Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (21)

21.

Щом започнахме да чистим, старицата седна в един люлеещ се стол и постави пищова в скута си. Бе доста далеч от нас, за да успее да го вдигне достатъчно бързо.

— Да не ви се прииска да изхвърлите нещо ценно — рече тя.

— И какво ще е то? — попита Джинкс.

Май бе твърдо решила да я застрелят.

— Каквото и да е, малка устатнице — рече старицата.

— Джинкс, помогни ми да изправим масата — казах с надеждата разговорът да вземе друга насока.

Изправихме масата, подредихме столовете, донесохме метла и пометохме счупените чинии. Всичко бе потънало в прах и имаше достатъчно да препишеш Библията от времето на крал Джеймс с пръста си при малко повече старание и всеотдайност.

Реших, че вътре се е водила битка и които и да са били сбилите се, те сериозно са се занимавали с това. Навсякъде бяха разхвърляни всякакви неща, имаше дори и изсъхнали лайна по пода. От тежкия слой прах и изсъхналите лайна бе лесно да се разбере, че битката се е водила доста отдавна и нещата са били оставени както са си.

Над камината висеше рафт само на един гвоздей. На стената до огнището бяха подпрени брадва и секира. В камината имаше метален прът и той минаваше от едната до другата страна, а на него бе окачено голямо черно котле. Под него гореше слаб огън. Видях къде старицата бе насякла част от мебелите за огрев.

Докато чистехме, я наблюдавах с крайчеца на окото си, а с другото — брадвата и секирата. Не исках да добавя и убийство към престъпните си деяния, но още повече не ми се щеше да бъда убита, което си помислих, че може и да влиза в плана.

Старицата посочи една метла на Джинкс, тя я взе и отиде да мете. Бабата отвори вратата, така че да може да измете праха и всичко останало навън. Беше стара метла, саморъчно направена от леко изкривена пръчка, връв и слама. Представих си, че вероятно я яха из стаята по пълнолуние.

Това продължи известно време. Чистенето, де. Чудех се какво става с мама и Тери и получих отговор на въпросите си, когато почти бяхме оправили мястото.

Мама, която не ме бе послушала да стои там, където е, и да не тръгва без нас, застана до отворената врата точно когато Джинкс измиташе някакъв боклук навън. Подаде хубавата си глава вътре. Когато го стори, старицата опря пищова до носа й и вместо поздрав рече:

— Хайде, влизай. Има много работа.

Мама погледна оръжието и старата жена, после Джинкс, която държеше метлата, след това — мен. Тъкмо бях приключила с оправянето на всички столове и седях, изплезила език.

— Не ме послуша, нали? — рекох й.

— Обхвана ме тревога — отвърна мама.

— Аз пък съм хванала оръжие — рече старицата. — Влизай в къщата.

Мама влезе и се залови веднага за работа. Старицата седна отново в люлеещия се стол и се заклати напред-назад с насочен към нас пистолет.

Успях да се приближа до мама и да я попитам:

— Къде е Тери?

— Долу при реката — отвърна тя. — Реших, че нищо няма да му се случи, докато ви намеря.

— Казах ти да стоиш там — рекох й.

— Можеш да ми казваш каквото желаеш — отвърна тя, — а аз мога да постъпвам както аз искам.

— Млъквайте всички — обади се старицата.

Ние измихме чиниите и оправихме двете стаи в къщата. Тогава старицата ни накара да излезем навън с насочен в гърба ни пищов и стигнахме до куп дърва. Имаше и брадва с ръждясало острие, забита в един пън, както и разпръснати подпалки наоколо. Някои от цепениците бяха разцепени на две, но повечето бяха големи дървета, още с клони по тях. Можеше да се види къде са били дялани тук-там. До дънера имаше дървена количка, а покрай нея беше обрасло с трева.

— Вече ми отнема твърде много време да свърша каквото и да било — рече тя. — Някога можех да отсека цяло дърво и да го направя на цепеници или дърва за огрев, или пък на подпалки, дори и на клечки за зъби. Нямам вече сили да бутам количката, камо ли да сека дърва.

Тя накара Джинкс да вземе брадвата и да нацепи дървата. Накара мен и мама да ги събираме и да ги товарим в количката. Бе достатъчно хитра да не се доближава твърде много до нас, особено до Джинкс, която размахваше брадвата с ентусиазъм, който имаше много малко общо с цепенето на дърва. Всеки път, когато я стоварваше, можехме да си представим как разцепва главата на оная баба от горе чак до под челюстта.

