Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (22)

22.

Старицата затегна кожения ремък и завинти пръстена. По цялата ръка на Тери рукна гной, от китката и по-нагоре.

— Ще режа под лакътя колкото сметна за нужно. Ще отрежа доста от кокала и ще запазя колкото мога кожата, но голяма част е изгнила. Може да не успея да я загърна. Може да стърчи чукан, което няма да е добре. Но каквото — такова.

Старицата ни погледна.

— Сега ще оставя този пистолет настрана и може да се сборичкате за него, ако щете. Не съм толкова силна вече. Но ако го направите, това момче няма да бъде оперирано. Ако го грабнете, след като свърша, може да реша да не го затворя както трябва. Трябва да оставите пистолета за мен. Чета в очите ви, че имате планове, но ви казвам, когато го срежа, разрежа с триона и го зашия, вие ще имате нужда от мен, за да сте сигурни, че няма да загине. Във всеки случай и това е възможно. Но трябва да ме оставите на мира, защото ако той има някакъв шанс, това съм аз.

В кутията имаше триони и всякакви ножове. Старицата взе каквото й трябва, накара ни да ги отнесем до котлето и да ги сложим във водата, която сега вреше бурно. Затегна пръстена още малко и опъна ремъка на ръката му. Тери простена веднъж, после млъкна и застина неподвижен.

В кутията имаше щипци, накара ни да ги потопим във водата и да ги използваме да хванем инструментите, да ги извадим оттам и да ги поставим в кутията. Реших, че ако се опитваше всичко да е чисто, то имаше вероятност кутията да не е много стерилна, но моментът не беше подходящ за такива мисли. Беше най-доброто, което можеше да получи, и аз го знаех.

Когато инструментите малко се поохладиха, тя ги чукна в дръжките на триона с ръце, които не изглеждаха кой знае колко чисти, и каза:

— А сега по-добре го дръжте здраво.

Можете да си представите колко бе зле. Тя започна първо с ножа, разряза плътта дълбоко и тогава Тери започна да крещи. Опита се да седне, но Джинкс седна на главата му като слон връз табуретка. Аз държах краката му, мама — здравата му ръка, а старата вещица държеше другата за моравата китка. Разряза ръката в кръг все едно правеше нарез на стрела, после захвърли ножа настрана, грабна триона и продължи с него. Режеше бързо. Когато почти бе срязала костта, спря и седна назад — изпотена, дишаше тежко.

Тери крещеше толкова силно, че можеше да събуди и мъртвите, и като се има предвид, че Джинкс бе седнала точно върху главата му, това си бе истински подвиг. Опита се да се освободи от нас, но ние го държахме здраво.

— Не съм вече толкова млада, както някога — каза старицата.

— Изтощих се, но още не съм свършила с тоя кокал. А и трионът се е изтъпил.

Без да каже нито дума, мама взе резервно острие и го затегна на мястото на старото. Залови се за работа и свърши само за няколко секунди. Когато приключи, старата жена, която бе срязала ръката така, че бе оставила голямо парче кожа да виси, сега го преметна, загърна, извади от кутията игла и дебел конец и се захвана да шие.

Някъде по това време Тери престана да крещи и да се мята и за миг реших, че Джинкс го е задушила със задника си. Ала когато тя стана от главата му, веднага забелязах, че диша. Беше припаднал.

Старицата дишаше тежко и ми се стори, че чувам как сърцето й блъска в гърдите като пеперуда с крилете си в някой буркан.

Джинкс взе пистолета от пода.

— Сега, след като е закърпен — рече тя и го насочи, — май мога просто да ти пусна един куршум в главата.

Старицата я погледна така равнодушно все едно гледаше салата.

Трябва да кажа за Джинкс, че е от онези хора, дето са способни да извършат онова, за което говорят, защото тя дръпна спусъка. Чу се щракване. Тя зареди и стреля отново, но нищо не се случи. Погледна надолу към пистолета.

Старицата почеса брадата си и рече:

— Вътре има патрони, но в тях няма барут. Отворих ги и го изсипах. Използвах го веднъж да обгоря една рана на коляното си. Върши добра работа, ако знаеш какво правиш, и може да отнеме болката, но не използвай много, да не се подпалиш или да ти гръмне задникът.

Джинкс вдигна пистолета, сякаш искаше да удари старицата. Мама хвана ръката й.

