Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (12)

12.

Нощта бе толкова светла, че виждахме реката, сякаш бе ден. Забелязвахме отдалеч плитчините и лесно ги заобикаляхме с помощта на прътовете. Виждахме ясно пролуките между дърветата, а лунната светлина се спускаше над върховете им като някакъв пухест ореол. Над водата падаха меки сенки, сякаш бяха летвички от щори. Беше лесно да видиш дори подобните на пръчка глави на костенурките да се подават от водата.

След като бяхме изминали известно разстояние, реката потече надолу права и широка, видяхме елен да преплува с разклонени огромни рога, които можеха да послужат за закачалка на всичките зимни палта на някой богаташ — а и на някоя друга шапка.

Мама седеше в средата на сала, обгърнала с ръце свитите си колене, докато ние тримата отблъсквахме с прътите. Кутията, в която бе Мей Лин, бе близо до нея, тя беше обърнала глава и я гледаше. Знаеше какво е, предполагам, макар че всъщност не бяхме я посочили като лобното място на Мей Лин.

Тя с нищо не помагаше, а и ние не очаквахме. По дяволите, не бяхме планирали да идва, затова бе трудно да имаме някакви очаквания. А това, което всички разбирахме само като я погледнехме, бе, че е слаба и болна и би могла да бъде съборена на земята от някое игриво котенце. Дори се боях, че по-силни думи могат да я нокаутират.

Не знам точно колко дълго работихме с прътите, но изглежда се справяхме добре и Тери каза, че смята, че за пет до седем дни ще стигнем до Глейдуотър в зависимост от обстоятелствата и колко усилено наблягаме на гребането.

След доста време се почувствах гладна и се нуждаех от сън, защото денят бе напрегнат, но не ми се щеше да съм първата, която ще го обяви — а и не ми се наложи. Стигнахме до едно място, където реката доста се стесняваше и Тери каза:

— Погледнете натам.

Това, което видяхме, бе малко водно пространство встрани от течението на реката. Трябваше да си на точното място, за да успееш да го забележиш. Ако бе твърде рано, единственото, което щеше да зърнеш, бе надвисналия кипарис и оклюмали плачещи върби, а ако погледнеш твърде късно — вече бе отминал край него. Бе блестящо вирче и не приличаше на застояла вода, нито бе позеленяло от мъх. Бе достатъчно голямо, два пъти колкото сала. Там нахлуваше вода, завърташе се и изтичаше обратно, от което мястото оставаше чисто, пълно с бистра вода — а от това, че тя бе по-тъмна, реших, че е и дълбока.

— Давайте натам — каза Тери.

Аз и Джинкс наблегнахме на прътите в тази посока. Да завием в тези бързи води бе трудна работа, но ние натискахме яко, за да ускорим, и салът плавно навлезе в малкото водно пространство и се удари в брега.

Аз опрях пръта в брега, за да попреча на сала да отплава обратно, а Тери извади чук и гвоздеи от чантата си. Заби два дяволски дълги, като метални шипове, в предната част на сала, после измъкна въже от чантата, размота го, уви го около шиповете и с чука ги поизкриви над въжето. Завърза краищата към корените на кипариса, а те бяха внушителни и стърчаха от брега на около десет фута и се виеха надолу и встрани като тлъсти змии, които се гърчат във водата.

— Не сме достатъчно далеч, за да се скрием тук — рекох.

— Вярвам, че стартът бе добър — рече Тери. — Пък и те не знаят как се каним да избягаме. Само дето ще си помислят, че ще е с лодка, тъй като откраднахме тази на баща ти. Изчезнала е, значи може да решат, че ще се измъкнем по този начин, но предполагам, че първо ще се сетят за автобуса и ще отидат на автогарата в Глейдуотър. Че сме се качили в някоя кола. Ала ние няма да сме там и няма да знаят кога да ни очакват.

— Той не ми е баща — рекох.

— Какво? — попита Тери.

— Не — потвърди мама. — Не е. А Дон лесно се отказва. Ако нещо не сработи на мига за него, той го зарязва. Това знам от опит, и то не от еднократен.