Докато работехме, старицата не откъсваше поглед от мен и мама и накрая каза:

— Вие двете нещо да не сте роднини?

— Майка и дъщеря — отвърна мама.

— Много си приличате в лице, само дето момичето има по-здрава челюст — рече старицата.

Не мога да кажа дали нещо от това бе предвидено като комплимент, но бях изненадана черти на мама да бъдат разпознати у мен и думите ме накараха да се почувствам някак добре, дори и да имах яка челюст. В този момент цялата оная работа с Тери, който лежи долу при реката, започна да ме безпокои. И реших, че трябва да кажа нещо по този въпрос, да рискувам, защото ако не го измъкнехме оттам скоро, той можеше да умре. Или пък Скунк може да се появи и да го довърши.

Сложих едно дърво в количката и погледнах към старицата и пищова й. На слънчевата светлина можах да видя, че бялото на очите й сълзеше и бе зачервено, а самите очи бяха помътнели и влажни като черупки на орех. Имаше само няколко развалени зъба в устата си.

— Чуйте ме, мадам, трябва да ви кажа, че долу на брега има едно ранено момче. То пътува с нас дотук. Искахме само да получим малко храна и се наложи да го оставим за кратко там. Мама трябваше да го наблюдава, но напусна поста си.

— Тревожех се за вас — повтори майка ми.

Продължих да се пробвам.

— Не искаме да създаваме проблеми. Изчистихме дома ви, събрахме дърва. Тук сме от часове, а той е там долу, ранен е. Не бих искала да ме застреляте, но трябва да сляза на брега и да го доведа. Това е всичко. Всъщност ще са нужни двама да го донесат дотук.

Старицата стисна изсъхналите си устни и присви влажните си очи.

— Ще ви кажа следното. Ще задържа тая твоя майка, а ти и това момиче отивайте там и го донесете. Ще го погледна. Ако не се върнете скоро, ще гръмна майка ти в главата.

— Добре — рекох. — Ала трябва да ни дадете време да стигнем долу, да го вземем и да го донесем. Той е едро момче, изобщо не може да върви, така че трябва да го влачим.

— Просто се залавяйте.

Ние отидохме до брега, където Тери още лежеше в лодката. Двете с Джинкс го измъкнахме оттам колкото можахме по-предпазливо и внимателно го поставихме на земята. После изтеглихме лодката изцяло на брега, завлякохме я под едно дърво. Нямаше време за губене, така че не се опитахме да я скрием, просто я зарязахме. Извадих от нея нашите две тенекии за мас, отнесох ги до място, където растяха къпинови храсти, и ги натиках в тях. Не беше чудесно скривалище, но все пак си бе нещо.

Тери не бе на себе си и гореше като подпаления задник на самия дявол. Хванах го за краката, а Джинкс — под мишниците и го помъкнахме нагоре по брега към полето, обрасло с трева. Наложи се да го оставяме на земята на няколко пъти, да се прегрупираме, но не се отказахме.

Вече ставаше късно, когато тръгнахме към реката, а сега слънцето се бе скрило зад дърветата и светеше огненочервено. След половин час щеше да настъпи мрак.

Замъкнахме Тери до къщата, а като стигнахме, старицата стоеше на вратата с пищова си в ръка. Тя го размаха насреща ни и ние го внесохме вътре. Накара ни да го сложим на стар тъкан килим, който може и да е имал някакъв цвят някога. Мама седеше на стол, с ръце в скута. Близо до камината бяха всички дърва, които бяхме събрали. Количката бе до нея.

— Знам, че не сме ваша грижа — рекох, — ала той със сигурност се нуждае от помощ. Бихте ли ми позволили просто да се погрижа за него по най-добрия начин.

— Отивай там и застани до майка си — рече тя, после размаха пищова към Джинкс. — Ти също, момиче.

Двете с Джинкс застанахме от двете страни на стола, на който бе мама, и седнахме на пода. Бях решила, че щом ми се отвори възможност, ще да скоча срещу тоя стар прилеп и ще пробвам късмета си срещу стрелбата й. Беше ми писнало. Намеренията ми бяха, ако успея да я докопам, да натроша старите й кокали като сухи подпалки.

Старицата се наведе и застана на колене, както би направил кон, който се опитва да се намести, преди да се гътне на една страна. Тя направи нещо подобно, докато изви колене и седна на задника си. Постави пистолета на килима до Тери, посегна и пипна челото му.

Погледна нагоре към нас.

— Вън има кладенец, отстрани на къщата. Една от вас, момичета, но не и двете, да отиде там, да завърти колелото и извади кофа вода и да я донесе тук.

