Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (23)

23.

Беше рано сутринта, слънцето се процеждаше леко през цепнатините на кепенците като водата по реката, но не това ме събуди. Бяха писъците.

Скочих на крака, хванала пушката. Идваха откъм спалнята. Вратата бе все така отворена и можех да виждам Тери, буден и вече наясно. Изпитваше болка и бе разбрал, че е загубил ръката си, а не е имал право на глас в избора. Беше седнал и се опитваше да спусне крака си на пода.

Джинкс беше на леглото до него и се опитваше да го държи за здравата ръка. Ала той демонстрираше сериозна сила за изнемощял еднорък човек.

Двете с мама се втурнахме натам, опитахме се да го успокоим, но полза нямаше. Той продължи все така — пищеше и крещеше за ръката си, мяташе се. Трябваше и трите да положим усилие да го натиснем на матрака. Накрая се почувства толкова слаб от всичко, което ставаше, че падна на леглото в безсъзнание.

И трите бяхме потресени. Уверихме се, че е добре, че чуканчето му не кърви, после излязохме и затворихме вратата.

— Дойде на себе си и се разкрещя да му сложа ръката обратно — обясняваше Джинкс. — Опитах се да му кажа, че трябваше да го направим. Надявам се, че му обясних правилно.

Старицата в своя стол, обърната с гръб към нас, не бе помръднала, докато това случваше. Това вбеси Джинкс.

— Не ти пука за него или за когото и да било друг — викна Джинкс срещу гърба на старицата. — Можеш да го слушаш как крещи през цялата нощ и няма да ти пука.

Тя не отговори, продължи да си седи, без дори да се размърда в стола.

Джинкс направо побесня. Мина отпред, понечи да й каже нещо и млъкна. Изражението на лицето й ни накара да отидем и ние, за да видим какво става. Погледнахме старицата отблизо и видяхме, че устата й виси отворена. Очите й сякаш бяха запечатани с восък. Бе мъртва.

— Така ставало — рече Джинкс и постави ядно ръце на кръста си. — Изобщо не умря в мъки. Просто си отиде в съня си след триста и петдесет милиона години гаднярство.

— Горката жена — рече мама.

Джинкс я погледна объркана и поклати глава.

— Вие пък белите сте едни.

— Не ни сравнявай — рекох, — не изпитвам никакво състрадание към нея.

— Все пак е човешко същество — настоя мама. — Бог е създал всички живи същества, без значение какви са.

— Ами, нужна му е по-добра матрица — отсече Джинкс, — щото някои от тези, дето произвежда, не си струват разхода на материала.

А сега… не се гордея със следващата част, но не бяхме сигурни какво точно да правим със старицата. Дори не знаехме името й, а истината е, че и не искахме да го научим. Също така в този момент се страхувахме да излезем навън след всички тия приказки за Скунк и макар да знаехме, че ще се наложи след известно време, решихме, че ще ни дойде в повече, отколкото можем да понесем засега. Тъй че това, което направихме, бе да вземем кървавия килим, който бяхме навили и сложили настрана, и да я увием в него. Направихме го толкова добре, че не можеше да се види нищо от нея освен подметките на обувките й в единия край и върха на памучното й боне — в другия. После сложихме нея и килима в килера и затворихме вратата. Стори ни се добра идея за момента.

И така денят напредна и ние се огледахме из къщата за нещо за ядене, намерихме изсъхнали бисквити в печката. Ако имаше достатъчно, щяхме да ги използваме да издигнем стена около къщата, щеше да бъде и солидна при това. Покиснахме бисквитите във вода, за да не ни строшат зъбите, и изядохме онова, което можахме.

Отнесох малко от мокрите бисквити на Тери, който бе започнал да се размърдва. Бе плувнал в пот, но всъщност не само той бе в това състояние. Всички се потяхме. Беше горещо лято, а къщата бе запечатана плътно като портмонето на стара мома. Някой спомена идеята да отворим прозорец, но на никого не му се щеше той да е този, който ще пусне Скунк вътре, затова просто се ухилихме накриво и устояхме.

Когато влязох в стаята на Тери с бисквитите, мама и Джинкс се бяха вече опънали на дюшеци във всекидневната, защото бе мой ред да съм при него, и тъй като такъв бе случаят, а той бе буден и се нуждаеше от храна, затворих вратата и седнах на стол до леглото.

Опитах се да му дам от омекналите бисквити, но той не пожела никак. Бутна металната чиния в другия край на леглото.

