Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (7)

7.

Слънцето вече бе доста високо, въздухът — жежък, без никакъв ветрец и лепкав като меласа. Точно в този момент не знаех накъде отивам, но пък ходех бързо и бях твърде изпотена, докато го правех.

Вървях часове и накрая пристигнах на мястото, където бяхме намерили Мей Лин. Не знам дали се озовах там нарочно или просто ей така — но стигнах до него.

Вървях близо до брега и погледнах шевната машина „Сингер“ оставена, където си беше. Наведох се и я разгледах по-отблизо. Там, където бе вързана жицата, имаше парченца посивяла плът с мухи по нея. Убиецът бе огънал двата края по такъв начин, че да ги усуче, а после ги бе завързал на фльонга. Сякаш бе използвал панделка, а не жица.

Чудех се дали на него това му се е струвало смешно. Не преставах да мисля как човекът, когото смятах за свой баща, и полицай Сай Хигинс бяха освободили рязко краката й от телта и не бяха си направили труда да я отмотаят от нея. Все още чувах как изпукаха костите на Мей Лин. Спомнях си как мократа кожа се обели от краката й като лепкаво тесто и остана по телта.

Махах с ръка да прогоня мухите и докато правех това, нещо в мен се размърда и ме накара да се чувствам странно — подобно на диво животно, което се опитва да си намери място да се настани. Отново тръгнах нататък.

Вървях, докато дърветата и храстите оредяха и се озовах на мокра кална пътека, която извиваше нагоре по обрасъл с трева хълм, сякаш нож прорязваше яркооранжев сладък картоф. Когато стигнах до върха, имаше още един кален път, който лъкатушеше нататък и извеждаше до върха на друг хълм, а на него имаше малка бяла къщурка, която изглеждаше свежа като новородено теленце. Отстрани на къщичката имаше зелена градинка с ограда, за да я пази от сърни и всякакъв дивеч, а по-назад — малък червен нужник. Изглеждаше толкова ярък и весел, че почувствах порив да се изкача там и да го използвам, дори да не ми се налагаше.

Червеникавата пръст, мокра от предишната нощ, залепваше по обувките ми и те натежаха. Отклоних се от пътеката, свалих ги и търках калта в тревата, докато я изчистих. Отново ги обух, продължих нагоре и изкачих хълма. Горе бе равно и нямаше трева. Земята бе заравнена с търмък, в пръстта имаше парчета чакъл, които бащата на Джинкс бе разхвърлял там. Пред къщата имаше път във формата на подкова, но нямаше кола. Бащата на Джинкс бе някъде на север с нея.

Домът им бе много малък, може би с две стаи, но за разлика от нашата голяма къща изглеждаше чудесно, а покривът май неотдавна е бил покрит с шиндли^[1]. Те бяха от хубаво дърво, изсечени съвършено, наредени и заковани, полети с катран отгоре, за да не гният. Знам, че бащата на Джинкс го е направил, преди да се отправи пак на север. Това бе обичайно за него — да поддържа всичко в свеж и стегнат вид.

На двора имаше няколко кокошки, но нямаше животни. Бащата на Джинкс им изпращаше пари и за разлика от повечето от останалите хора от долината те си купуваха месото, което ядяха, с изключение на пилешкото от време на време и понякога риба. Отглеждаха кокошките предимно да носят яйца и трябваше да внимават къде ги снасят — в противен случай, ако искаш яйце за закуска, трябва да тръгнеш на лов, преди да успееш да чукнеш едно в тигана. Знаех това — трябваше да правя същото у нас.

Почти бях стигнала до вратата, когато видях Джинкс да излиза от къщата с кош за пране, с огромен куп в него. Косата й не бе на обичайните плитки, а събрана на кок отзад, който приличаше на купчина от магарешки бодли, завързана с бял ширит. Носеше синя мъжка работна риза, гащеризон и обувки, които сякаш можеха да поберат още нечии крака.

Тя ме извика, аз я последвах към задния двор и въжето за простиране, опънато между два високи пръта. В коша имаше щипки и й помогнах да простре прането. Окачвахме го внимателно и опъвахме старателно, а докато се движехме, си говорехме.

