Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (16)

16.

Плавахме дълго, аз и Тери използвахме прътите салът да остава по средата на реката. Джинкс продължаваше да е на руля и бе започнала да му хваща чалъма. Преподобният беше се справил чудесно с направата му, рулят се въртеше лесно и задържаше сала в правилната посока, не допускаше да се върти.

Преподобният Джой не бе помръднал от мястото, където лежеше. Факт си беше, че си помислих, че може да е умрял, но мама го провери. Сграбчи го за краката и го издърпа от колибата. Той сви колене, постави ръце върху тях и облегна брадичката си, а в едната все още държеше пистолета, което си бе малко изнервящо. Мама седна до него и постави длан върху ръката му, но той сякаш не забеляза.

— Сигурен съм, че можем да стигнем доста надолу по реката — рече Тери и отблъскваше с дългия прът сала от плиткото дъно. — После трябва да намерим място да го завържем, да се върнем за парите и праха на Мей Лин. Всъщност мисля, че може да вземем само праха й, а парите да оставим. Само неприятности ни носят.

— Това не ми харесва — извика Джинкс откъм мястото си на руля. — Мей Лин си е мъртва, но онези пари са си истински и зелени като тревата. Избягах от вкъщи и ме заплашваха с всякакви гадни неща, хвърляха камъни по мен, а сега ми казваш да ги оставим. Не съм толкова за това да се върнем, но ако ще го правим заради изпепеления задник на Мей Лин, казвам да вземем парите.

— Можем да вземем колкото ни трябват, за да довършим пътуването, а другите да оставим — предложи Тери. — Може, ако постъпим така, полицай Сай да остане доволен. Просто ще ги сложим на масата. Може да реши да ни остави на мира, особено ако сме доста далеч и не му създаваме грижи.

— Остават Клетъс и Скунк — напомни му Джинкс. — А може би и Дон.

— Няма никакъв Скунк — възрази Тери. — Това е само някаква история, дето хората разправят да плашат децата.

— История е, дето откършва ръце, може да си сигурен в това — възрази Джинкс. — Като се измъкна от всичко това, веднага ще се погрижа да не ми се налага да моля някой друг да ми чопли носа или бърше задника.

— Ако е реален, няма да останеш само без ръце — рекох. — Ще си мъртва.

— А това още по-малко ми се харесва — отвърна Джинкс.

— Повтарям ти — настоя Тери. — Няма никакъв Скунк.

— Много хора вярват, че го има — намеси се мама. — Слушала съм за него през целия си живот.

— Виждали ли сте го, г-жо Уилсън? — попита Тери.

— Ами, не. Но познавам хора, които казват, че са го виждали.

— Има и такива, които са ми казвали, при това доста убедено, че са виждали змии, които са си захапали опашката със зъби и се търкалят надолу по хълма като кълбо или други, които могат да изсучат всичкото мляко на някоя крава, но при всичките ми уважения, мадам, аз не им вярвам.

— Не съм от тези, дето вярват, че змиите могат да го правят — подчерта Джинкс. — Но вярвам в Скунк.

— Ето какво — рекох. — Има ли го, няма ли го Скунк, ние трябва да се върнем за парите и праха. Един човек е бил убит заради тия пари и натъпкан в плитък гроб, а в къщата на преподобния има и още един мъртвец. Стигнали сме дотук, казвам ви, че парите ни трябват, а на Мей Лин дължим поне мъничко заради това, че е начертала картата, която намерихме, и за това, че ни е била приятелка.

— Не знам дали искам да правите това, деца — обади се мама.

— Отново не искам да ви обидя, г-жо Уилсън, но наистина нямате думата — подчерта Тери. — Не сте се месили на Сю Елън през всичкото това време досега, нима сега искате да й казвате какво да прави? Радвам сте, че се завърнахте оттам, накъдето бяхте тръгнали, но сега решенията са наши.

— Прав е, мамо — подкрепих го, преди тя да успее да отговори. — Нямаш думата за това. Ти тръгна с нас, не е обратното.

— Май е така — съгласи се тя.

Звучеше по същия начин, както когато си беше в леглото и се наливаше с еликсира си за всяка болка. Мразех това състояние. Малко повече я харесвах откъм борбената й страна. Това обаче не променяше факта, че Тери беше прав. Тя не можеше да взима решение вместо нас.