— Тя е лоша. Не е нужно и ние да ставаме такива.

— Не съм чак толкова лоша — възрази старицата и изглеждаше наистина изненадана, лицето й бе увиснало подобно на восък, който се стича от запалена свещ. — Спасих живота на това момче. Просто съм сама тук и никой не ми е останал да се погрижи за мен.

— Никой няма и да поиска — сопна се Джинкс и рязко освободи ръката си. — Да не би да им е притрябвало?

— Всички се нуждаят от малко помощ — рече старицата. — Всеки човек трябва да си има някого.

— Невинаги го получават — отвърна Джинкс.

— Права си — съгласи се старицата и се опита да се надигне от пода, но не успя.

— Предлагам да я изнесем навън, да я увесим на някое дърво и да я налагаме с тояга по главата — рече Джинкс. — Както Сю Елън каза, че трябва да го направим, също както тая дърта вещица рече, че баща й и братята й са сторили с оня човек.

— Няма да постъпим така — намеси се мама.

— Нямаш думата в тая работа — сряза я Джинкс, но не отиде по-далеч.

Мама посегна и грабна пищова от ръката на Джинкс, захвърли го, той се удари в стената, от удара от един рафт се разхвърча хоросан и се разби на пода.

— Не желая да чувам това повече — рече мама. — Имам право на глас. Може и да нямах в началото, но преминах през всичко, през което минахте и вие. Казвам каквото си искам и ако смяташ, че можеш да правиш с нея каквото ти искаш, ще трябва да започнеш първо от мен. Ние не сме такива хора. Ако беше я застреляла, щеше да съжаляваш. Не би искала да си такава. Ти не си такава.

— Мога и да стана — отвърна Джинкс.

— Права е, Джинкс — намесих се. — Ние не сме такива. Не искаме да сме също като нея.

Джинкс се загледа в пода в кръвта на Тери, която се бе насъбрала на локвичка там. Погледна старицата, която се опитваше да предизвика състрадание. Дори някое куче с трън в лапата не би изглеждало така окаяно като нея.

Мама й помогна да стане и я отведе до люлеещия се стол. Щом вече се озова там, тя се залюля леко, гледаше ни яростно с влажните си очи и дишаше тежко.

— Трябва да почистите тая кръв от пода ми — рече между две глътки въздух. — Направих услуга на вашето момче, сега и вие ми отвърнете със същото. Дължите ми го.

— И ти си една — рече мама и поклати глава.

Погледнах към Тери, после към старицата.

— Ще го сложим в твоето легло и точно там ще остане, докато е достатъчно добре, за да си тръгнем. Ще ти се наложи просто да спиш в тоя стол няколко дни. Надявам се само, докато е в гнездото ти, да не пипне някоя болест или част от лошотията ти да не е под завивките, та да се лепне за него.

Старицата сбърчи нос, затвори очи, облегна се назад в стола и се залюля бясно.

 

 

Излязохме навън до кладенеца и донесохме вода, за да почистим. Навсякъде по пода имаше кръв, ние също целите бяхме оцапани с нея. Мама стопли вода и изпра дрехите ни, докато ние стояхме там, увити в одеялата на старицата. Мама дори помогна и на нея да смени дрехите си и я поизбърса малко. Всичко това свършиха насаме в спалнята. Ние избърсахме кръвта от пода, навихме на руло килимчето, където бе опериран Тери, и го сложихме в отсрещния край на стаята.

Намерихме малко уиски и го изляхме върху чуканчето на Тери, за да не се инфектира. Старицата имаше аспирин, дадохме му два. Той все още бе в несвяст и се съмнявам, че ще си спомни, че ги сдъвка и отпи вода. Когато мама го преоблече в изпраните му и изсъхнали дрехи, ние го отнесохме до спалнята, сложихме го в леглото, подпряхме го с възглавници и го завихме с тънко одеяло.

Взех един парцал, върнах се в другата стая, вдигнах отрязаната ръка и я поставих в кутията с трионите, после я затворих. Сложих я на полицата над камината. Не знаех какво друго да направя с нея.

Влязох и погледнах Тери, поседях на стола до леглото известно време, после бе ред на Джинкс да се опъне.