Наложих си да не започна да броя наум, но казах:

— Лови рибата с отрова, ток и динамит, защото така избягва чакането и проблемите.

— Няма значение, трябва да си починем и е по-добре да не се изтощаваме докрай още в началото — обясни Тери. — Най-вероятно е по-добре да пътуваме през деня, отколкото през нощта, дори и да е възможно да ни видят. Луната няма да е толкова ярка утре вечер и ще се смалява, докато плаваме. По-вероятно е да заседнем някъде или да преобърнем това нещо, като не виждаме в тъмното. През деня може да плаваме по-бързо, дори да е възможно да ни забележат по-лесно.

Никой от нас не възрази. Бяхме изтощени.

Тери бе напъхал две одеяла в чантата си, мама се бе сетила да направи същото, както и Джинкс. Всичките бяха тънки, но в хубава нощ като тази нямахме голяма нужда от тях. Дъските, които бяха заковани върху трупите, бяха хубави и гладки от годините, в които хората бяха стъпвали по тях, така че бе лесно да се опънем, да се завием и да ни е удобно. Мама избра средата на сала и аз в крайна сметка легнах близо до нея. Тялото й бе топло, а тя ме прегърна с една ръка. Щурците пееха, жабите крякаха, духаше вятър, а комарите си бяха взели една нощ почивка; водата леко поклащаше сала.

— Не е искал да е такъв, какъвто е — пошепна мама в ухото ми.

— Какво?

Тя говореше тихо и макар че Джинкс и Тери може да са я чули, сигурно не са я разбрали.

— Дон. Мисля, че се е пречупил по-рано като мен, само е бил по-смазан. Произлиза от доста заможно семейство, но баща му пропилял наследството. Побоите, които е отнасял, са си казали своето и също като мен си е мислел, че не струва нищо. Моето семейство със сигурност не знаеше какво да ме прави. Не че не се разбирахме, само дето май бяха някъде другаде дори когато аз си бях там. Не съм ти разказвала много за тях, за майка ми и баща ми.

— Каза, че са умрели от едра шарка — рекох.

— Да. Така е. Но преди да умрат наистина, бяха мъртви отдавна. Ние с Дон бяхме същите с теб. Със сигурност не сме сторили нищо добро за теб, но ти не стана като нас, а аз не съм много наясно защо.

— Смятам, че си дала всичко според силите си — възразих. — Ала все пак трябва да избираш как искаш да постъпваш или накъде да вървиш, нали така?

— Така е. Не всеки обаче избира правилно.

— Тяхна си работа — рекох.

— Знам. Нося си грешките като палто, само дето е все по-тежко — каза мама.

— Предполагам, че си сторила каквото можеш.

— Каквото можах — да, но не беше много. Искам да се справя по-добре сега. Дон не е просто човек без никакви надежди вече. Той няма сърце. Мога да понеса единия, но не и другия в него. Сред всичко, което се случваше между нас, когато ме биеше, имаше и мигове, които бяха много хубави. После пак започваше отначало. Настройвах се така, че да живея за промеждутъците.

— Това, което каза за татко… искам да кажа Дон… че лесно се отказва — попитах, — вярваш ли го?

— Да — отвърна тя. — Но преди понякога съм грешала. Може би има повече енергия, отколкото подозирам. Знам също и следното: Джийн не се отказва лесно, нито пък приятелчето му Клетъс, нито, със сигурност, полицай Сай. Никой от тях няма да се спре, щом смятат, че има възможност да получат нещо безплатно или когато гонят нещо в свой интерес. Ония двамата ще се борят до смърт да получат нещо даром и няма да се помръднат за нещо, което се придобива с честен труд. Ще преследват тези пари, докато ги получат или разберат, че няма начин да ги имат. Сигурна съм в това. Познавам ги, откакто познавам баща ти, и знам достатъчно за тях. Някога смятах, че дълбоко в себе си Дон е добър човек, смазан от съдбата. Мислех, че може да се нахъса, да бъде друг в някой момент, но не стана така. Той не е бил винаги лош с мен, миличка. Бил е и добър в някои моменти.