— Приисква ми се да замина, както говорехме — рекох й.

— И на мен ми се щеше — рече Джинкс. — После се размислих, че мама ще остане тук само с малкото ми братче. Сега, като съм си вкъщи, а не там, при реката, струва ми се, че по-правилно е да остана.

— Не и на мен. Единственото, което имам тук, е голяма къща, която всеки миг ще се стовари върху главата ми, пияна майка и един задник, от когото трябва да се браня с цепеница, за когото си мислех, че ми е баща, но не е. Така че май днес се оказва, че произлизам от някакво място, което не е същото от вчера.

— Какво казваш? — попита Джинкс, като спря с щипка в ръката, готова да защипе едни долни гащи. — Оная част, дето не ти е баща.

— Точно така. Не ми е. В Глейдуотър има някакъв на име Брайън Колинс, той ми е баща. Адвокат е.

— Не думай.

— Истина е.

— Това се казва новина — рече Джинкс.

— Най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста време насам — да открия, че онова дърто копеле не ми е род.

— Въпреки това той те е отгледал и те е хранил — рече Джинкс.

— Не, мама правеше каквото трябваше, после почна да не става от леглото и не е правила кой знае какво, откакто съм достатъчно голяма да се грижа сама за себе си. Предполагам, че това, което искам да кажа, Джинкс, е, че заминавам, дори и да трябва да тръгна сама.

Тя остави репликата да увисне във въздуха, сякаш бе някакво си пране. Продължихме да се движим и окачваме дрехи и когато приключихме, попита:

— Кога тръгвате?

— Колкото може по-скоро. Искам само още веднъж да погледна картата, да видя дали мога да разбера къде са парите, да ги взема, да изгорим тялото на Мей Лин, да поставим праха й в буркан и тръгваме. Тръгвам си от вас, ще намеря Тери, ще говоря с него, ще взема картата и ще видя какво мога да направя с нея. За мен е въпрос на това да избера дали да умра като куче, или да си понеса последствията. Заминавам бързо. Искам да се махна оттук, и то колкото се може по-скоро. Мама съвсем се е предала. Така ми каза. Даде ми благословията си да изчезвам. Освен това точно сега се чувствам по-малко благоразположена към нея, щом е чакала чак досега да ми каже, че нямам нищо общо с Дон. Все едно ми каза: „О, между другото, тези крака, те не са твои. Откраднах ги, когато се роди, а сега си ги искат.“

— Може да е мислела, че ще го приемеш по-леко, като пораснеш — предположи Джинкс.

— Знам само, че ми е хубаво да узная, че не ми е баща, а мама каза, че истинският бил добър човек.

Джинкс кимна, вдигна празния кош за пране и тръгна обратно към къщата, а аз я последвах.

— Трябва да не забравяш, че никога не си виждала истинския си баща, а майка ти не го е срещала от шестнайсет години. Може да е същият като Дон. Може и по-зле. Може дори да е умрял.

— Не казвай това — спрях я аз.

— Не се опитвам да се намесвам в сегашните ти чувства, но като приятелка те предупреждавам. Понякога, когато нещата тръгнат на зле, няма как да се оправят. Влошават се и когато си мислиш, че не може да е по-зле, се оказва, че може и още.

— Не е много оптимистичен начин да гледаш на нещата — рекох.

— Не е. Но много често всичко идва и отминава.

— Надявам се да не е истина.

— Впрочем — рече Джинкс, като се ухили — отказваш ли се от тях?

— Какво?

— От краката, които майка ти е взела назаем.

 

 

Тери живееше в града — само няколко постройки, сякаш довлечени от някое торнадо и поставени тук върху неравната улица; затова и не бяха подредени добре. Неговата къща бе встрани от главната улица и надолу по един асфалтов път. Бе доста хубава, колкото тази на Джинкс и по-голяма. От двете страни на пътя имаше по една къща и за разлика от центъра бяха подредени правилно и си приличаха. Всички постройки на това място имаха малък преден двор и малък отзад, отпред имаше цветя, а в този ден в предния двор у Тери имаше едно дете. Беше дребничко, пълно, с коса с цвят на морков, със зеленикав сопол на лицето, изсъхнал надолу чак до крайчеца на устата му, също като отходната тръба на някой нужник.