В другата стая старицата още беше в люлеещия се стол. Мама намести няколко възглавници да й е по-удобно, донесе одеяло и зави коленете й. Беше вече почистена, но продължаваше да е с онова глупаво боне на главата, а по него имаше капки от кръвта на Тери оттам, откъдето от раната бликна, когато първо го сряза. Тя се люлееше и гледаше огъня в огнището.

Мама използва едно голямо черно котле да сготви листа от глухарчета, които бе откъснала пред входната врата на къщата. Намери бутилка оцет, сол и черен пипер и направи каквото можа.

Докато течността в котлето къкреше, се спусна тъмна нощ. Отидох да се уверя, че резето на вратата е пуснато. От вътрешната страна на прозорците имаше дървени вратички, които се затваряха отвътре. Затворих ги и пуснах резетата.

— На два от прозорците има мрежа — обади се старицата. — Може да оставиш капаците отворени. Ще е по-хладно.

Не й отговорих. Бих предпочела по-хладния въздух, но си мислех за Скунк. Бях престанала да мисля за него известно време, но сега той отново се върна в мислите ми.

Занесох на Джинкс купа от манджата с листа, върнах се, взех и своята. Седнах на пода близо до мама и старицата, която мляскаше тези сготвени треви с беззъбата си уста така звучно, че и някой шопар би излязъл от стаята от неудобство. Ние обаче не можехме да излезем, трябваше да го понесем. Затова си седяхме и хапвахме. Беше вкусно, макар че всичко би имало хубав вкус в този момент, стига да не ти строши някой зъб.

Когато старицата свърши, тя ми подаде купата си да я сложа настрани, облегна се назад и постави ръце на корема си.

— Невинаги съм живяла така. Печелехме от памука. Имахме роби. Спомням си. Бях… чакай да видя… на десет години, когато войната между Севера и Юга стигна до злощастния си край. Захванахме се да гледаме царевица, когато приключихме с памука, и известно време я карахме добре. После се случи това-онова, малко жега някоя година, недостатъчно дъждове и паднахме в дупка, от която изобщо не можахме да се измъкнем. На татко накрая му писна и се гръмна. Мама избяга с някакъв си, сестра ми се омъжи и замина на север. За някакъв проклет янки, можете ли да си представите? А той бил преди това войник в армията срещу Юга. По-скоро бих се примирила да се захване с някой крадец на коне.

— Както и да е, заради това повече никога не си проговорихме, нито си писахме. Брат ми замина на война и не се върна. Може да са го убили, може и да е останал там. Никой не знае. Не чухме повече за него. Накрая трябваше да продам къщата и земята. Запазих това парче накрая на имота, построих къща и съм тук от години. Онези, които купиха земята, която бе моя, се отказаха и заминаха, а наоколо всичко обрасна с гори и храсталаци. Така че, предполагам, е все едно, че всичко ми принадлежи. Омъжих се веднъж, но Хайръм обичаше да се забърква с други жени. Застрелях копелето и казах на всички, че е избягал.

— Убила си го?

— Съвсем мъртъв е — рече тя. — Никой не знае освен мен и вас тук. Запазих го в тайна по причини, които смятам са ясни. Сега, на тая възраст, на която съм, какво значение има кой знае за това? Беше погребан близо до мястото, където почва гората, преди около трийсет и пет години. Преди около пет намерих череп в двора, изровен и изгризан от койот, както изглеждаше. Напълно сигурна съм, че това беше Хайръм. Размазах го с брадвата. Още бях достатъчно силна тогава, за да го направя. Напоследък нещо не съм добре с гърба. Нямам сили да направя каквото и да е. Последното, което свърших, бе да убия катъра, да го одера и да го изям. Не бих го направила, но не можех повече да го изхранвам, а и самата аз бях гладна. Беше добър, верен катър и двамата с него доста земя изорахме по наше си време. Смятам, че ако той бе измислил някакъв начин да убие мен и да ме изяде вместо царевица, щеше да го направи. Струва ми се, че аз просто първа успях да го докопам.

Ухилих се неволно.

— От убийството на оня катър така грохнах, че никога не се съвзех повече. Ето защо се зарадвах да видя всички ви.

— Можехме да изчистим това място за малко храна — рекох. Нямаше нужда да ни заплашваш с пищова.

— Той е празен.

— Не знаехме това.

— Исках да ви задържа. Май дълбоко в себе си знаех, че няма да се получи. Но ми се стори добра идея за момента.