— Каза ми го вече — рекох. — Не е кой знае каква утеха.

— Само дето тези моменти ставаха все по-редки и мисля, че толкова дълго е бил гадняр, че ще си остане такъв. Това, което ме кара да се гордея с теб, е, че не позволи на никой от нас двамата да те смачка. Ти се изправяше отново и не губеше надежда. Аз някога имах и се опитвам да си спомня какво беше тогава. Искам да съм сигурна, че ти ще опазиш своите моменти с него.

— Опитвам се — рекох. — Но той винаги бе толкова лош с мен и му се искаше да е колкото може по-зле.

— Май знаех, че е така.

— Защо не направи нищо?

— Защото нямах сили.

Това не бе задоволителен отговор, но знаех, че е най-добрият, който мога да получа. Реших, че трябва да започна на чисто с нея именно тази нощ и да го нарека ново начало. Тя докосна ръката ми и после притихна. Аз се притиснах по-близо. Почувствах се като тъжно старо куче, което най-после бяха погалили.

 

 

През нощта всички се събудихме, а мама бе надвесена над ръба на сала. Лежеше по корем с оклюмала глава и повръщаше. Когато изхвърли всичко в реката, аз я върнах обратно по средата на сала, завих я, прегърнах я, но тя трепереше, сякаш й бе студено, а това бе напълно нелогично, тъй като нощта бе топла.

— Имам нужда от еликсира — рече тя. — Това е. Не съм си го взела. Трябваше да го намаля, а не да го прекратя рязко. Толкова ми е зле. Стори ми се, че Бог ме призовава, но беше козодой. Сънувах пак черния кон, видях и белия, но той тичаше пред мен твърде бързо, за да го настигна.

— Ще го стигнеш навреме — рекох й.

Тя потрепери още малко, после притихна и двете заспахме.

Всички станахме с изгрева. Мама се чувстваше доста по-добре, а на светло аз бях по-обнадеждена откъм възможностите ни.

Мама, също като Тери, бе дошла добре подготвена. Носеше варени царевични пирожки в кофичка в чантата си и даде на всички ни по две, пийнахме вода от манерка, която Тери бе донесъл. Бяха най-хубавите царевични питки, които някога бях яла, и най-сладката вода, която бях пила. Мама, забелязах това, пийна малко вода, но не хапна нищо.

След като отвързахме въжето, използвахме прътите, отблъснахме се от брега и продължихме по реката. Водата бе спокойна, нямаше завои. Продължихме напред, не се налагаше да правим кой знае какво, докато салът не взе да занася на една или друга страна, тогава се наложи да се отблъскваме силно натам, където водата течеше бързо и нямаше завои. Но такова, каквото бе течението сега, и така солидно, както бе построен салът, ние оставахме предимно насред реката и развивахме добра скорост. Понякога бе трудно дори да усещаме, че се движим. Можеше и да не разберем, че такъв е случаят, ако не поглеждах към брега и не виждах дървета, храсти и камънаци да отминават.

Докато попремина засищането от царевичните питки, а слънцето се бе издигнало високо и започна да става горещо, до нас стигна песен. Нежна и силна, цял хор от гласове.

— Сякаш ангели са слезли от небето — рече Тери.

— Да — потвърди Джинкс. — Или цял хор пее.

Беше хубаво, сякаш песните танцуваха над водата. Колкото по-надолу плавахме, толкова по-силна ставаше песента. Накрая успяхме да видим откъде идваше. Група бели хора се бяха насъбрали край реката. Мнозина от тях бяха край брега, но множеството извиваше нагоре към малко възвишение, обрасло с трева, която на върха бе пожълтяла, окъпана в слънчева светлина. Повечето от хората бяха добре докарани, поне като за Източен Тексас, а долу при реката имаше босоног мъж с черни панталони и бяла риза с навити ръкави. Той размахваше голяма, черна книга. Човек, облечен по същия начин, стоеше до него с наведена глава — също като куче, на което се караш.

