Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (10)

10.

Река Сабайн е дълга, но недотам широка по местата, които познавам. Не е — както съм чувала — като Мисисипи, която може да достига до миля напряко. Сабайн е кафява на цвят и лъкатуши покрай мръсни брегове, под надвесени над нея дървета и сянката им. На места е дълбока, но на повечето не чак дотам, ала има наистина достатъчно количество вода да плават и потъват лодки в нея. Достатъчно да се удавиш. Тъмни води, отколешна река, тя е царството на змиите; дом най-вече на отровния мокасин — дебело влечуго с къса, масивна опашка, агресивно. Мислех за това, когато стигнахме до другия бряг и измъкнахме пробитата лодка от водата под една плачеща върба.

Плановете ни се бяха променили. Нямаше да имаме много време за каквото и да било, трябваше да хукваме веднага. Не бях много сигурна какво се случваше с идеята да изгорим тялото на Мей Лин, но бях уверена, че тя все още се върти някъде в главата на Тери. Всички нас ни бе грижа за нея, но Тери, който винаги изглеждаше по-малко обвързан с нея, отколкото с мен, бе взел всичко наистина присърце. Изглеждаше най-покрусен от нейната смърт и несправедливостта във всичко това. Не че аз можех да забравя и да продължа нататък, но не можех да си представя по какъв начин е възможно да поправя случилото се. Нямаше как да разбера кой го е извършил или как да го пипна, ако успея. Колкото до Джинкс, тя също обичаше Мей Лин, но беше от хората, които гледат на нещата по-трезво или поне така ми изглеждаше. Смятам, че мислеше, че мъртвите са си мъртви, това е тъжно, чувстваше се зле, но нямаше намерение да се тревожи дали Мей Лин ще бъде изгорена и замъкната някъде, ако можеше да го избегне. Тая работа бе по план на Тери.

Решихме той да пази торбата с парите, да си отидем до вкъщи, да приготвим набързо каквото можем, да се срещнем скоро пак на това място и да потегляме. Докато гледах как приятелите ми вървят всеки по своя път, се размислих за дните и нощите, изживени край реката. Колкото и да бе лош животът ми, такъв го познавах. И макар че мама ме бе лъгала и разочаровала цял живот, а баща ми не ми беше баща изобщо, все пак си мислех, че трябва да поразмисля. Вероятно можеше да дадем парите на Клетъс и каквото било — било. Да отида в Глейдуотър, да намеря истинския си баща, после да стигна до Холивуд бяха все хубави мисли, но не смятах, че е чак толкова добре да се осъществят, макар и да имаше крадени пари в сделката — тайно си мислех, че мога да получа част от тях за една хубава рокля и чифт обувки, да си направя прическа, както никога досега, можеше да си купя и една от онези шапки, които носят жените и сякаш задължително вървят с колчан стрели и някой и друг приятел от веселата дружина на Робин Худ.

Във всеки случай стоях си там край реката, обзета от такива мисли, премислях какво ми бе казал Тери относно това, че не е обратен, и се чувствах объркана. Почти всичко, което смятах, че познавам в моя си свят, се бе променило. И тогава истината се стовари върху ми. Изведнъж не можех повече да вървя, нито да стоя права. Разревах се.

Наблизо имаше един дънер, отидох и седнах на него, продължих да плача. Не беше задълго, но се наплаках добре. Скоро приключих и не бях напълно сигурна за какво точно рева. Подсмърчах като малко дете, поседях там, докато се уверя, че всичко е приключило, станах и закрачих бързо към къщи — чувствах се глупаво, че пропилях ценно време да седя на един пън.

Когато наближих къщата ни, видях, че не свети, но отстрани в двора имаше три пикапа. На Дон, на чичо Джийн и… по дяволите, на Клетъс. Обмислях следващата си стъпка, когато някой излезе от сенките на дърветата, докосна ме по рамото и запуши устата ми с ръка.

— Аз съм, Сю Елън — каза нечий глас и, разбира се, веднага познах, че е мама. — Тихо сега.

Тя махна ръката си от устата ми и ме стисна за раменете.

— Какво правиш тук навън? — попитах я.

— Знаех, че ще дойдеш оттук, затова те чаках.

— Но защо?

— Клетъс дойде за теб, полицай Сай също ще дойде. Чух Клетъс да казва на Дон и Джийн как сте откраднали някакви пари. Това не е истина, нали?