Аз излязох и го направих. Когато се върнах и поставих кофата долу, старицата не ми обърна много внимание. Оръжието лежеше на прашния килим, бе лесно да го грабна. Ала се поколебах. Тя оглеждаше ръката на Тери и нещо в начина, по който го правеше, ме накара да си помисля, че може би знае какво върши. Отидох до нея и седнах отново на пода.

— Тая ръка никак не е добре — рече. — Ей, ти там — обърна се тя към Джинкс. — Отиди до оня сандък, отвори го и ми донеси оная дълга дървена кутия от него.

Джинкс донесе кутията. Този път старата жена хвана пистолета. Предполагам, че цялата тая работа, дето каза, че е имала робиня, когато била дете, и че я продали, я накара да осъзнае, че Джинкс може да е в лошо настроение. Както и да е, тя постави кутията долу и старата жена ме накара да дотъркалям едно дърво. Не можах да разбера защо е необходимо това, но като го направих, се върнах и седнах отново на пода.

Старицата нави ръкава на ранената ръка и когато направи това, аз ахнах от ужас. Не само китката бе потъмняла и изгледаше страшно, ами цялата ръка, чак близо до лакътя. Жената постави кокалестите си пръсти отстрани на врата му.

— Няма ясен пулс — рече. — Няма да живее дълго с тази ръка. А може би и без нея.

— Какво да правим? — попитах.

— Домъкни оная кофа с вода, дето те накарах да донесеш, и я налей в оня казан до огъня. Свали този, дето е окачен над него, разпали и сложи водата да заври. Ще трябва да отстраня тая ръка.

— Да я отстраниш? — повтори Джинкс.

— Трябва да се отреже — рече старата жена.

— Върви по дяволите — рече Джинкс.

— Не е мой проблем — обясни старицата, — но трябва да се отстрани и знам как да го направя.

— Може да ни пуснеш да отидем да намерим лекар — рекох.

— Мога, но няма да го направя — отвърна тя. — Освен това нямам кола и си изядох катъра за оран, именно затова в къщата бе истинска бъркотия. Излязох и го застрелях, не можах да го убия, той влетя вътре през отворената врата и последва страхотна борба. Обзалагам се, че го прострелях четири пъти. Риташе, мяташе се и хвърляше къчове. Преобърна всичко тук. Дори като се сгромоляса, трябваше да презаредя и да стрелям още два пъти. Много обичах тоя катър. Казвам ви го, за да разберете, че вас, хора, дори не ви познавам. Тъй че не се опитвайте да се опъвате.

Това, което ви казвам, момичета, е, че докато го завлечете до лекар, дори и да ви пусна да тръгнете, той ще се вкочани като спечена буца пръст. Дори и да отстраним ръката, няма голям шанс. Много е зле.

Ние просто седяхме там втрещени и се опитвахме да проумеем това, което ни казва.

Старицата потупа дървената кутия.

— Това тук са хирургически инструменти — рече тя. — Баща ми беше хирург по време на Гражданската война, а след войната бе доктор в другия край на Тексас, близо до някакъв град на име Мейсън. Като бях само на около дванайсет, му помагах да се грижи за хората. Знам как се прави това. Помагах му няколко пъти, даже два пъти го върших сама, когато той поостаря, разболя се и започна да пие. Никой не разбра, че аз съм го направила, защото пациентите бяха упоени с етер. Аз обаче знаех как да свърша работа, защото бях гледала татко. Ще трябва да работя бързо, да отмахна парче кожа и да разрежа с трион кокала. Ще съм свършила още преди да успеете да си обършете задника.

— Не можеш да му причиниш това — възрази Джинкс, а очите й бяха пълни със сълзи. — Твърде красив е да загуби ръката си.

— Всички са по-хубави днес, отколкото ще са утре — отсече старицата. — Но мъртъв изобщо няма да е хубав.

— Трябва да грабна една цепеница и да ти размажа главата — разпали се Джинкс.

— Можеш да опиташ — отвърна старицата. — Ала аз знам как да му дам шанс. Не мога да направя това с разбита глава. А ръката ми добре познава този пистолет. Беше на баща ми, убивал е янките с него. Зареден е с патрони, цели шест. Добър стрелец съм. Избила съм доста дивеч, един подивял катър, а когато бях млада и хубава като майка ти, веднъж гръмнах един ухажор, който не знаеше къде да си държи ръцете. След като умря, баща ми и братята ми го провесиха на въже от едно дърво, обикаляха с коне около него и го удряха със сопи, докато вече не можеше да се познае дали е мъж или телешки бут. Значи съм имала куража да го направя.