В този миг сама се изненадах от себе си, че изпитвах съжаление към нея.

— От какво се боите всички вие? — попита тя. — От какво бягате?

— Кой казва, че бягаме или се боим? — рече мама.

— Очите ви издават — отвърна старицата. — Начинът, по който се оглеждате. Проверявате вратата и прозорците.

— Какво значение има за теб? — попитах.

— Никакво, освен че ако дойдат за вас, може да пострадам и аз — отвърна старицата. — Мисля, че заради това имам право да знам.

— Ти изгуби всякакви права, като ни задържа за заложници — рекох й.

— Може би трябва да знае — обади се мама. — Може би го е заслужила, задето спаси Тери.

— Тя просто искаше да провери дали още може да отреже нечия ръка — отсякох.

— Аз и майка ти свършихме добра работа, нали? — попита старицата. — Ние двете спасихме това момче.

— Аз още те мразя — извика Джинкс от другата стая.

— Е, добре, ето я кратката версия — започнах аз. — Вбесихме някои хора. Отиваме в Калифорния, а те са пратили по следите ни някакъв си Скунк. Толкова ти стига да знаеш.

— Скунк? — повтори старицата и можех да се закълна, че дори и в мрака там, в осветената единствено от огъня от камината стая, я видях да пребледнява.

— Знаеш ли за него? — попитах.

Тя кимна.

— Ако това изчадие е по петите ви, все едно сте мъртви, само си мислите, че мърдате.

— Не възнамерявам само да се търкалям и да му позволя да ме пипне — рекох.

— Няма значение — отбеляза старицата.

— Има за мен — възразих.

— Това, което трябва да направиш сега, е да отидеш в спалнята, да потърсиш в роклята от шифон патроните за пистолета, да ги вземеш и да го заредиш. После трябва да вземеш пушката от килера. Тя е заредена, там има и кутия с патрони за нея. Щях да се опитам да я взема по-късно и да ви отнеса главите, но не мисля, че мога да се измъкна от тоя стол вече. Съмнявам се, че ще ми помогнеш да стигна дотам, за да си я докопам.

— Правилно си разбрала — извика Джинкс.

Отидох и взех от килера патроните за пистолета и за пушката, както и самата нея. Дадох пистолета на Джинкс и тя го зареди, а аз се върнах в стаята с пушката в ръце. Беше двуцевка, дванайсети калибър. Взех кутията с патрони за нея с мен, седнах на пода и поставих двуцевката в скута си, а кутията — наблизо.

— Сигурно — рече мама — той вече се е отказал.

— Никога не се отказва — рече старицата. — Може да прекрати за малко, да се отегчи или да реши да замине да разгледа нещо, което не е виждал за ден-два, но ще се върне.

— Дрънкаш врели-некипели — рекох.

Тя поклати глава. Облиза устни и рече:

— Чувала съм мама и татко да разправят, че са познавали майката на Скунк. Че след като робите били освободени, тя работела за нашето семейство, перяла, вършела разни работи, готвела. Живеела в барака накрая на имението на предишния си господар Евал Търпин. Той отдавна бил умрял, но внукът му, Джъстин, живеел там и нямал живи роднини. Но пък онези, които били роби преди, оставил да живеят във фермата, както и децата им и внуците също. Не ги наемал на работа, нито им плащал нещо, защото самият той нямал нищо. Също като моето семейство — когато памукът вече не бил господар, семейството му се разорило завинаги.

Една от жените, които живеели там, се казвала Мери. Тя забременяла от негър с наполовина команчи кръв, и родила. Нарекла детето Абсалом. Изобщо не бил наред, разравял земята с пръчка, убивал мравките и се хилел. Така казваше татко. Казваше, че не спирал да приказва, но повечето били глупости. Дори заподозрели, че е убил една от ценните хрътки за лов на миещи мечки на баща ми, като я нахранил с месо с парчета стъкла в него. Татко казваше, че никога не разбрал това със сигурност, но го подозираше. Казваше, че старото куче било от най-добрите и следвало Абсалом навсякъде като домашен любимец, а после момчето му сторило това. Вероятно само за да го гледа как страда.

