Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (24)

24.

Решихме да не казваме на мама какво ни е разказал Тери, поне не веднага, и ако решим да й казваме, да оставим той да го направи. Не мога да кажа, че се почувствах добре, като научих как е умряла Мей Лин, но повярвах на историята на Тери и някак ми стана по-леко, като разбрах, че не я е убил нарочно.

Стояхме залостени в оная къща цял ден, без кой знае колко вода и без истинска храна, само остатъка от оная супа от глухарчета, която мама бе сготвила и тя се бе вкиснала. Накрая стигнахме дотам, че трябваше да излезем и да намерим нещо за ядене или просто да влезем в килера, където бе старицата, и да чакаме смъртта. Не бях сигурна, че Скунк е още там някъде навън, но ако историите за него бяха истина, възможно бе да е. Ала страхът ни от него не можеше да ни нахрани. Трябваше да домъкна някаква храна в къщата, дори да са само къпини и жабешки бутчета.

Имаше го и оня проблем със старицата в килера. Вече бе започнала да вони. Трябваше да бъде изнесена и погребана, дори и да нямаше друга причина, за да не можем да останем в къщата на спокойствие.

Разсъждавах над всичко това, отегчена, ровех из къщата, търсех някакви хранителни запаси — сушен боб или грах или някоя много голяма мишка, и попаднах на стара тенекиена кутия. Отворих я. Вътре имаше избелели сини панделки, малко конци и няколко стари снимки. Бяха на младо момиче и на по-възрастен мъж. Той стоеше прав с ръка върху рамото на момичето. Имаше изражение, сякаш нещо вътре в него е дало назад, заяло и прогнило. Малкото момиче трябваше да е старицата преди много години. Можах да различа нещо в чертите й, което ме накара да си помисля, че е тя, но изглеждаше щастлива. Запитах се дали се е чувствала често така, като е била млада. Трудно ми бе да си го представя, но май беше истина. Мъжът на снимката имаше същото разочаровано и навъсено лице като нея — тя бе станала досущ като него, когато бе пораснала.

Пъхнах снимките обратно в кутията и я оставих, където я бях намерила.

След като ловът за хранителни запаси се оказа провал, решихме, че някой трябва да остане с Тери, а друг щеше да се наложи да излезе в големия широк свят навън, да намери нещо за ядене и да вземе тенекиите с парите и праха на Мей Лин. След това всичко бе като игра на зарове, защото нямаше начин Тери да е достатъчно добре, та да го поставим на дъното на лодката и да отплаваме към Глейдуотър.

Трябваше да съставим план и го направихме. Не е от ония планове, дето ще влязат в учебниците на военните, но все беше нещо, а ето го и него: ние с Джинкс щяхме да вземем пистолета, да отидем да донесем вода, да намерим нещо за ядене и да донесем тенекиите. Мама щеше да остане с Тери и имаше пушката. Ала най-напред трябваше да вземем лопата и да погребем старицата и отрязаната ръка. Идеята да сме заедно с тялото и ръката в къщата и миризмата, която бе започнала да се разнася, ни караше да желаем да се отървем от тях веднага.

Както казах, нищо от това не би накарало Робърт Едуард Лий^[1] да се замисли, но с това разполагахме.

Накарахме мама въпреки възраженията й да заключи след нас. Джинкс носеше пистолета, който сега бе зареден с истински патрони, и ние двете излязохме навън, намерихме лопатата точно където старицата бе казала, че е — отзад под къщата. Намерихме и по-мека пръст далеч от кладенеца и се редувахме да копаем и да държим пистолета. Отне ни около два часа да изкопаем гроба достатъчно дълбок, широк и дълъг, колкото ни трябваше. Когато бе готов, отидохме до къщата, извикахме на мама и тя ни пусна вътре. Двете с Джинкс извадихме старицата от килера. Изнесохме я навън и накарахме мама пак да заключи. Джинкс постави пистолета отгоре на навития на руло килим, едната от нас хвана края откъм главата, другата — откъм краката, завлякохме я до дупката и я оставихме на земята. Джинкс премести пистолета настрана. Вдигнахме отново старицата и я пуснахме в дупката. Няма да лъжа. Не го направихме внимателно, нямаше и никаква церемония. Започнахме да я зариваме веднага, като се опитвахме да бъдем нащрек с едното око заради Скунк. Той не се появи и когато бяхме нахвърлили достатъчно пръст, Джинкс взе лопатата и я заглади.

— Трябва ли да кажем няколко думи? — попитах.

— Какво ще кажеш за „Радвам се, че умря, стара кучко“?

— Мислех си за нещо по-хубаво. Например за това, че спаси живота на Тери, като му отряза ръката.