Погледнах към преподобния Джой. Сякаш бе заспал.

— Добре тогава — рекох. — Връщаме се за парите и праха. Но ето какво ще ви кажа — не бива да отиваме всички. Някой трябва да остане на сала, а другата причина е, че не искам да ви влача всички през гората. Пък и преподобния ще трябва да го носим дотам или да го влачим с въже, така че не става. Ако ще го правим, ще се наложи да се промъкваме тайно.

— Направо ме убеди — извика Джинкс откъм задната част на сала. — Аз ще остана. Който иска, може да върви където си ще. Аз, майка ти и преподобният ще останем на сала, а ти и Тери тръгвайте.

Не след дълго водата стана по-дълбока и нямаше нужда от прътовете. Имахме руля, а ние с Тери клекнахме от двете страни на сала и загребахме с веслата. Салът се движеше бързо и не забелязахме подходящо място да спрем за по-дълго. Накрая едва различихме една плитчина, която изникна насред реката. Оставихме течението на реката да отнесе сала нататък.

Тери взе едно от греблата, заби тесния край в мекия, влажен пясък, натисна го силно надолу и завърза въжето за него. Преподобният Джой все така не бе на себе си, мама седеше прегърнала го с ръка през раменете, а той продължаваше да държи пистолета. Можеше и да му се струва, че е някъде на Марс и някакъв октопод с девет очи разресва косата му.

— Дайте ми пистолета — казах му.

Трябваше да го повторя няколко пъти, преди той да вдигне поглед към мен.

— Пистолетът на полицай Сай е у вас — рекох. — Може да ми потрябва.

Преподобният Джой се сгромоляса обратно от Марс, но гласът му сякаш идеше някъде много отдалеч.

— Не натворихме ли достатъчно?

— Всичко е наред, Джак — рече мама. — Дай й пистолета. Просто за защита.

На него му отне време да осъзнае, че го държи, а още повече да се реши да ми го даде, но все пак го стори. Беше малък и аз го сложих в дълбокия си джоб на гащеризона. Преподобният клюмна глава, сякаш тежестта бе непосилна за него.

— Нека добрият Бог е с вас — каза той.

— Доста път ни чака назад — рекох аз. — По-дълго е да вървим, отколкото да се спуснем със сала дотук. Ще се е съмнало, преди да тръгнем обратно. Ще се опитаме да донесем храна, ако можем да я вземем. Вие трябва единствено да чакате. Джинкс, ако не се върнем до утре вечер, трябва да потегляте.

— Добре — рече Джинкс.

— Можеше поне да изпиташ известни колебания — отбеляза Тери.

— Разпознавам добрия план, като го чуя — отвърна Джинкс.

— Не можем просто ей така да потеглим без вас — рече мама.

— Мисля, че можем — възрази Джинкс. — Не са нужни повече от двама да се оправим със сала, г-жо Уилсън.

— Не това имам предвид — рече мама. — Исках да кажа, че не можем да тръгнем без тях, ако закъснеят.

— Знам какво имате предвид — отвърна Джинкс. — А аз имам предвид точно каквото казах. Можем и ще го направим. Да чакаме тук едноокият Сай да ни пипне няма да доведе до нищо добро за никого.

— Аз и Тери ще се върнем — казах на мама. — Така че не се тревожи. А дори и да продължите без нас, това не значи, че няма да дойдем. Само ще трябва да намерим друг начин да се срещнем с вас в Глейдуотър.

— Може би трябва да дойда с вас — отвърна тя.

— Имаме нужда от теб тук — рекох. — И макар че се оправяш, не си толкова добре, че да имаш достатъчно сили да извървиш целия този път, който трябва да изминем. Аз и Тери ще вървим по-бързо без теб.

Когато преподобният построи колибата на сала, бяхме скрили някои от нещата си тук, в случай че се наложеше да тръгнем набързо. Това се оказа умна постъпка. Едно от нещата бе фенерче. Имаше също канап и парцали, кибрит, чували, джобно ножче, няколко консерви сардина, които отворихме сега и ядохме с пръсти. Взехме фенерчето и потеглихме.