Но не беше каране. Разбрах какво е, когато осъзнах, че е неделя. Бях изгубила представа за времето, но сега си спомних кой ден сме заради това, което виждах. Бяха група баптисти и бяха на кръщене. Знаех, защото го бях виждала преди. Направиха го и на мен, но бях толкова малка, че не си спомнях много за него.

Готвеха се да потопят някого в реката. Така го разбираха баптистите — това потапяне в реката означаваше, че ще отидеш в рая, дори и преди или по-късно да си познал някоя крава в библейския смисъл или да си подпалил детско креватче с бебето в него. След като веднъж те потопят и проповедникът каже няколко думи, раят ти бе осигурен и св. Петър вече ти почиства мястото и ти настройва арфата. Тъй като почти всички в тази околност бяха кръстени, полята и затворите бяха пълни с тях, това изглеждаше доста добра сделка.

Докато отминавахме, видяхме как пеещите надигнаха глави да ни погледнат. Децата ни помахаха. Някои получиха по шамар заради това. Проповедникът с огряна от слънцето светла като злато коса повлече мъжа до себе си към реката. Краищата на ризите им изплуваха над водата.

Отминавайки, погледнахме назад; видяхме мъжа да стиска носа си, да се отпуска в ръцете на свещеника, а той да го потапя във водата.

Мама, която се бе обърнала да наблюдава всичко, каза:

— Той е кръстен.

— Като нас, може да извърши каквото му се прииска престъпление и ще бъде опростен — отбелязах аз.

— Тихо — каза тя. — Не е точно така.

Подминахме церемонията.

Течението бе бързо заради наскоро падналия дъжд, по реката имаше доста завои и понякога, когато извиваше и се стесняваше, салът се обръщаше така, че тръгваше със задната си част напред и нямаше как да попречим на това с прътите, защото бе много дълбоко. Хващахме греблата, но все едно се опитвахме да използваме пръчици за сладолед за тая работа.

Накрая завихме зад един завой на реката, салът се завъртя и в крайна сметка изви в едно разклонение. Единственото, което можахме да направим, бе да останем по местата си и да се надяваме да не се обърнем. Стана по-плитко и можахме да използваме прътите отново. Навреме успяхме да се отблъснем към брега. Аз скочих и завързах сала за един дъб.

Изнемощяла седнах на земята. След като бях във водата толкова дълго, земята под задника ми бе странно усещане, сякаш съм била на някоя въртележка, люляла съм се твърде бързо и съм изхвърчала от нея.

Всички слязоха от сала и седнаха. Мама порови в чантата си и извади още студени царевични питки и вода. Питките още бяха хубави, а водата все така сладка. Дори и мама похапна този път.

Когато приключихме с яденето, никой от нас не изгаряше от нетърпение да се качи пак на сала, макар че не подлежеше на обсъждане. Просто си седяхме там замислени и не казвахме нищо. Тери извади чиста бяла платнена торба, отвори кутията с праха на Мей Лин, изсипа го в нея и я завърза.

— Това… тя ли е? — попита мама.

— Да — рекох.

Тери прибра торбата и всички продължихме да седим и да мълчим. Така, както си седяхме, се стреснахме, като чухме глас.

— Какво правите тук?

Аз скочих на крака, както и всички останали освен мама — щом веднъж седнеше, беше й трудно да стане.

Беше някакъв мъж, застанал на възвишението над нас. Слънцето го огряваше отзад, така че единственото, което можехме да различим, бе тъмен човешки силует. Изглеждаше сякаш светлината се излъчва от него самия и се устремява към небето.

— Вие ли построихте сала си? — попита фигурата.

— Какво казахте? — попитах аз.

— Попитах дали вие сте построили сала си.

— Е, взехме го назаем — отвърнах.

— Прилича на онзи, дето бе нагоре по реката — рече силуетът. — Дето бе завързан за един дънер.

— Доста прилича на него — обади се Тери.

— На практика са близнаци — рече Джинкс.

— Напълно съм сигурен, че е същият — чухме гласа, а мъжът слезе надолу по хълма към нас.

