредил добре и е хубав.

— Ще отиде с тях в кафенето — рече мама. — Беше там и първия път, когато обядвах с капитан Бърк. Не знаех, че е той, но си спомням, че го погледнах и ми се стори познат, а следващия път, когато бяхме там, Брайън дойде и говори с него, а капитанът ме представи като Хелън Уилсън. После ми представи него. Естествено вече бях разбрала кой е, но той изобщо не разбра коя съм аз. Изобщо не ме позна. Не съм остаряла чак толкова, нали?

— Не, мамо — отвърнах. — Изглеждаш чудесно.

— Така си мислех… е, мисля, че изглеждам доста прилично.

— Наистина изглеждаш добре — каза Джинкс.

Тери я сръга с рамо, даде й да разбере да си гледа работата — беше си разговор само между мен и мама.

— По нищо не ме разпозна. Открих къде е адвокатската му кантора — в съда там — и знаех, че идва в кафенето за обяд, затова идвах тук да го наблюдавам. Първия път, като го направих, жена му и децата го посрещнаха точно на същото място. Не бяха идвали в кафенето с него предишните пъти, каквато и да е била причината, но бяха там и точно там ходиха два дни поред.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Проследих ги. И когато го сторих, хрумна ми, че животът му е уреден. Съвършено уреден и трябва да остане така. Оставих го да си тръгне тогава, когато имах шанс да го задържа, и сега трябва да го оставя да си отиде, дори и да би пожелал да има нещо общо с мен. А се съмнявам, че ще е така. Честно казано, и аз не бих го приела. Сега сме различни, той е щастлив и нека бъде така. Ала това, че аз трябва да го пусна да си върви, не означава, че и ти, Сю Елън, трябва да го направиш. Той ти е баща.

Погледнах към Брайън и семейството му, които отиваха към кафенето.

— Странно нещо — рекох. — Не изпитвам нищо. Съвсем нищо.

— Малко съм разочарована — рече мама. — Но и аз не изпитвам нищо.

— Не означава ли това, че ще вземем парите и билети за автобуса и ще се махнем? — не издържа Джинкс.

Мама й се усмихна.

— Да. Но където и да отидем, Сю Елън, ще бъде хубаво да се погрижим да получиш добро образование.

Всъщност не напуснахме веднага. Двете с Джинкс излязохме от града на другия ден, върнахме се по пътя назад и минахме по онази пътека, която извеждаше до дома на старицата. Сега знаехме пътя, напредвахме бързо и не ни се наложи да прекараме нощта в гората. Имахме малко хляб и сирене за ядене и малко вода в едно шише.

Когато стигнахме до колибата, тя бе изгоряла почти до основи. Обиколихме я, огледахме се да видим дали има нещо за гледане, но имаше само овъглени греди, а коминът стоеше. Нямаше начин да проумеем какво се е случило със сигурност, но предположихме, че пътуващи надолу по реката са я използвали, за да се приютят през нощта, и някой е бил небрежен с камината. Ако случаят бе такъв, те, изглежда, бяха успели да се измъкнат невредими. В обгорелите останки не можахме да видим никакви тела.

Лопатата си беше там, където я бяхме оставили — под къщата, — макар че постройката сега се бе срутила отгоре й и дръжката бе изгоряла. Измъкнахме металната част от пепелта и отидохме до мястото, където бяхме заровили тенекиите. Изкопахме ги. Изглеждаха непокътнати.

Докато вървяхме надолу към реката и ги носехме, минахме по-спокойно там, където бе погребан Скунк. Не го обсъдихме, направихме го сякаш той винаги е бил там — а може и така да е било.

Мястото на брега, където бяхме заровили Скунк, бе разровено и нямаше и следа от тялото.

— Мамка му — изпсува Джинкс.

— Мисля, че просто водата го е отнесла — отвърнах.

— Нямаше сериозни дъждове, откакто за последно бяхме тук — възрази тя.

— Това не значи, че не е възможно тялото да е пропаднало и да е имало достатъчно вода, за да го отнесе.

— Не може да сме сигурни — отвърна тя. — И не виждам как ще има повече вода, отколкото има сега, без да е валяло.

— Ти си тая, дето не вярва в чудеса — рекох. — Не е тръгнал да си върви сам. Главата му беше откъсната.

— Не вярвам в чудеса — рече тя, — но този проклет Скунк може да ме накара да мисля различно.

Предполагам, че тялото може наистина да е било изровено от някой любопитен, видял част от него да стърчи навън, макар че не можех да си представя по каква причина той би притрябвал някому. Може диви животни да са го завлекли или пък някой алигатор да го е надушил. Звучеше ми логично. Но честно: не знам какво наистина се е случило и така и никога не разбрах.