Минахме по плитчината, изкачихме се по брега и бе голямо бъхтене. Трябваше да използваме хлъзгавите корени да се вкопчваме и катерим по тях. На брега имаше много дървета и не бе така осветено от звездите, както на реката, защото дънерите бяха доста нагъсто един до друг. През гората бе доста трудно да се мине, но ние си пробивахме път и отмятахме храсталаци и клони, докато излязохме на една блатиста местност, по която продължихме няколко мили. Без всичките ония дървета зад нас бе светло, облаците бяха малко, но бе неудобно за вървене. Отляво имаше гора, която приличаше на стена от сенки. Отдясно имаше друга редица, но тя оредяваше на места и се спускаше надолу към водата по такъв начин, че нямаше удобно място да застанеш, да не говорим за вървене. Известно време бяхме достатъчно близо, за да чуваме реката и усещаме мириса й, но така, както бе разположено мочурището, трябваше доста да се отдалечим от нея и да се насочим към отдалечената редица от дървета. Краката ни затъваха дълбоко в калта. Когато ги изтръгвахме и стоварвахме обратно, се чуваше такова жвакане, сякаш гигантско бебе се бореше да суче от празна гърда, и се изтощихме докрай.

Можахме да се ориентираме правилно по звездите накъде да вървим, което във всеки случай не изискваше кой знае какво усилие, тъй като трябваше единствено да следваме реката обратно и щяхме да стигнем до къщата. Не бе все право напред, не и както на места насред блатото растяха храсти и къпини. Лесно можеше да се отклониш от пътеката и да не разбереш, че си се отдалечил от реката, или можеше да тръгнеш в обратна посока и да го осъзнаеш твърде късно. Така че, когато можехме да гледаме звездите, правехме го. Просто да се уверим, че вървим в правилна посока.

Стори ни се, че мина доста време, преди да стигнем до малко дърво, което растеше самотно насред блатото. Беше достатъчно голямо да се облегнем и да си починем, направихме го. Докато седяхме така, удряхме пети в дървото, за да падне калта от обувките ни.

— Излъгах те — рече Тери.

— За какво?

— За това, че не съм обратен. Опитвах се да кажа, че когато Мей Лин бе гола, тя ми въздейства някак, но не беше така. Не исках да те лъжа, но и не исках да си мислиш, че съм такъв. Тъй като сме приятели обаче, трябва да си призная.

— Тери, не ми пука.

— Наистина ли?

— Знам какъв си към мен и това ми стига. Виждам те как се държиш с Джинкс и как ти си най-загрижен да сбъднем мечтата на Мей Лин за Холивуд, а то не е нещо, по което ние двете сме толкова запалени. Гордея се с теб и съм щастлива да те нарека приятел. Вие с Джинкс сте най-добрите ми приятели.

— Чернокожо момиче и обратен — отбеляза той. — Със сигурност си си избрала странна компания.

— Единственото странно нещо са хората, които може да си помислят, че е такова.

— Значи не си разочарована от мен, че те излъгах, като ти казах, че съм проявявал интерес към Мей Лин?

— Не. Ще кажа, че ако не харесваше момчета, щеше да ми е трудно да не те харесам по оня начин — момче и момиче, нали разбираш? Ти си най-красивото и добро момче, което някога съм виждала.

— Е, ако не бях такъв, какъвто съм, сигурен съм, че щях да проявя интерес и към теб, като момче към момиче.

Той замълча и когато заговори отново, звучеше сериозно като претърпял инфаркт.

— Колкото до добър, е, не мисля, че съм чак толкова. Не съм.

— Много мило — рекох. — И си добър. Ако има значение, не си изобщо обратен. Може и да ти харесват момчета, но не си женчо. Достатъчно корав си. Точно както трябва. Много корав.

— Благодаря — каза той и извърна поглед някъде нататък в мрака. — Имам много неща, които бих могъл да ти кажа, като му дойде времето.

Не знаех какво значи това, а като се има предвид, че имахме доста за вършене, не настоях да чуя. Трябваше да се размърдаме. На небето блесна светкавица и някъде в далечината чухме гръм. Това ни накара да тръгнем отново, но се оказа просто, че тази нощ ще има само светкавици и глух тътен, без капка дъжд.

С наближаването на утрото се надигна мъгла. Бе бяла като памук и гъста като зимен облак. Светлината от фенерчето отскачаше от нея, а тя се стелеше край нас и достигаше до над главите ни. Не се чуваха жаби и щурци, което бе някак странно, и освен жвакането на краката ни, като газехме в гъстата кал, бе тихо и самотно тук.