— Защо ще ни помагаш? — попитах я.

— Не знам точно — отвърна старицата.

— Ръката му е зле, деца — обади се мама. — Наистина е зле. С всеки изминал момент се влошава.

— Искаш да кажеш, че трябва да я отрежем? — попитах.

Старицата се обади, преди мама да успее да отговори.

— Ако не искате, имам лопати отзад зад къщата. Ще ви прилегнат хубавичко на ръцете, та да изкопаете гроб.

Погледнах към Тери. Дишането му едва се забелязваше.

— Давай, направи го — рече мама.

— Какво? — възкликнах. — Как така ти избираш?

— Някой трябва да го направи.

— Тя е само една зла старица, която иска да отреже нещо, каквото и да е и на когото и да е — намеси се Джинкс. — Не можеш да казваш нищо. Той е наш приятел, не твой.

— Мога да го направя, мога и да не го правя — рече старицата.

— Може ли да го погледнем по-отблизо? — попита Джинкс.

Старицата вдигна пищова, отмести се малко назад по задник и рече:

— Гледайте колкото щете, но ако ме нападнете, ще стрелям.

Джинкс се приближи първа, след нея и аз. Тя се наведе, погледна съвсем отблизо.

— Тери — прошепна.

Той не отвърна. Очите му бяха обърнати нагоре, подбелени, с цвета на току-що снесени яйца.

Тя докосна потното му чело.

— Толкова пари, Сю Елън.

Аз също го пипнах и побързах да се съглася.

— Сякаш в него пламти буен пожар.

Погледнахме ръката му. Беше почти черна вече и подпухнала като тлъсто парче шунка. По черното имаше червени ивици и плътта му се бе нацепила. Миришеше силно на гнило. Изтичаше гной, а мухите бяха снесли ларви в раната.

— Смятам, че нямаме избор — рекох и погледнах Джинкс.

— Не съм съгласна с този — каза тя.

— Няма ли някъде доктор наблизо? — попитах старицата.

— Можете да го закарате с лодка, ако ви пусна, а няма да го направя. Имам нужда от вас, хора, да ми помагате тук. Стара съм. Нямам си никого.

— Единствените приятели, които можеш да имаш, и тях ги държиш на мушката — рече Джинкс.

— Май е така — рече старицата. — Но мога да го понеса.

Погледнах към мама. С годините се бях научила сама да решавам, но сега ми бе нужен съвет.

— Какво да правим, мамо?

— Най-добре ще е да го види лекар — отвърна тя. — Ала дори и той няма да може да спаси ръката му. Вече я е загубил. Единствено важно сега е да не загубим Тери. По-добре да изгубим част, а не целия него.

— Послушайте я — рече старицата.

— Трябваше веднага да го заведем на лекар — каза Джинкс. — Още като пострада.

— Трябваше, можеше — измърмори старицата.

— Режи, стар прилеп такъв — рекох със сълзи на очите. — И го направи както трябва. Както трябва, че с оръжие или не, Бог да ми е на помощ, ще те убия, ще те провеся на някое дърво и ще те удрям с пръчка, както баща ти и братята ти са сторили с горкия човек.

— Щом си умрял веднъж, вече няма значение — отвърна тя. — Нищо няма значение.

— Направи го тогава! — извика Джинкс. — Направи го! Направи го и приключвай, стара вещице!

— Вие отстъпете натам. Ще имам нужда от теб, жено — рече тя и кимна към мама. — А вие двете ще трябва да правите каквото казвам, когато ви извикам. Гледайте водата да е гореща.

Старицата отвори дървената кутия. Вътре имаше кожен ремък, тя го взе, завърза ръката на Тери над лакътя и го затегна с метален пръстен с винт, който извади от кутията. Извади и малка бутилка и я постави на пода.

— Тук трябваше да е етерът — каза тя, — но нямам повече. Ще трябва да мине без него.

— За какво е той? — попита Джинкс.

— Да го упои, замайва го — отвърна тя. — Не усещат силно болката.

— А за Тери какво ще има против болката? — попита Джинкс.

— Нищо, освен да действам бързо — рече тя. — Може да излезе от унеса си и ако това стане, ще трябва да го държите. Ще натискате главата, ръцете и краката. Може да се наложи да седнете отгоре му, но трябва да го държите здраво.

Тя преплете старите си кокалести пръсти и леко ги изпука.

— Да се залавяме.