Когато Абсалом бил малък, на баща му, мелеза, му омръзнало да го слуша да бръщолеви; затова веднъж го натиснал, изтръгнал езика му с клещи, избягал и вече никой не го видял. Не минали и няколко години и когато момчето било на около десет майка му започнала да се бои от него. Казвала, че се събуждала нощем, а той стоял надвесен над нея и я гледал — също както гледал и мравките. Един ден го подбрала, качила го на една лодка. Тогава бил рождения ден на момчето и по-късно тя разправяла, че сметнала момента за подходящ. Казала му, че отиват за риба, но вместо това го изтикала от лодката, блъснала го във водата, навела се и го натиснала надолу, под водата.

Баща ми каза, че го направила и не съжалявала за това, защото мислела, че в това дете има нещо сбъркано и че е сторила нещо, което била длъжна да стори. Онова, което Бог би искал от нея да направи. Казала, че виждала очите на момчето да я гледат изпод водата, помежду пръстите й, докато го натискала надолу. Казала, че очите му били ледени като стъклени топчета. Ама той не се удавил. Тя взела едно от веслата и го ударила няколко пъти. И реката го отнесла. Помислила, че е мъртъв. Но накрая той излязъл на брега и оцелял. Заживял в гората като някое диво животно — край него се разнасяла воня, и затова започнали да го наричат Скунк.

— Вече съм им разправяла тая история — обади се Джинкс.

— Добре тогава — рече старицата, — ако си я разказала по същия начин като мен, значи си им казала истината.

— Оная част с клещите беше нова — рече Джинкс.

— И малките детайли имат значение — отбеляза старицата.

— Пропусна да споменеш как живее по места, над които окача кости и тем подобни и те дрънчат от вятъра.

— Не съм я чувала тая част.

— Не ни каза нищо повече от онова, което повечето хора разказват — отбеляза Джинкс. — Не ти вярвам, че баща ти е познавал Скунк или майка му. Мисля, че само дрънкаш глупости.

— Разказвам я както са ми я разказали на мен — рече старата. — Белите хора са надеждни и честни.

— Ха — викна Джинкс.

— Ето ти сега още подробности — рече старицата. — След като Скунк пораснал, след като всички мислели, че е мъртъв и се е разложил в горите, той се завърнал. Бил вече млад мъж и някак си бил оцелял. Татко каза, че една сутрин Джъстин Търгаш отишъл до колибата на Мери, защото бил започнал да се среща с нея тайно, но като стигнал там, тя била одрана и закована отстрани на бараката, опъната като животинска кожа. Останали били само главата и кожата, а между зъбите й бил пъхнал гребло за лодка. Никога не го забравил и така всички разбрали кой е бил. Вътрешностите й били извадени, струпани на дънера за цепене на дърва в двора, и още били топли. Търгаш бил изпуснал Скунк само за няколко минути. Китките й ги нямало. Отрязани били. Казват, че така постъпва всеки път, когато убие някого — заради това, че ръцете на майка му са го натискали под водата, той се опитвал да изплува, ала ръцете й го натискали надолу. Не мога да твърдя, че това е причината, но така говорят хората. Не може да понесе мисълта за тях, защото нейните се опитвали да го удавят.

Както и да е, след време се разчуло за него и станало известно, че е следотърсач и убиец, ако му платиш с онова, което пожелае. Мислех си, че досега може наистина да е умрял, но ако разказвате вашата история вярно, смятам, че не е.

— Не — рекох. — Не е. Ала не сме го виждали от дни.

— Той е като жегата, вятъра, дъжда и земята — рече старицата. — Дните за него не значат нищо. Той не е във времето. Върши каквото върши, защото са го накарали, и получава нещо в замяна. Обувки или храна, шапки или друго. Или поне такива са причините, ако погледнеш повърхностно, но ако се поразровиш мъничко има нещо повече при него и то е, че му харесва. Влече го да убива и за него това е наслада. Веднъж щом се захване за някоя работа, той ще я довърши, дори и адът или бурни води да се стоварят върху му, дори и да му отнеме време да го извърши. А сега вие сте довели този жесток убиец до моята врата.

— Май ти беше нужна компания — рече Джинкс.

Старицата поклати глава.

— Мисля, че няма значение. Съдбата вече ме е набелязала. Скоро ще умра.

— Стара глупачка — рече Джинкс. — Ти си почти на триста години. Разбира се, че ще умреш скоро, а вече трябваше и да си умряла.

— Хайде да млъкнем, преди да сме събудили Тери — рече мама. — Да го оставим да си почине.