— Дълго е за разказване — рекох й.

Помислих си: „Дотук с пророческите способности на Дон.“ Получил е цялата си информация от втора ръка.

— Хайде — подкани ме мама. — Да отидем да намерим някое място да поговорим.

Фактът, че тя бе излязла от къщата, бе изумителен, но преди да тръгнем нанякъде да говорим, тя се върна пак под дърветата, взе някаква торба и я повлече след себе си. Взех я от нея и я помъкнах аз, защото тя бе немощна като току-що родено пале, а торбата тежеше. Бях толкова изненадана, че не я попитах защо й е, нито какво има в нея.

Отидохме пак при дънера, на който седях и плаках. Когато стигнахме до него, мама бе толкова изтощена и дишаше така тежко, че ми домъчня за нея, но ми се стори добра идея да сме по-далеч от къщата. Когато седнахме, поставих торбата между краката си и я попитах:

— Какво казват за мен?

— Чух Джийн да пристига. Погледнах през прозореца. После видях камиона на Клетъс зад него. Клетъс трябва да е отишъл първо при чичо ти, защото са по-близки приятели, и после са дошли тук. Тъй като прозорецът бе отворен, чувах ги какво си говорят. Клетъс каза, че ти, едно момче и една негърка сте откраднали някакви пари от него. Каза, че черното момиче го ударило по главата, за да му ги вземе. Става въпрос за Джинкс, предполагам. А момчето трябва да е Тери.

— Той не ги познава — рекох. — Те никога не са ходили в дома на Мей Лин, когато Клетъс си е бил вкъщи.

— Да, но няма да им е трудно да го разберат. Дон знае с кого се събираш и мрази Тери.

— Истина е — съгласих се. — Но не точно така се случи всичко.

— Откраднахте ли парите?

— Откраднахме крадени пари.

— Кражбата си е кражба — настоя мама.

— Знам го и да ти кажа честно, мога да го преживея.

Тя не спори с мен. Седеше и чакаше да продължа, затова й разказах всичко, включително това, че под парите имаше труп и кой беше той. Разказах и как Джинкс бе преследвана и ударена, как отвърнала и как ние й помогнахме. Продължих с това, че възнамеряваме да изкопаем Мей Лин, освен ако нещо не се промени в следващите няколко часа.

Мама седеше и не каза нищо доста време, след като свърших моя разказ.

— Труп?

— Да, мамо.

— Толкова съм изтощена — каза тя и за миг си помислих, че ще се свлече от дънера.

— Съжалявам, мамо — рекох. — Казах някои неща, които не биваше да казвам, сега съм крадец, а скоро ще бъда и осквернител на гробове.

Тя поклати глава.

— Не, не ми прималя заради това, което си направила. Изтощена съм заради живота, който живея. Лежането в леглото толкова много също не ми се е отразило добре. Не биваше изобщо да напускам Брайън, нито пък да се омъжвам.

— Ти си го предпазвала — рекох.

Тя пак поклати глава.

— Не смятах, че съм достатъчно добра за него. Изобщо не ме биваше за нищо, майка ми все това повтаряше, а когато срещнах Брайън, за миг си помислих, че може би струвам нещо. После, като забременях, се почувствах зле и омърсена. Не исках да омърся и Брайън. Най-вече обаче вярвах, че Господ ми казва коя съм, че съм наказана и че съдбата ми винаги ще е нещастна.

— Благодаря — рекох.

— Не исках да кажа това, скъпа. Едва тази сутрин стигнах до заключението, че ако Той е любящ Бог, не би сторил такова нещо и че Той изобщо не ме наказва. Аз се самонаказвам. Слушах онези мъже да разговарят, чух Дон да казва, че не му пука какво ще ти се случи. Каза това, след като Клетъс рече, че след като си вземе парите обратно, ще даде на Дон и Джийн от тях. Предложи им по петдесет долара на всеки, но Дон се спазари за седемдесет и пет на човек. Каза, че ако не му помогнат да те намери, ще наеме онзи негър, който живее в гората.

— Скунк ли?

— Да. Скунк.

— Няма никакъв Скунк.

— Друго съм чувала — възрази мама.

Тя също вярваше в знаците на съдбата, ангели и призраци, затова не приех насериозно приказките й за Скунк.

— По седемдесет и пет на всеки, а? — попитах.