Продължихме напред и тогава на изток се развидели с нежно розова светлина, като листенца на роза ниско долу до хоризонта, ярка и златиста по-нагоре. Виждахме я над мъглата и на места бе толкова ослепителна, че пробиваше през нея. После с деня настъпи горещина и тя се разтопи като сладолед. Тери изключи фенерчето и го прибра в една от торбите.

Бе доста светло, когато видяхме един дълъг пет фута смок мишкар да се гърчи из тревата пред нас. Спряхме и наблюдавахме как се изниза, после продължихме. Големи бели птици долетяха откъм реката, а една се понесе високо над главите ни с риба в човката.

— Може да е добра поличба — каза Тери.

— Ако не разсъждаваш от гледна точка на рибата — рекох.

Когато слънцето се издигна високо и стана горещо, все още не разпознавахме нищо. Беше трудно да се каже колко далеч сме стигнали, а като не знаехме по кое време бяхме тръгнали, предполагахме, че може би са четири или пет часа. Ако бяхме вървели по равна, суха земя, вече щяхме да сме изминали нужното разстояние, но калта ни забавяше и изтощаваше, така че бяхме доволни да се измъкнем от блатото, като стигнахме до борова гора.

Боровете растяха нарядко. Като погледнах надалеч, видях църквата, на която преподобният бе пастор. Бяхме по-нависоко, отколкото очаквах. Земята извиваше нагоре постепенно и не бяхме разбрали, че се изкачваме. Бяхме доста над къщата на преподобния.

Отидохме до църквата. Входната врата зееше отворена, а вътре някой от християните бе писал по стените. ПРЕЛЮБОДЕЕЦ бе написано с черна боя с големи букви на две места, а на трето имаше по-дълго изречение, в което се заявяваше, че преподобният Джой е правил нещо с магарета, което знаех, че е лъжа. Нито веднъж, докато бяхме там, не бяхме видели някое магаре.

— Не ги бива много в правописа, а? — рече Тери.

Излязохме от църквата и спряхме точно под нея, погледнахме през пътеката към къщата. Входната врата все така зееше отворена, а вътре светеше фенер. Камионът на полицай Сай все още бе отпред.

— Мислиш ли, че още чака вътре? — попита Тери.

— Не знам. Изглежда странно да стои там. Може би търси парите.

— Няма да ги намери — отбеляза Тери.

— Ако още са в торбата ти на пода, няма да е необходима чистокръвна хрътка да ги надуши — рекох аз.

— Преместих ги.

— Навън от къщата?

— В бараката за инструменти са.

— Преподобният я държи заключена — отбелязах.

— Знам къде крие ключа. Точно затова успях да ги преместя там.

— И къде, моля, крие ключа?

— Там е бедата — отвърна Тери. — Парите и прахът на Мей Лин вече не са в къщата, но ключът е там, пъхнат в пролука отстрани в рамката на входната врата. Веднъж го видях да го слага там. Когато замина, взех го и го използвах да надзърна в бараката. Исках да видя какво има. Това, че я заключваше, ме наведе на мисълта, че вътре има нещо, за което трябва да знаем. Имаше дървен материал, хубави инструменти и в крайна сметка за мен бе добро място да скрия парите и праха.

— И сега трябва да слезем там посред бял ден. Със същия успех можем да се съблечем, да се боядисаме с яркочервена боя, да хукнем надолу и да крещим с всички сили.

— Наистина се изкушавам — рече Тери. — Къде ще намерим боята?

— Ха.

Заобиколихме отдалеч, слязохме отстрани близо до къщата и се скрихме сред дърветата. Стояхме там и се оглеждахме. Беше толкова тихо, сякаш някой глухоням подремваше там. Утринната светлина се разстилаше наоколо.

— Какво е това на верандата? — попита Тери.

Огледах продължително онова, за което говореше.

— Прилича на разлята черна боя — казах накрая.

— Защо ще има черна боя на верандата отпред? — попита Тери.

— Някой е писал с нея в църквата — отвърнах. — Може да са я донесли да пишат разни неща и тук.

— Съмнявам се — рече той.

— Да — рекох. — И аз също.

Не знам колко дълго стояхме там, ослушвахме се и наблюдавахме, но след известно време любопитството надделя. Извадих пистолета от джоба на гащеризона си, промъкнахме се долу и пропълзяхме на верандата. Точно до входната врата бе черната цапаница, а сега, като бяхме по-близо, разбрах, че не е боя — беше засъхнала тъмна кръв. Цяла локва.