Докато се спускаше, а хълмът бе зад гърба му, слънцето — сега над него, а не отзад, имахме възможността да го огледаме добре.

Беше висок и слаб, с оня тип жълтеникава коса, която, като побелява, просто изглежда по-руса — от слънцето се виждаше, че това е станало с неговата по слепоочията и отпред. Изглежда нямаше нищо мазно по нея, бе зализана назад с вода и слънцето я бе изсушило така. От вятъра тя се развяваше като шумата на узряла царевица.

Беше облечен с бяла риза и черни панталони, с крачоли, изцапани с кал по края, обут в износени, посмачкани обувки. Беше може би над четиридесетте, хубав. Усмихна ни се и видяхме, че всичките му зъби си бяха на мястото. В моя свят да срещнеш някого с всичките му зъби, с двете му уши и с несмачкан нос до четирийсетгодишна възраст бе такава рядкост — като да намериш диня в полога на някоя кокошка. Мама бе изключение и, разбира се, ние тримата, но ние имахме още доста път да извървим, докато станем на четирийсет, ако това се случеше, а на мама й оставаха само още няколко години да ги навърши, макар че се грижеше добре за себе си и се стараеше винаги да е изкъпана, а малкото й дрехи винаги да са чисти.

Докато слизаше надолу по хълма, той не преставаше да се усмихва. Не беше едър човек и след като бях видяла какво прави Джинкс, когато побеснее, сметнах, че ако той се окажеше някаква заплаха, бихме могли я пуснем да се нахвърли отгоре му с някое гребло.

Когато ни наближи, обърна глава и погледна мама. Сякаш огън припламна в очите му. Погледнах и нея. Изглеждаше много хубава тази сутрин. Като богиня на път, която се възстановява от болест. Дългата й черна коса блестеше на слънцето, лицето й бе бяло като овесено мляко. Главата й бе обърната, гледаше нагоре и с изключение на тъжните й очи тя изглеждаше много по-млада от своите трийсет и няколко години. Винаги съм знаела, че е хубава, но в този миг осъзнах, че е красива, и тогава разбрах защо Дон я е пожелал и защо баща ми я е обичал. Прииска ми се и аз да съм хубава като нея.

— Взехме сала, защото ни трябваше — каза мама.

— Не съм от съдебните власти — рече мъжът. — Мисля, че съдените са много. Макар че трябва да отбележа, че е казано: „Не кради.“

— Но не е казано: „Не взимай назаем“ — обади се Джинкс.

Мъжът се усмихна и изведнъж осъзнах нещо, за което трябваше веднага да се сетя, когато видях в какво бе облечен, пък и калното дъно на панталона му — той бе свещеникът, който извърши кръщенето.

Приближи се още и когато го стори, аз се плъзнах по-близо до един по-внушителен камък, който бе близо до водата, мислено преценявах дали мога да го хвърля достатъчно бързо и силно, да го уцеля точно в тиквата, ако се наложеше. Но той не даваше никакви признаци това да се налага. Дойде при нас усмихнат, застана до водата, докосна с ръка брадата си и огледа добре сала ни.

— Трудно е да се управлява, нали? — попита.

— Малко — отвърна Тери.

— Повече от малко — обади се Джинкс. — По-опак е от шетландско^[1] пони.

— О, тези кончета хапят здраво — рече свещеникът. — Знам го.

— Това е сал — рече Тери. — Не е пони.

— Да — съгласи се свещеникът, — но младото момиче и аз разговаряхме метафорично.

— Разбра ли го, Тери? — попита Джинкс. — Точно така говорихме.

— Разбирам — отвърна Тери. — Но аз не говоря с метафори.

Мъжът се обърна с усмивка към мама.

— Тези тук, без чернокожото момиче, и двете ли са ваши?

— Само Сю Елън — отвърна тя и кимна към мен. — Другите са приятели на дъщеря ми.

— И ваши? — попита той.

— Предполагам, че е така — отвърна мама. — Да. Приятели са ми.