— Толкова предложи Клетъс окончателно — отвърна тя.

— Имайки предвид, че става дума за хиляда долара, не е кой знае каква добра сделка — рекох. — Но поне знам колко струвам, както и Джинкс, и Тери. Спомена ли Клетъс, че са крадени и под тях е имало труп, облечен в костюм, който някога е бил хубав и скъп?

— Не.

— Е, предполагам, че да ме продадат за сто и петдесет долара за двамата е по-добре, отколкото Дон и Джийн да го правят за без пари — отбелязах. — Така вървят доведените дъщери, предполагам. Чудя се за колко биха изтъргували собствените си роднини.

— Това са много пари в днешно време — отвърна тя.

Аз се втренчих в нея.

— Нямам предвид, че му е позволено да го прави. Просто отбелязвам факта.

— Трябва да се връщаш, преди да са усетили, че те няма — рекох й. — Трябва да предупредя Тери и Джинкс.

— Няма да се върна. Идвам с теб — рече мама.

— Така ли?

— Затова донесох тази торба — заобяснява тя. — В нея има някои неща за двете ни. Сложих ти даже официалната рокля и обувките.

— Благодаря ти, Боже, за това — възкликнах. — Надявам се, че си взела и тоалетната масичка от стаята ми. Оная с огледалото.

— Роклята може да ти потрябва по пътя — рече тя. — Никога не знаеш кого можеш да срещнеш.

— Ако тръгнеш с нас, това прави и теб крадла.

— Тогава нека всички да сме крадци — рече тя. — Виждаш ли, Сю Елън, днес, докато преминаваше ефектът от еликсира, сънувах голям черен кон и той ме следваше по брега на реката. Беше голям и все повече приближаваше към мен. После видях и един бял напред, в храсталака, и някак си знаех, че ако успея да стигна до него, да се метна върху гърба му, той ще ме отведе далеч от черния.

— Може и да е някой добър черен кон — предположих аз.

— Не мисля така, скъпа. Не мисля.

— Стигна ли до белия?

— Събудих се. Така че не. И сега какво ще правим?

* * *

Звучи твърде зле, но оставих мама да седи на дънера и отидох да предупредя първо Тери, защото бе по-наблизо. Тя просто нямаше достатъчно сили да се прави на скаут. Оставих я там да си мисли за конете.

Отне ми известно време да се изкача нагоре по брега и да стигна до разхвърляните постройки в града. Вървях и се оглеждах предпазливо и докато отивах към Тери, опитвайки се да измисля как мога да стигна до него, без да попадна на доведените му роднини или майка му, той се зададе отдолу по улицата, вървеше огрян от лунната светлина и се движеше сякаш единият му крак стъпваше в някаква канавка, а другият — по нещо хлъзгаво. Бе нарамил две лопати. Видя ме и ми махна с ръка.

Когато се срещнахме, набързо разказах онова, което бях чула от мама. Не споменах, че тя смята да тръгне с нас. Реших да спестя тая дребна подробност.

— По дяволите — рече Тери. — Смятах, че вече ще съм изкопал Мей Лин, докато вие с Джинкс се появите. Знаех си, че твърде скоро Клетъс ще събере две и две и ще стигне до мен и нея и затова направих няколко тура. Така си изкълчих глезена. Стъпих в една дупка.

Тръгнахме заедно към гробищата, където бе заровена Мей Лин.

— Няколко тура ли? — попитах.

— Вече бях на гробището и занесох една мушама да поставим тялото. Направих три тура и занесох неща, които ще ни трябват. Закарах и ръчна количка там. Не съм се спирал. Ала не съм изровил тялото още. Затова нося лопатите.

— Джинкс вероятно е вече там — рекох.

— Добре ще е — рече Тери. — Докато отидат да кажат на майка ми и ония кретени, доведените ми братя, как стоят нещата, ще сме изкопали Мей Лин и няма да имат представа къде сме. Приготвил съм им и една изненада.

Отне ни около половин час да стигнем до мястото, където бе погребана Мей Лин. Когато стигнахме, Джинкс седеше до гроба с малка торба с багаж. Като ни видя да идваме, скочи на крака.

— Доста време ви отне — рече тя.

— Идвах преди теб — отвърна Тери.

— Така и реших, като видях всички тия неща тук — отвърна тя. — Чаках и мислех как Клетъс ще ме преследва като някое прасе трюфел^[1], тъй като познава Сю Елън, а тя — нас.