— Не биваше да позволяваш да ми махнат ръката — рече ми.

— Нямаше друг избор. Беше в безсъзнание от доста време, беше ти зле, имаше треска, а ръката ти беше черна като дупка в земята и подпухнала от гной.

Той поседя известно време там и после попита:

— Какво направихте с нея?

— Сложихме я в кутия — отвърнах.

— Къде е сега?

— В другата стая, на един рафт.

— На рафт?

— Не искахме повече да излизаме навън заради Скунк. Старицата знаеше за него.

Разказах на Тери всичко, което бях чула от нея. Завърших със:

— Старицата е мъртва, увита в килим и напъхана в килера.

— Какво се случи с парите и Мей Лин?

— Долу при реката са, под едни къпинови храсти.

— Сигурна ли си, че нямаше друга алтернатива относно ръката ми? — попита Тери.

— Ако това означава „избор“, не мисля.

— Може ли да я видя?

— Ръката ли?

— Да.

— За какво?

— Искам да видя каква й е била формата.

— Вече цял ден откак е отрязана, топло е — рекох.

— Разбирам това — отвърна той.

— Добре — рекох.

Излязох тихичко през вратата и взех кутията. Върнах се в спалнята, затворих пак вратата, поставих кутията на леглото и я отворих. От нея се разнесе воня като от умряла риба. Тери сбърчи нос и надникна.

— Затвори я, Сю Елън.

Направих го.

— Правилно сте постъпили — рече той. — Стигнало е до необратим стадий.

— Щеше да те убие — рекох. — Старицата, дето ни задържа тук, беше гнусна, гнила като тази ръка, но знаеше как да я отреже, макар че мама трябваше да довърши работата.

— Има старица, увита в килим?

— В килера.

— След всичко, през което преминахме — рече Тери, — подобно нещо не би трябвало да ме учудва.

— Тери, трябва да те питам нещо, което открих, а ми се ще да не бях.

Той ме гледаше, докато аз се опитвах да намеря думи. Не можах — поне не веднага.

— Мислех си, че имаш нещо наум — рече той. — Начинът, по който си се втренчила в мен — съмнявам се, че е само защото съм сакат.

— Изобщо не е това.

— Хайде, давай тогава.

— Мей Лин… когато намерихме тялото й, имаше шевна машина, закрепена с усукана тел и завързана на фльонга. По-късно, като бях долу при реката, попаднах на една торба, която ти си завързал. Бях виждала и преди как я отвързваш, но не съм обръщала внимание, защото не можех да повярвам на такова нещо. В този миг обаче ме порази начинът, по който бе завързана на фльонга. Не беше тел, но изглеждаше по същия начин. Накара ме да се замисля. Ти беше така разпален, когато стана въпрос да изгорим тялото й и да отнесем праха й в Холивуд. Майка ти също така е била шивачка, а доведеният ти баща я е накарал да изхвърли каквото има, и тогава всичко си дойде на мястото.

Тери гледаше стената по начин, по който бихте я гледали и вие, ако виждахте вражески войници да настъпват към вас.

— Не знам защо си го направил, Тери — рекох. — Точно това ми беше трудно да разгадая, но мисля, че ти си го извършил. Чувствам се зле, като мисля така, но със сигурност ми се струва…

— Аз го направих — отвърна той. — Аз съм отговорен.

Макар че сама бях стигнала до това заключение, като го чух да признава, почувствах се, сякаш светът се бе продънил.

— Защо? — попитах.

— Не е каквото предполагаш — рече той.

Отпусна се тежко назад върху възглавниците. В стаята беше задушно, сякаш бяхме в брезентов чувал, пълен с перушина.

— Бяхме толкова близки през годините — рече той, — а сега виж докъде стигнахме.

— Как се случи? — попитах. — И защо?

— Двамата с нея бяхме започнали да си споделяме тайните. Бях стигнал до заключението, че тя вече смята да отиде в Холивуд. Радвах се за нея, наистина, и дори тогава си помислих, че можем да заминем заедно двамата. Тя ми споделяше много неща и едно от тях беше, че бе сигурна, че може да ме излекува.

— Да те излекува?

— От това, че съм обратен.

— О!