Да теглим чертата. Измъкнахме се с парите и Мей Лин и се върнахме в Глейдуотър. Стигнахме там привечер и по-късно същата вечер в пансиона преброихме парите. Нямаше начин да ги поделим поравно, защото имаше много сметки. Мама не участваше в разделянето, но й обещах половината от моята трета. На следващия ден взехме част от тях, купихме билети за автобуса за Калифорния на следващата сутрин. Маршрутът му минаваше покрай, както мама ги нарече, „някои живописни спирки“.

Говорихме за това как ще отнесем праха на Мей Лин и ще го разпилеем над някое известно място в Холивуд. Бяхме го обсъждали много пъти, но, доколкото на мен ми се стори, за пръв път сега това най-после изглеждаше реално. Докато говорехме, погледнах крадешком към Тери. В очите му имаше сълзи. Мисля, че може и да е повярвал, че не е убиец, но това не бе променило чувството му за отговорност. В този миг реших, че му прощавам и че той ще се самонаказва достатъчно. Също така бях бясна на Мей Лин, макар и да беше мъртва — тя не е трябвало да се отнася така с него. Ала и на нея простих като на Тери.

Той не каза на мама какво е сторил, а ние двете с Джинкс не настояхме. Решихме, че в този момент най-добре е да не дърпаме кучето за опашката.

Преди лягане тази вечер двете с мама имахме миг насаме на верандата на пансиона. Седяхме в люлеещи се столове и се наслаждавахме на бриза. След известно мълчание попитах:

— Мамо, още ли сънуваш онзи черен кон?

— Знаеш ли, след като убихте Скунк, сънят почти спря, само от време на време ме спохожда. Но в нощта, след като се сбогувах с Дон, сънувах, че съм хванала оня с белите криле и той ме отведе. Странното беше, Сю Елън, че бях гола-голеничка, както съм се родила, и яздех на онзи кон нагоре в нощното небе, право към луната. Погледнах надолу — след мен се носеше черният, летеше без криле и после се разпадна все едно бе сглобен от слепени, разсъхнали се части, нощта ги погълна и те изчезнаха. Аз и белият кон продължихме да летим, летяхме бързо към луната. На следващата нощ не сънувах изобщо нищо за това.

— Предполагам, че така е добре — рекох.

— Да — потвърди мама. — Сигурно е така.

Спахме, а билетите бяхме оставили на една маса в другия край на стаята, кутията с праха на Мей Лин бе върху тях, а тази с парите — в близост. През нощта се събудих в малкото си легло с усещането, че съм на сала и че плавам надолу по реката. Огледах стаята; отне ми известно време да осъзная, че не само не съм на него, но също и че Скунк вече не ни преследва и че никой вече не е по петите ни. Измъкнах се от леглото, облякох си ризата и гащеризона, сложих си обувките и се измъкнах навън.

Запилях се надолу по улицата към реката. Беше си дълга разходка, но нощта бе хубава и аз й се насладих. Долавях мириса на реката, чувах я, преди да стигна до нея. Спрях до мястото, където капитан Бърк ни бе натоварил с Джинкс в моторницата и ни бе откарал нагоре по течението.

Седнах върху равната земя, така че да мога да виждам водата. Реката не бе твърде далеч от мен. Можех да се изплюя от там, където седях и без проблем да улуча мътната вода. Нощта не бе светла. Луната беше тънък сребърен диск — като изкривеното острие на нож. Все пак бе достатъчно ярка, за да виждам кафеникавата вода добре. Реката си течеше все едно нищо изобщо не се бе случило на нея, на нас или на когото и да било друг. Беше си същата. Внезапно ми хрумна, че тази река е като живота. Просто плаваш по нея и ако се изсипе дъжд, някой порой или нещо подобно и част от нея се разлее извън брега си, след миг всичката ще се върне обратно. О, може да изглежда малко различна, но ще си е същата, наистина. Тя не се променяше, променяха се хората около тази река. Знаех, че така е станало с мен. С мама също, с Тери, а може би дори и с Джинкс — за нея бе трудно да се каже.

Ала тази подобна на кафява змия река си оставаше досущ същата, течеше си от единия до другия край към огромното безкрайно море.

Станах, поизтърсих се и се върнах в пансиона. Влязох в стаята и тихичко вдигнах кутията, в която бе Мей Лин, подържах я за миг и мълчаливо й благодарих, защото, макар да й бях малко ядосана, тя по свой си начин ни беше събрала заедно, превърнала ни беше в семейство, беше ни изпратила надолу по реката да открием кои сме и накъде отиваме.

Взех своя билет и оставих внимателно кутията. Седнах до прозореца с него в ръка — в очакване да пукне зората.