Насочих пистолета, промъкнахме се покрай прозореца и надникнахме вътре. Видях чичо Джийн да лежи по корем на пода. Главата му все така бе извита встрани, лицето му бе обърнато право към мен, очите му бяха помътнели, сякаш някой ги беше изшкурил. Джинкс бе права. Преподобният Джой го бе цапардосал здравата.

На масата по гръб, в цял ръст и завързан лежеше полицай Сай. От масата долу се бе стекла кръв, а подът трябва да е бил малко наклонен, защото тя бе потекла към стената и минала навън през вратата. Нямах представа, че човек има толкова кръв, дори и такъв огромен като полицай Сай.

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — възкликна Тери.

Предполагам, че онова, което трябваше да направим, е да хукнем презглава към сала, но не го сторихме. Това, което бяхме видели през прозореца, ни накара да се хвърлим напред, сякаш сме били вързани на въже и рязко са пуснали края му.

До вратата внимавахме много да не стъпим в кръвта, но нямаше полза. Не можахме да се опазим. Тя беше навсякъде. Когато влязохме вътре, обувките ни, вече покрити с кал и лепкави, залепнаха за пода като мухи по меласа. Вътре миришеше лошо, наистина лошо и не само заради кръвта. Вонеше като от тяло, лежало върху мъртвец в тинята по реката, върху оная гнус, която е в нужника.

Застанах до чичо Джийн. Смъртта му не предизвика особено съчувствие у мен. Хрумна ми, че няма да скача вече внезапно да удря жена си. Когато тя разбереше, че е мъртъв, чудех се дали ще се почувства като птица, която току-що е разбрала, че са оставили вратата на клетката отворена. Надявах се. Приятно ми бе да си представя как тя гори дрехите му, танцува около огъня и се изпикава върху почернялата изстинала купчина.

Но счупеният му врат не бе единственото ужасно нещо, сполетяло тялото му. Имаше и друго. Ръцете му бяха отрязани от китките с нащърбени удари. Същото се бе случило и с полицай Сай, който бе завързан за масата с въже. Фенерът бе поставен до главата му, така че онзи, който му бе причинил това, се е нуждаел от светлина, за да поработи. Каната с мътеница бе празна, а по нея имаше кървави отпечатъци. Който и да бе вършил това, бе поспрял с работата, за да се освежи.

На челото на полицай Сай бе издълбано някакво животно. Всеки кретен с линия и джобно ножче в ръка би могъл да остави досущ същия белег.

Ако полицай Сай бе оживял, щеше да се нуждае от две превръзки за очите, защото и другото му око бе изтръгнато и в главата му пълзяха мухи. На масата имаше лъжица, и то кървава, и съвсем ясно си представих как му е извадено окото.

Полицай Сай бе кълцан и намушкван на много места. Виждаше се къде са били поставени китките му на масата, докато са ги секли. По нея имаше дълбоки следи от острие. Главата му бе отметната назад, устата му — отворена, езикът му бе изтръгнат. Нямаше обувки, а пръстите му бяха дялкани до кокала, стърчаха само костите като малки мокри пръчки. Значката, която винаги носеше на джоба на ризата си, липсваше.

Прилоша ми. Внимателно освободих ударника на пистолета и го сложих обратно в джоба си.

— Какъв дизайн е този, издялкан в главата му? — попита Тери, като се наведе над полицай Сай. — Някакъв представител на порода котки ли е?

Погледнах Тери, подуших зловонния въздух шумно, за да наблегна на това, което се канех да кажа.

— Не бих го изтъкнала като някой кой знае колко успешен пример, но на мен ми прилича на скункс.

— О — възкликна той.

Ледени тръпки полазиха по гърба ми при мисълта, че за малко сме могли да се натъкнем на Скунк или че сега е там, навън, и ни търси. Предполагам е сметнал, че чичо Джийн и полицай Сай стоят на пътя му към успеха и се опитват да направят онова, за което той е бил нает, така че ги бе извадил от играта. А може и да си е помислил, че са взели парите или знаят къде са. Каквато и да е причината, ако бяхме тук, когато е дошъл, щяхме да бъдем изтезавани и без съмнение щеше да ни е взел онова, което иска, както и живота ни. Естествено, ако той не бе дошъл, а преподобният не бе се появил с оная дъска, същото можеше да ни се случи и с полицай Сай и Джийн, преди още той да се появи. Чудех се за колко ли минути сме се разминали с появата на Скунк.