— Добре тогава — рече Джинкс. — Давай, ти го кажи.

Върнахме се до къщата, взехме кутията с трионите и ръката на Тери в нея, отнесохме я до едно място край гората, изкопахме дупка и я заровихме.

После слязохме при реката да намерим тенекиите за мас и да потърсим храна. Никъде не видях и следа от Скунк, но изпитвах онова неприятно чувство, че някой ни наблюдава. Нямах го, когато копаехме дупките, но сега се появи и бе силно като сапунена луга за пране. Можеше и да е Скунк или някое птиче гнездо, или просто моето въображение, но каквото и да бе, тръпки пробягаха по кожата ми все едно че пропълзя змия.

Когато стигнахме долу при реката, в тинята до водата видяхме пресни отпечатъци от ботуши, а дъното на лодката, която бяхме измъкнали под едно дърво, бе насечено с брадва. Когато видях това, космите по тила ми щръкнаха като иглите на таралеж. Огледах се във всички посоки, Джинкс — също, обръщаше се с онзи огромен пищов в ръце, но не видяхме никого. Подуших въздуха. Сякаш имаше едва доловима воня наоколо, но бе възможно и да си въобразявам.

Докато Джинкс се оглеждаше, аз отидох до мястото, където бях пъхнала тенекиите под къпиновите храсти. И двете бяха там. Взех ги, постояхме така за миг, опитвайки се да решим какво да правим.

— Той е насякъл дъното на лодката, за да ни попречи да заминем — рече Джинкс.

— Не се налага да тръгнем по реката — рекох.

— Не — съгласи се Джинкс. — Но за него ще е по-трудно да ни хване по нея. Ако излезем и тръгнем, все едно сами да си отсечем ръцете и да си прережем гърлата.

— Нямаме избор.

— Имаме къщата, все е нещо — рече Джинкс.

— Но нямаме храна — възразих.

— Трябва да се погрижим за това.

За крадци като нас нямахме нищо подходящо, в което да носим каквото и да било, така че решихме да се върнем до къщата, да оставим тенекиите и да се опитаме да намерим торба, в която да съберем храна. Както и казах, не бяхме от онези, дето ги могат първокласните планове.

Докато се връщахме, онова чувство, че някой ни следи, се усили. Дори долових някакво движение отдясно. Джинкс също, защото насочи пищова в тази посока. Ала не се виждаше нищо освен трънак, и то потънал в тайнственост. Тук-там се разреждаше, но бяха най-огромните, най-непроходимите трънаци, които някога съм виждала, бяха по-високи и от най-високия човешки ръст. Виеха се и се усукваха от мястото, на което се намирахме, навътре в гората, чак долу до реката.

Бяха лози и трънаци, които май съществуваха, откак там се е появила гора. На мястото, на което бяхме, бе по-разредено, но като погледнехме по-навътре, ставаше по-широко, по-гъсто и по-тъмно. На места лозите бяха дебели почти колкото палеца ми, а на други — още повече, а тръните, които изглеждаха остри и зловещи като бодлива тел, растяха така нагъсто, че ми напомняха за онези мрежи, които се стесняват в единия край и се разширяват в другия. Рибата влиза през тесния отвор в по-широката част, а после е толкова тъпа, че не се сеща да се обърне обратно и да изплува оттам.

Когато стигнахме до къщата и мама ни пусна вътре, оставихме тенекиите на пода близо до камината. Не й казахме за стъпките и лодката. Тя бе достатъчно изплашена, че сме там навън, а все още предстоеше и да търсим храна.

Като излязохме пак — Джинкс с пистолета, а аз мъкнех чувал и лопата, отидохме близо до гората и намерихме див лук и още зелени глухарчета. Дори разкопахме малко лаврови храсти и взехме корените за чай. Месо би ни дошло добре, но нямаше как да се сдобием с него, освен ако не стреляхме, а нито Джинкс, нито аз смятахме, че сме достатъчно добри да гърмим с пистолет и да улучим нещо, което не бихме могли с по-голям успех да смажем до смърт с приклада.

Накрая насъбрахме кураж и се върнахме надолу при реката, където бяха къпиновите храсти. Набрахме малко и ги сложихме в торбата, макар че се поразплескаха там с всичко останало. Джинкс намери една мъртва риба, изхвърлена на брега до един голям пън. Вдигна я и я помириса.

— Не е мъртва отдавна — рече. — Големичък костур.

— Какво го е убило?

— Тъй като не е оставил бележка — отвърна ми, — ще реша, че просто си е умрял.

Джинкс ми подаде рибата и аз я сложих в торбата.