Около къщата имаше бяла ограда с двойна порта. Минах през нея и махнах на детето. Беше едно от доведените братчета на Тери. Той ги мразеше всичките. Мисля, че най-много мразеше факта, че вече не е център на внимание, откакто майка му се омъжи повторно. След като се случи, той имаше чувството, че са го изоставили под дъжда без шапка. Аз самата не смятах, че е чак толкова зле, но предполагам, че може да се използва такова сравнение.

Тери наричаше момчето на двора Бугър^[2], така му викаха и почти всички от семейството, включително бащата и мащехата. Смятам, че това име щеше да му остане и го преследва и след като порасне — като един мой братовчед, когото наричаха Пут…^[3] Предполагам, че бе по-неприятно от това да те наричат Търд^[4], особено ако етикетът, който са ти лепнали, има нещо общо с истината.

— Тери тук ли е? — попитах Бугър.

Той ме изгледа, сякаш преценяваше дали ставам за ядене.

— Там отзад е, с един черньо.

Ябълката не падаше по-далеч от корена си. Тери казваше, че новият му баща е от ония, дето все се ядосваха, че трябва да платят на негрите по някоя дребна монета за един-два часа работа и си мислеше, че трябва да ги наема за такава, за която купуваше мулета.

— Благодаря — казах.

— Знаеш ли, че момчетата и момичета имат различни работи там? — попита момчето.

— Дааа — отвърнах.

Отидох отзад. Близо до оградата имаше голяма купчина дърва и Тери стоеше до тях. По-близо до тях видях едър негър с брадва в ръка. Той цепеше едно дърво за огрев върху пън и го правеше с лекота, както рибата плува във водата. Стоях и го наблюдавах как работи, правеше го така добре. Бе махнал ризата си, имаше здрави мускули, а кожата му бе с цвета на изпотен сладник. Обръщах внимание на много неща относно мъжете напоследък, независимо с бяла или черна кожа, и онова, което забелязвах, ме изнервяше или тревожеше.

Тери също беше без риза и веднага забелязах и това. Нямаше мускулите на негъра, но изглеждаше доста добре и си спомням, че в този момент си помислих, че е жалко, че е обратен.

Той грабваше нацепените дърва и ги трупаше на ръчна количка. Правеше го бързо и умело, за да успее между вдигането и стоварването на брадвата. Озърна се, видя ме и кимна. Знаех, че си има работа за вършене, затова отидох и седнах на верандата отзад. Чух, че зад мен се отваря врата и майката на Тери излезе оттам. Беше красива, с тъмна къса коса, навита на ролки. Седна на стълбите до мен и каза:

— Как си, Сю Елън?

— Чудесно, мадам.

Не я погледнах в очите, защото си мислех, че ако го направя, ще види, че се чувствам виновна, имайки предвид плановете, в които бях включила и сина й.

— Много отдавна не съм те виждала — каза тя.

— Да, мадам.

Сега трябваше да я погледна. Доброто възпитание го изискваше. Използвах най-лъжовното си изражение и се обърнах към нея. Когато го сторих, видях, че изглежда малко повече лишена от жизненост, отколкото когато я бях видяла последния път; все така хубава, но нещо, от което имаше нужда, бе изсмукано от нея и у мен остана впечатлението, че ако я докосна по-силно, може да се разпадне, като ваза, зле залепена, след като е била счупена. Все пак в сравнение с майка ми бе твърда като скала.

Според Тери този, който изпиваше жизнените й сокове, бе доведеният му баща, който, както казваше, бил заможен, но имал всички качества на гаден парцал. Веднъж ми рече: „Доведеният ми баща не е забогатял от чара си. Забогатял, като открил нефт на някакво парче земя, което купил, и като построил компания за печене на тухли, в която наел повечето от хората в града. След това не се налагало да бъде чаровен. Просто трябвало да носи портфейла у себе си.“

— Как мислиш, че се чувства Тери? — попита тя.

— Мадам?

— Смяташ ли, че е добре?