Допреди малко бях почти сигурна, че не съществува никакъв Скунк, сега нямаше начин да се съмнявам в неговото съществуване. Нито пък да не се боя от него. Той беше там, навън, и това смърдящо същество търсеше нас.

Двамата с Тери взехме по една от торбите, които Тери бе донесъл от сала, и си събрахме останалия багаж заедно с няколко консерви с храна и малко хляб. После Тери бръкна за ключа, който каза, че е скрит в рамката на вратата. Намери го веднага. Вън пред къщата, застанала на края на верандата, оставих чувала настрана, наведох се и повърнах. Когато Тери усети миризмата, той също се наведе и си изповръща вътрешностите.

Когато свършихме и с това, изстъргахме подметките си в земята, за да изчистим кръвта, отидохме до кладенеца и изтеглихме ведрото. Имаше черпак на дебела връв, гребнахме от водата и пихме поред.

Докато правехме това, погледнах нататък и видях, че вратата на колата на преподобния Джой е леко открехната. Сръчках Тери и той веднага забеляза какво имам предвид. Насочи фенерчето и тръгна натам. Извадих пистолета и го последвах.

Като стигна до колата, той погледна през предното стъкло и се извърна към мен. Поклати глава, отвори я, за да видим добре вътре. Одеялото и възглавницата на преподобния бяха там. Бяха отместени и не прилежно сгънати, както обикновено ги оставяше. Навсякъде имаше кървави петна от пръсти — по таблото, по цялата възглавница и по задната седалка. Забелязах, че има кръв отвътре и отвън по дръжката на вратата. Същата воня като от къщата се изтърколи устремно навън и връхлетя като камион с висока скорост. Удари ни така силно, че трябваше да отстъпим. За миг ми се стори, че ще повърна отново.

— Спал е в колата — каза Тери. — Скунк. Той е убил полицай Сай, накълцал е него и Джийн, дошъл е тук и прекарал нощта в колата. Това се вика кураж.

— Вика се лудост — поправих го.

Тери погледна към ръката си, вдигна я и ми я показа. Там, където бе хващал дръжката на вратата, имаше кръв. Върнахме се при кладенеца. Полях му вода и той я изплакна.

— Давай да взимаме парите и праха на Мей Лин и да се махаме — рекох.

— С удоволствие — отвърна Тери.

— Мислиш ли, че тоя Скунк се е отказал да ни търси? — попитах.

Тери вдигна рамене.

— Как можем да знаем? Съмнявам се. Мисля, че му харесва това, което върши. Дори не предполагах, че съществува някакъв Скунк, но сега съм уплашен до смърт от мисълта, че го има. Дължа извинение на Джинкс.

— Ако ни преследва, след като се е наспал, може сега да е тръгнал край реката — рекох. — Мама и Джинкс ни чакат в онази плитчина. Ако стигне там първи…

Не довърших изречението.

Тери се разбърза, отиде до бараката и я отключи. Там беше наблъскано с дъски от заниманията на преподобния. В ъгъла имаше къщичка за птици, почти довършена. Тери отиде в задната част, наведе се до стената и дръпна една от дъските. Тя изскърца, а гвоздеите поддадоха. Имаше изненадващо много място между оная дъска и тези на външната стена. Вътре имаше две доста големи тенекии от свинска мас.

Тери ги издърпа за телените дръжки и ги постави върху дъските. Намери отвертка и я използва да отвори капаците. Вътре имаше нещо, увито в стари кърпи за ръце. Извади първото, после другото и разгърна кърпите. Във всяка от тях имаше по един компотен буркан. В единия беше прахът, а в другия — парите.

— Исках да видиш как съм се погрижил за парите и онова, което е останало от Мей Лин — каза той. — Предпочитам да знаеш кое кое е.

— Вече знам — рекох. — Затваряй ги и да се омитаме.

Взехме си чувалите. Сложих единия буркан, дори не знам кой точно, в моя чувал, а Тери постави другия в своя. Пъхнах пистолета в джоба на панталона си и се измъкнахме оттам.