Беше късно следобед, когато се върнахме в къщата с нашата натежала торба. Тери спеше, а мама седеше по средата на стаята в люлеещия се стол на старицата и държеше пушката. Въздухът бе като опъната жица, лепкав и горещ.

— Дори не знаехме името й — рече мама. — Погребахте я, а дори не знаем как да я наричаме.

— Аз знаех как — сопна се Джинкс.

Мама понечи да каже нещо, но разбра, че ще е безполезно. Никой не бе на нейна страна.

Почистих рибата, сложих вътрешностите и главата в огнището и ги изгорих. Взех един тиган, който изглеждаше достатъчно чист, избърсах го с парцал и използвах малко мас, която старицата имаше, за да изпържа рибата. Мама сготви глухарчетата и смачканите къпини в друг съд. Стана наистина горещо с този огън в тая затворена къща, но трябваше да ядем. Когато рибата, глухарчетата и къпините бяха приготвени, мама обели малко корени от лаврово дърво и свари чай. Ние избърсахме няколко чинии, така че да може да се сервира в тях, и сипахме нашата вечеря. Джинкс занесе на Тери неговата, седна на леглото и първо даваше хапка на него, после взимаше хапка от своята. Виждахме ги през отворената врата. Джинкс се държеше толкова мило, че едва ли не си помислих, че са я отвлекли и сменили с някого, който прилича на нея.

Мама седна със своята чиния в люлеещия се стол. Аз седнах на пода с моята и ние се хранихме с пръсти, защото вилиците и другите прибори изглеждаха доста по-зле от чиниите. Смесените с къпините глухарчета имаха по-добър вкус, отколкото бих си представила, а рибата бе току-що умряла, както бе казала Джинкс, и беше вкусна сякаш я бяхме хванали на въдица преди час.

Като свършихме да ядем, Джинкс излезе от спалнята и затвори вратата на добре нахранения и вече заспал Тери. Водата с лавровите корени завря. Наляхме я в чаши и отпихме. Отпуснахме се, потейки се пред огъня. Щеше да е по-добре с малко захар или мед.

Накрая се изправих, разрових огъня, така че да няма пламъци и да не е толкова горещо.

— Мислех си, Сю Елън — рече мама, — и не виждам друг начин. Двете с Джинкс трябва да вземете лодката, да отидете в Глейдуотър и да намерите начин да се върнете за Тери и мен.

— Дааа, добре — рекох. — Този план е добър, ако имахме лодка.

— Какво?

Казах й какво сме видели. Тя издиша шумно, наведе се напред в стола и постави чашата на пода.

— Не е възможно още да ни преследва.

— Чу всички истории, които ти разказахме — рекох й. — Дяволски сигурно е, че някой е унищожил лодката ни и е оставил отпечатъци от ботуши долу при реката.

— Може да е бил всеки — възрази мама. — Някои палави деца.

— Децата нямат такива големи крака — отбеляза Джинкс.

След това седяхме напрегнати и продължихме така, докато в стаята настъпи мрак и чухме как вятърът се усилва, а след него се изля и дъждът.

Защо не можеше проклетото време да се реши накрая? Защо не можеше Скунк просто да се покаже и да се опита да ни докопа? Такива мисли имах и всичко се въртеше ли, въртеше в кръг. Дъждът продължаваше да се усилва и много скоро чухме светкавици да съскат и гръмотевици да трещят наоколо като някой пияница в магазин, пълен с тенджери и тигани. Бурята вилнееше както онази нощ на реката, само че в къщата бяхме на високо и сухо. Или по-скоро бяхме, докато покривът не протече. Не беше кой знае каква пукнатина и беше близо до прозореца, но ме накара да се чувствам още по-потисната.

Тери се събуди на няколко пъти от болка и ние му дадохме от домашното уиски. Никога не ми се е припивало, но точно в този миг си мислех за глътка силно питие. Не посегнах обаче — не по някоя друга причина, а поради тази, че мама можеше да се почувства свободна да стори същото. Освен това Тери се нуждаеше от него повече от нас.

Когато той накрая заспа, аз седнах до леглото му и гледах през отворената врата как мама се люлее бавно в стола. През комина се стичаше дъжд. Чувах как съска сред въглените в огнището, имаше и малко дим. Вятърът виеше и не спираше, блясваха светкавици, трещяха гръмотевици.

На покрива се чу силен трясък. Погледнах нагоре. Сякаш клон на дърво се бе стоварил върху него, но край къщата нямаше никакви дървета.

Ударът се повтори по-силно, чу се и скърцане и тогава разбрах какво е.

Погледнах през отворената врата към мама и Джинкс. И те гледаха нагоре. Защото си мислеха същото.

Някой беше на покрива.