— Е, тогава май, щом са приятели на такава прекрасна дама като вас, трябва да станат и мои. Аз съм преподобният Джак Джой^[2]. Второто ми име е истинско. Не съм си го измислил по верски причини, макар че със сигурност смятам себе си за весел човек, жадуващ да създава радостна възхвала в името Божие.

— Аз съм Хелън Уилсън — каза мама. — Това е дъщеря ми Сю Елън, чернокожото момиче е Джинкс, а младежът — Тери.

— Вие двамата нямате ли си фамилни имена? — рече той и им се усмихна, нещо, което правеше през цялото време.

— Собствените стигат — отвърна Тери.

Тогава осъзнах, че мама доста споделяше, имайки предвид, че бяхме бегълци и тъй нататък.

— Денят бе горещ — отбеляза преподобният Джой. — Бихте ли дошли в дома ми да пийнем чай? Една жена от паството ми преди по-малко от половин час ми донесе блок лед, който докарала с колата си по целия път от Марвъл Крийк, половината се разтекъл по пода, преди да стигне до мен. Донесе и цяло плато с пържено пиле. Ледът и пилето са поставени в хладилника. Ако има достатъчно лед, може да разбия малко сладолед, макар че не мога да обещая предварително.

— Какво правите тогава край реката, като си имате всичко това у вас? — попита Джинкс.

— Още не бях огладнял и дойдох да видя дали е придошла. Мислех си да половя малко риба по-късно и ми се щеше да видя как е водата.

— И как е? — попитах аз.

— Придошла е. Хайде да отидем да си приготвим нещо. Добър повод е да се махнем оттук и от слънцето за малко. Не ми се ходеше чак толкова на риболов.

— Току-що се нахранихме — рекох.

— Тогава само чай — настоя той.

— Трябва да тръгваме — казах.

— Разбирам, че сте предпазливи — рече преподобният Джой, — защото не ме познавате, хора. Но аз съм свещеник в тази околия от две години и досега нито съм застрелял, нито изял никого.

— Вече е толкова горещо — каза мама и пооправи косата си. — Бих пийнала чаша чай, а по-късно бих хапнала нещо. Може би сладолед.

Погледнах мама учудено. Тя флиртуваше. Никога не бях я виждала да го прави, но бях наблюдавала Мей Лин, а тя бе майстор в това, затова осъзнах какво става. Въпреки това мама да го прави бе толкова странно, колкото ако погледнех в огледало и откриех за пръв път, че всъщност съм хипопотам с шапка за дерби.

— Добре тогава — каза преподобният Джой. — Ще ви водя.

— Не можем да оставим сала — рекох.

— Разбира се, че можете — възрази преподобният. — Завързан е добре. И след като се поосвежим с нещо, имам малко дървен материал и каквото трябва и ще направим рул. Ще се спуснете надолу по реката, с кормило ще ви е доста по-лесно да управлявате своя плавателен съд. Май някак си течението, което е силно тук, ви е повлякло далеч от основната част на реката. След като пийнете нещо студено и може би похапнете, може да потегляте веднага.

За разлика от мама ние се колебаехме. Тя от своя страна се бе поизправила и се готвеше да поеме към хълма. Преподобният Джой забеляза това, побърза да я хване под ръка и я поведе нагоре. Не знам какво й говореше, като се отдалечиха, но на нея й се стори смешно. Разсмя се безгрижно. Отдавна не бях я чувала да се смее. Всъщност никога не бях я чувала да го прави точно така, като ученичка, която играе на някаква игра.

Когато мама и преподобният Джой имаха някаква преднина, аз се обърнах към Джинкс и Тери.

— Не съм сигурна, че това ми харесва.

— Може да знае, че бягаме, и да ни издаде — рече Джинкс.

— Съмнявам се, че преследвачите ни са се разприказвали — възрази Тери. — Ще поискат да запазят в тайна парите. Ала той може да има кола и както е привлечен от майка ти, може да прояви великодушие и да ни откара до Глейдуотър, тогава няма да имаме нужда от сала. Хайде, да не изпускаме майка ти от погледа си.

Събрахме си нещата, също и парите и торбата с праха на Мей Лин и последвахме преподобния Джой и мама нагоре по хълма.