— Да, мадам. Предполагам.

— Мисля, че новото положение му тежи.

Май сякаш казваше, че да продадеш едно от децата си, за да купиш прасе, може да е лоша идея. Но тъй като обмислях дори по-нови планове за него, не знаех какво друго да отговоря освен:

— Предполагам, че е така.

След известно време негърът спря да цепи дърва, взе ризата си от купа, избърса лицето и гърдите си с нея и после я облече. Тери закара ръчната количка до верандата и започна да я разтоварва, като подреждаше цепениците на купчина под навеса.

Негърът отиде усмихнат при него, като тътреше бавно крака. Джинкс казваше, че така вървят чернокожите, ако не искат да бъдат посетени от Ку-клукс-клан. Казваше, че никога не знаеш кога ще решат, че си надут в присъствието на бели, а да проявяваш високомерие значеше, че може да пострадаш. Нещо повече, вероятно бе добре известно, че бащата на Тери имаше бяла роба и качулка, окачени в килера.

Негърът не каза нищо, просто седеше там и се усмихваше като глупак, който чака да му подхвърлят някой морков. Чувствах се странно, като гледах възрастен човек да се държи така.

Майката на Тери стана, усмихна се и му подаде нещо, което държеше в ръка. Той го взе, без да поглежда какво е, и си тръгна. Когато вече го нямаше, тя погледна надолу към мен и каза:

— Смятам, че струваше повече от пет цента, нали? Нацепи доста дърва и е горещо.

— Да, мадам — отвърнах.

— Дадох му четвърт долар.

— Заслужава си — отбелязах.

Тери свърши с дървата, дойде и седна до мен на стъпалата на верандата. Усещах горещината, която се излъчваше от тялото му, и долавях мириса на пот.

— Е — каза майка му, застанала на стъпалата, — ще ви оставя двамата да се видите. Но не забравяй другите си задължения, Тери. Знаеш какъв става баща ти, когато не са свършени.

— Не ми е баща — каза Тери.

— Не искаш да кажеш това — рече тя.

— Точно това искам да кажа.

— Е, ще ти е нужно малко време да свикнеш.

— Докато свикна, светът ще е друг — отвърна Тери.

— Няма да го разискваме точно сега… Сю Елън, радвам се, че те видях.

— Благодаря, мадам.

Тя влезе в къщата.

— Нараняваш чувствата й — отбелязах аз.

— Знам — отвърна той. — Нямах такова намерение. Не нея мразя, а онзи мъж, за когото се омъжи, и всичките му деца. Най-умното от тях дори не се сеща да влезе вътре, като завали, и го прави едва след като дълго са го подканяли.

— Искам да погледна онази карта пак — рекох. — Ще ми се да намерим онези пари.

— Сигурна ли си?

— Да. Джинкс може да дойде, може и да не дойде. Аз обаче искам да вървя.

— Кога?

— Довечера.

— Мисля, че доста се поразбързах онзи ден — отбеляза Тери.

— Вече не искаш ли да дойдеш?

— А, не. Искам. Но мисля, че трябва да намерим парите, после да изкопаем Мей Лин и да изгорим тялото й. Трябва и да посвърша малко работа по сала, за да плава по-добре, като се спуснем по реката.

— Знаеш ли как да го направиш?

— Мога да правя доста неща. Истинският ми баща ме научи на разни работи и ми показа как сам да се оправям с нещата, които не умея. Показа ми как да уча, а мама ме научи на същото.

— Колко ти трябва, за да се оправиш?

— За това, което сме намислили — малко, почти нищо. Но ми трябва време. Да се изгори едно тяло е нужно повече време и работа, отколкото си мислиш. Необходим е наистина голям огън и трябва да е някъде, където няма да ни видят. Имам една идея, но предпочитам да не я обсъждам, преди да съм имал време да я обмисля. Първото нещо, което трябва да направим, е да определим дали картата е истинска и ако е така, трябва да разберем дали някъде тук има закопани пари.

— После ги открадваме.

— Примири ли се с тази идея вече? — попита той.

— Ако „примирена“ означава, че я приемам, добре — така е.

— Това се иска — отбеляза той.