— Добра логика — рекох. — Всъщност приложима.

Осведомих набързо Джинкс как стоят нещата.

— Мама — каза тя — знае, че заминавам. Не можех просто ей така да я зарежа. Казах й.

— Как го прие? — попитах.

— Добре — отвърна Джинкс. — Толкова добре, че едва не останах. Каза ми, че може да се налага да тръгна и без да съм откраднала нещо, че тук няма нищо, което да ме задържа, а там навън може и да намеря. Каза, че чернокожо момиче може да има шанс в Калифорния или някъде на север, а тук не ме чакало нищо друго освен мазоли по ръцете и уморени кокали. Ще й пиша, когато всичко отшуми, татко също — оттам, където работи на север. Почти си вярвам, че го правя за тях, като си давам шанс. Освен това фактът, че съм ударила онзи бял човек с тояга по главата, няма да бъде приет добре тук.

— Мисля, че си права — отбелязах.

— Вземи една лопата — каза Тери и ми я подаде.

Взех я и двамата с него започнахме да копаем.

След известно време се разменихме с Джинкс и докато седях на земята до гроба, внезапно осъзнах. Изкопавахме мъртвото тяло на Мей Лин.

Сепнах се от собствените си мисли, когато лопатата на Джинкс удари капака на ковчега. Двамата с Тери спряха за миг.

— Стоим точно върху нея — каза тя.

— Трябва да изгребем пръстта, да вдигнем капака и да я извадим — обясни Тери. — Донесох ръкавици. В количката са.

Взех ръкавиците и когато го направих, а после надникнах в дупката, капакът на дървения ковчег се виждаше. Тери махаше останалата пръст с ръце. Ковчегът бе направен от толкова евтино дърво, че можеше да го пробие с лопатата.

Джинкс се измъкна от дупката. Тери хвана лопатата, пъхна крайчеца й под капака и започна да го надига. Той не устоя дълго. Гвоздеите изскърцаха като плъх, капакът се отвори и пропука по средата, а отдолу се разнесе воня — достатъчно силна да получи правителствено признание.

Обърнах се и повърнах. Когато погледнах пак в гроба, видях, че капакът е махнат и зърнах тялото в ковчега. Бяха я хвърлили вътре на една страна. Сега бе по-слабичка и потъмняла, все така бе облечена в онази стара рокля, която сякаш се бе сраснала с нея. Вече не бе така подпухнала. Беше се спихнала и кожата бе залепнала по костите. Виждаше се откъде отдолу е проникнала вода, от която дъното на този ковчег се бе разпаднало на места. Ако дървото бе и едно пени по-евтино, тя щеше да изпадне оттам, преди да са я погребали в земята.

— Тези копелета… — възкликна Тери. — Това нещо не може да издържи и ден в такава влажна почва.

Посегна към задния си джоб и извади носна кърпа, която завърза над носа си. Ние с Джинкс нямахме, така че трябваше да сбръчкаме лица и да се опитаме да мислим за друго. Но двете слязохме в дупката и измъкнахме Мей Лин оттам. Когато го сторихме, едната й ръка се откърши и аз трябваше да се изкатеря обратно, и пак повърнах. Когато се върнах пак долу, Джинкс повръщаше в гроба.

Тери само кашляше, но когато накрая я измъкнахме от дупката, той се отдалечи и повърна. Хвърлих поглед към Мей Лин и видях, че лицето й е потъмняло като стара мъзга от бор. Нямаше очи, защото буболечките и червеите, както и подпочвената вода се бяха заели с тях и цялата плуваше във вода, като я извадихме оттам, така че изглеждаше доста по-зле от онзи мъртвец под торбата с парите — а не бе толкова отдавна мъртва, колкото него. Не бе справедливо.

След малко Тери се върна и ни помогна да натоварим тялото в ръчната количка. Първо сложихме мушамата и я поставихме отгоре. Трябваше да я поприсвием малко, за да я наместим, и тя още се поразпадна, нещо изпадна от нея, а аз не можах да позная какво е. Тери използва лопатата, за да сложи и него в количката. Джинкс донесе ръката й и я постави върху тялото. Тери я загърна с брезента и го подпъхна в краищата.

— Сега какво? — попитах.

— Пещта за тухли — отвърна.