— Смятах, че животът ми ще бъде по-добър, ако момичетата започнат да ме привличат. Знаех от начина, по който мъжете се държаха наоколо й, че ако е възможно да бъда привлечен от някое момиче, то това ще е тя. Ала не стана така. Е, поне не по начина, по който би трябвало да е между момче и момиче, този вид неща. През нощта бяхме при оная дупка, където плуваме, бяхме се покатерили на един голям клон на стария дъб над реката. Беше тъмно и тя беше гола, аз също, както сме правили много пъти преди. Тя се изправи на клона, намести се с единия крак напред и с ръце на ханша ме попита: „Тери, харесва ли ти тялото ми?“

Не бях напълно сигурен как да й отговоря на този въпрос, така че отвърнах нещо такова: „Отлично е. Много хубаво.“ Това направо я вбеси. Не знаех какво се предполага да кажа. Тя рече: „Не можеш ли да ме погледнеш и да ме пожелаеш както мъж пожелава жена?“

Отвърнах: „Предполагам, че не“, а Мей Лин, тя каза: „Всички ме желаят, а ако ти не изпитваш същото, значи си обратен и такъв ще си останеш“ или думи с подобен смисъл. Каза го много гадно и толкова й се ядосах, че я бутнах. Нямах намерение да го сторя, по-скоро дори не се усетих, че го правя, докато не видях, че пада назад от клона и цопва във водата.

— Тя е скачала много пъти от това дърво — рекох. — Как така това я е убило?

— Не я уби — отвърна Тери. — Погледнах надолу към нея, а тя нагоре, и се разсмя. Не както когато е развеселена, сякаш сме имали някакво неразбирателство, а сякаш знаеше защо съм го направил. Че всъщност съм обратен и не мога да стана такъв, какъвто тя смяташе, че един мъж трябва да бъде. Най-лошото бе, че намираше всичко това за смешно и жалко. Бях толкова разярен, че скочих от клона върху нея — със свито на топка тяло като гюле. И я ударих. Спомням си, че погледнах надолу точно навреме, за да видя обърнатото й към мен лице и забелязах, че изражението й се промени. Вече не й беше смешно, прочетох страх и трябва да призная, че точно в тоя кратък миг изпитах задоволство. Паднах отгоре й. Беше як удар. От него и двамата потънахме дълбоко под водата.

Когато изплувах, вече не бях ядосан, само уплашен. Знаех колко силно се бях стоварил отгоре й. Потърсих я, но не я видях никъде. После я видях да подскача на лунната светлина като коркова тапа. Мисля, че размърда леко глава, сякаш беше замаяна. Носеше се надолу по реката, хвърлих се да плувам след нея с всички сили, но колкото по-усърдно се стараех, толкова по-бързо водата я отнасяше. Не можех да я настигна. Тя се опита да плува, но недостатъчно бързо, че да се справи с течението. Крещеше, Сю Елън. Крещеше, викаше името ми и после потъна.

Бях накрая на силите си. Не се спуснах след нея. Знаех, че ако го направя, ще се удавя и аз. Заплувах към брега. Струваше ми се, че няма да успея да стигна. Част от мен не искаше да успее, но другата, тази на страхливеца, която искаше да живее, не се предаваше. Осъзнах се, като стигнах брега. Погледнах назад към водата, да видя дали ще я открия, но не можах. Тя беше потънала и доколкото можах да разбера, не бе изплувала.

— Исусе, Тери.

— Това не е най-лошото. Тичах по брега, виках името й, но напразно. И тогава стигнах до едно място, където реката правеше завой. Тя беше там. Течението я бе изхвърлило на завоя и се удряше в брега. Сграбчих я и я дърпах, докато успея да я измъкна от водата. Не знам докъде съм я влачил, но когато погледнах пак назад, реката беше останала далече. Сложих я на тревата. Говорех й. Крещях й. Поставих я седнала, наведох я напред, като си мислех, че ще изхвърли част от водата, но си беше отишла.

Не знаех какво да правя. Паникьосах се. Започнах да се щурам безцелно. Накрая се върнах, взех си дрехите и се облякох. Взех и нейната рокля, защото не можах да понеса да я гледам така гола. Навлякох й я както сварих, оставих я там и реших да си отида вкъщи. Изведнъж това ми се стори най-разумно. Просто ще си отида вкъщи. Почти бях стигнал и си помислих: „Оставих приятелката си да лежи там мъртва в тревата и не възнамерявам да кажа на никого.“ Не мога да го обясня. Смятах, че ако се опитам да кажа на някого какво се е случило, може да си помислят, че съм я убил… Което, предполагам, си беше така. Преди да стигна вкъщи, завих към онова място, където вторият ми баща беше занесъл всички шивашки принадлежности на мама. Беше се вбесил и не просто настоя да престане да се занимава с това, ами накара мен да му помогна да натовари отзад в камиона цялото оборудване, всяко едно нещо, което бе свързано с шивашкия й бизнес. Подкара го към реката — там, където имаше наклон на брега — аз трябваше да се кача в камиона заедно с него и да му помагам да хвърляме всичко долу. Реши, че ще избута шевната машина и тя ще падне в реката. Не успя да стигне чак до водата. Една част от нея се потопи, а другата остана на сушата.

Спомних си тази случка, докато вървях към вкъщи, и тогава помислих, че е най-добре да скрия тялото на Мей Лин. Не изглежда разумно сега, но в онзи момент идеята ме осени така, че реших, че е гениална.

При шевната машина имаше жица. Беше останала, като я вдигахме. Беше тел за завързване на стекове с тухли и беше отзад в камиона. Част от нея изпадна, когато избутвахме нещата на мама. Взех телта и я навих, опитах се да нося шевната машина.

Беше тежка. Отне ми часове да я замъкна, трябваше да спирам, да я слагам на земята, за да си почивам, и през повечето време я влачех. Ала успях да я завлека до мястото, където лежеше тялото й. Занесох първо нея долу при реката, върнах се и завлякох машината, закрепих я към тялото с жицата. Бутнах я във водата и тя я повлече. Тогава се гмурнах и задържах дъха си. Дърпах шевната машина, докато стигнах до една яма, за която знаех, че съществува, защото бях ловил риба в района. После доплувах до брега и си отидох вкъщи. Промъкнах се вътре. Бях се измъкнал по-рано, за да се погрижа за Мей Лин. Нямаше ме толкова дълго, че си помислих, че със сигурност накрая ще ме разкрият. Може би исках да стане така. Ала всички спяха дълбоко. Легнах си и се опитах да заспя, но не можах. Няколко дни по-късно ти ме помоли да отидем за риба. Като ми каза къде, разбрах, че е на мястото, където я бях завлякъл във водата. Продължавах да смятам, че е достатъчно дълбоко, че няма значение. Знаех също, че и ако я намерят, подозренията няма да паднат върху мен. Като капак на всичко не можех да повярвам, че това се е случило. Струваше ми се ужасен сън. И тогава я извадихме. Когато дърпахме въжето, знаех какво сме хванали. Със сигурност, както сега знам, че имам една ръка. Трябваше да си призная, но… не можах. Просто не можах.

След това единственото, за което можех да мисля, бе да я занесем в Холивуд. Преди да се скараме, точно за това говореше тя. Каза, че заминава. Не знаех за парите. Не и тогава. Ала сега, като се замисля, разбирам, че е имала и пари, и план. А онази нощ в пристъп на глупост аз промених тези планове. Аз я убих.

Разсъждавах дълго над това.

— Било е нещастен случай, Тери. Ако се е случило, както казваш. Било е нещастен случай.

— Случи се както ти разказах. Скочих отгоре й. Нарочно го направих. Ала не съм искал да стане така. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти — рекох.

— Нещастен случай или не, това не ме оневинява — рече той. — Но искам да знаеш, че не съм имал намерение тя да умре.

Вратата се отвори. Влезе Джинкс, легна напряко на леглото и постави ръка на гърдите на Тери.

— Чух всичко. Не мога да повярвам, че не си казал и на мен. Вместо това трябваше да се лепна за вратата все едно съм крадец.

— Щях да ти кажа — рече Тери. — Тя ме попита и аз й разказах. Възнамерявах да разкрия същото и на теб.

Погледнах през отворената врата. За разлика от Джинкс, мама не бе чула нищо. Чувах я как тихо похърква. Мисля, че дори да запалиш някой фишек, тя не би го чула.

Тихичко затворих вратата. Джинкс продължаваше да прегръща Тери. Той потупа ръката й със своята здрава длан.

— Не е трябвало да те дразни — каза тя.

— Това не е извинение — отвърна той.

— Е, не е било справедливо — продължи Джинкс. — Ти си, какъвто си, а Мей Лин понякога се смяташе за твърде голяма работа. Няма нужда да се лекуваш от нищо. Аз ти казвам това, ако ще те накара да се почувстваш по-добре. Опитах се да убия оная старица там, и то нарочно, нямаше да е никакъв нещастен случай. Но в пищова нямаше патрони. Само щракна, а после тя си умря сама.

— Така е най-добре — рече Тери.

— Смятам го за разочарование — отвърна Джинкс.